Учителката се ядоса.

— Вие какво правите тук?

— Чакам госпожица Джачи.

— Аз съм госпожица Джачи. На какво дължа посещението ви?

— А, вие ли сте? Тогава извинявайте за цигарата. — Той се настани по-прилично в креслото. — Исках да поговорим за Барбара Джервази. Вижте какво, госпожице, тя е много чувствителна, а родителите й са големи бастуни. Заради вас я наказват, не я пускат навън и в крайна сметка аз съм прецакан. Това не ми харесва. Разбирате ме, нали?

Джачи побесня. Как си позволява тоя да й говори така?!

— А вие какъв се явявате? Да не би да сте й роднина?

— Да кажем, че съм й гадже.

Чак сега се сети къде го е виждала. Това беше момчето, с което Баби избяга от училище! Бяха говорили дълго за него… тя и майка й. „Горката жена. Тоя тип е опасен…“

— Напуснете веднага или ще извикам полиция!

Степ се изправи и с усмивка пое към вратата.

— Аз дойдох само да поговорим, но явно няма да стане. С вас просто не може да се говори. — Доближи се до нея, сякаш искаше да й довери някаква тайна. — Я да видим дали ще разберете тази дума, госпожице. Внимавайте добре: Пепито.

Джачи пребледня. Не вярваше на ушите си.

— Виждам, че ме разбрахте. В живота всичко е въпрос на изказ, нали, госпожице? Дръжте се разумно и той ще бъде добре. И не забравяйте: Пепито.

Остави я така, насред залата, пребледняла, сякаш още постара, отколкото беше.

Джачи връхлетя при директорката, поиска разрешение да си тръгне и изтича до апартамента си, но я достраша да влезе. Отключи и пристъпи плахо. Никакъв шум. Нищо. Обиколи всички стаи, викаше го по име… Накрая се стовари в креслото.

— Лошо ли ви е, госпожице? — Портиерът изникна на прага. — Толкова сте пребледняла! Вижте, днес дойдоха две момчета, изпратили сте ги да разходят Пепито. Аз им отворих. Добре направих, нали?

Джачи го гледаше втренчено и сякаш не го виждаше. После — примирена, изпълнена с мъка — бавно кимна с глава. Отиде в