После един след друг заприиждаха те. Някои се качиха на тротоара, други паркираха пред спуснатата решетка на „Еуклиде“. Баби слезе от мотоциклета на Степ, отметна коса и в този момент до нея се приближи Палина:

— Яко, а?

— Кое?

— Ами това, че избягахме, без да платим.

— Изобщо не беше забавно.

— Ти пък, какво толкова…

— Как какво, това е кражба! Да ядеш, без да платиш, си е кражба!

— Да бе, една чиния тортелини — кражбата на века!

— Защо се правиш, че не разбираш?

Неочаквано една ръка я потупа по рамото и Баби се обърна. Мадалена. Хилеше се и дъвчеше дъвка.

— Слушай какво ще ти кажа: повече няма да идваш тук!

— Защо пък да не идвам?

— Защото не те искам!

— Никъде не пише, че това място е твое. — Баби се извърна към Палина, но я изненада силен удар в гърба.

— Ти май не разбираш от дума. Омитай се казах! — настоя Мадалена.

— Коя си ти бе? Какво искаш от мен?

— Ей сега ще ти кажа коя съм! Аз съм тая, дето ще ти размаже фасона! — Мадалена поруменя от гняв и изкрещя на една педя от лицето й: — Сега разбра ли коя съм?

Всички млъкнаха в очакване.

— Разкарай се, не обичам площадните изпълнения.

— А, не обичаш, така ли било! Ами стой си вкъщи тогава!

Натрапницата настъпваше заплашително и Баби се опита да я оттласне:

— Остави ме на мира, няма да се разправям с теб.

— Ти какво, посягаш ли ми?! — Мадалена блъсна силно ръката й.

— О, я стига! Тръгвам си. Степ! — Баби се обърна, но точно в този миг усети мощен юмрук под лявата си скула. Последва ритник в корема. Тя понечи да направи няколко крачки назад, но я застигна втори ритник, този път в задника.

— Къде си мислиш, че ще отидеш, а кучко такава?

Тогава срещна погледа на Степ. Някой я дръпна яростно за косата и тя пристъпи напред с наведена глава, влачена от онази подивяла фурия, която я обсипваше с юмруци. Пред очите й падна черно перде. Протегна ръце и сграбчи якето на Мадалена, заблъска я с всичка сила, все по-наблизо, все по-бързо, без да вижда накъде отива, без да осъзнава какво прави. Чу се трясък на желязо и сега отново беше свободна да си поеме дъх. Мадалена беше паднала по гръб, повличайки върху себе си един Boxer и един стар мотор Si. Мърлявото му колело въртеше ръждивите си спици отгоре й, тежката рамка не й позволяваше да помръдне. Баби усети как душата й се надига като море, докосна зачервеното си лице, чу задъханото си дишане, скочи върху Мадалена и я заудря с животински бяс, налагайки където свари — крещеше, дърпаше я за косата, дереше я с нокти и по шията й оставаха дълбоки следи.

После две силни ръце я сграбчиха и я помъкнаха назад. Последният й ритник улучи един SH 50, който се стовари бавно до безпомощната й жертва.

— Ох, моторетката ми… — простена някой.

Всички мълчаха и гледаха. Тя се остави на тези познати ръце и изведнъж избухна в нервен смях, но от устата й не излизаше нито звук. Затвори очи. Виеше й се свят, сърцето й биеше до полуда. Опомни се чак на булевард „Франча“, седеше върху синята хонда на Степ.

— Ела тук. — Той й помогна да слезе, бяха на моста. Приближи се до чешмата, намокри шала си и избърса лицето й. — Мина ли ти? Значи мразиш насилието, а? Добре че те дръпнах навреме, иначе щеше да я убиеш на място.

Баби го погледна, направи една крачка към него и… се разрида истерично. Сякаш нещо в нея се скъса и сълзите избиха навън, буйни и неудържими. Степ я прегърна, не знаеше какво да направи.

— Хайде стига сега, ти не си виновна. Оная нарочно те предизвика.

— Не исках да се бия с нея, наистина… не исках…

— Знам, знам.

Той сложи ръка под брадичката й, улови една малка солена сълза и повдигна лицето й. Баби отвори очи, подсмръкна, примигна и се разсмя. Степ се приближи бавно до устните й и ги целуна. Сториха му се по-меки от обикновено — топли, покорни.

— И стига си ревала! — Отмести я и скочи върху парапета. — Ако не млъкнеш веднага, се хвърлям в реката. — Направи няколко заплашителни крачки по ръба на мрамора и разпери ръце. — Ще млъкнеш ли, или…?

Под него реката се носеше спокойна и тъмна. Баби го погледна уплашено, но продължи да хлипа.

— Слез оттам… моля те.

— А ти спри да ревеш!

— Не зависи от мен…

— Тогава чао.

Той скочи в бездната и Баби стреснато се надвеси над парапета.

— Степ! — Кресна тя и погледна надолу.

Не се виждаше нищо, само бавната мътна река.

— Бр-р-р–р! — Степ се появи изпод моста и я хвана за яката. — Как само се върза!

— Луд ли си?! Не понасям такива шеги!

— Е нали трябваше да те стресна, за да спреш да ревеш.

— Това се прави за хълцане!

— А ти не хълцаш ли? Хайде, ела. — Той й помогна да прескочи парапета.

Седнаха на малкия мраморен ръб. Далеч под краката им ехтеше напевният шепот на реката и се виждаше осветеният булевард „Олимпика“. Целунаха се отново, изгарящи от желание. Той разголи гърдите й, разкопча ризата си. Останаха така, вдишвайки аромата си, слушайки биенето на сърцата си, после Баби легна в скута му, а той погали косата й. Погледът й се спря на един надпис, който я порази: „Обичам те, сърничке!“

— Ти никога не би направил такова нещо за мен…

— Аз бих написал друго. Нещо от този род. — Той посочи бялата колона отсреща, където някой беше направил дръзка поправка: „Катя има второто най-хубаво дупе в Европа.“ „Второто“ беше вмъкнато отгоре. — Явно твоето е първото.

— Мръсник! — Баби го перна с юмрук.

— Ти нещо много взе да се биеш! Да не ти стане навик…

— Не обичам такива шеги.

— Добре, няма вече.

Степ се опита да я прегърне, но тя се дръпна. Накрая все пак се предаде, повярвала на поредното му обещание.

44.

Разделиха се пред входната врата.

— Хайде, лека. И да знаеш, гордея се с теб!

Баби се усмихна и изтича нагоре по стълбите.

По-късно, гледайки кичурите коса, останали по четката в банята, си спомни думите му и я заболя. Гордеел се с нея! За какво? За това, че наби Мадалена?! Съкрушена се пъхна между чаршафите. Вече не знаеше коя е, но в едно беше сигурна: с тази Баби тя със сигурност не се гордееше.



— Алесандри?

— Тук.

— Бандини?

— Тук.

Математичката пропусна едно име, извини се и продължи проверката оттам, където беше сгрешила.

Баби тревожно разглеждаше извинителната си бележка, вече не й се струваше толкова съвършена… но всичко мина гладко. За разлика от сутринта, когато майка й видя подутата й буза и веднага се поинтересува какво е станало.

— А, нищо. Снощи в тъмното се ударих във вратата.

Слава Богу, нямаше други следи.

На чина й падна сгънато листче. Баби се озърна — Палина й се усмихваше лукаво. Разтвори листчето. Беше рисунка: едно момиче лежи на земята, а друго стои над него като боксьор. Най-отгоре — огромно заглавие: „Баби III“. И пояснение: „Юмруците й — от гранит, а мускулите — от стомана. Щом се появи, площадът се разтреперва от страх и простакесите си плюят на петите!“ Над жертвата беше написано „Мадалена“, а в скоби — „простакеса“. Баби не се сдържа и се разсмя.

Звънецът удари, момичетата едва успяха да станат от чиновете си и Джачи нахълта в класната стая. Всички се върнаха по местата си. Учителката се огледа наоколо, сякаш търсеше някого. Като забеляза Баби, изпита видимо облекчение.

— Джервази!

Тя се изправи.

— Ела, ела. Донеси си бележника.

„Тая какво се заяжда с мен?! — Баби усети, че й прилошава — сякаш цялата стая се завъртя. Довлече се пред катедрата, чувстваше се неописуемо тежка. — Какво става, защо ми иска бележника? — Не й хрумваше никакво обяснение.“

— Вчера защо не дойде на училище?

— Ами… не се чувствах добре. — О, да, сега вече се чувстваше наистина зле! Джачи се приближаваше застрашително до страницата с извинителните бележки. Намери последната и попита:

— Това тук майка ти ли го е писала? — Тикна подписа пред очите й и Баби го разгледа любопитно, сякаш за пръв път го виждаше.

— Да — отвърна толкова тихо, че почти никой не чу.

— Странно. Защото преди малко говорих с нея по телефона и тя не знаеше нищо за твоето отсъствие. Сега пътува насам, стори ми се ядосана. Край с теб, Джервази. Ако докладвам, където трябва, ще те изключат от училище. Колко жалко, а можеше да изкараш такава хубава оценка на матурата… Но какво пък, ще остане за догодина. Този път, Джервази, ти допусна грешка! Вземи си бележника.

Баби се подчини. Чувстваше се невероятно лека, сякаш плуваше във въздуха. Изпитваше някакво безумно щастие.

Така и не разбра какво стана после. Озова се в една зала с дървени пейки. Там беше и майка й, крещеше нещо и ръкомахаше. Пристигна Джачи с директорката. Накараха я да излезе. В дъното на коридора мина една монахиня. Размениха си само погледи — без усмивка, без поздрав. Майка й отвори вратата, хвана я за ръката и я помъкна навън. Беше много ядосана.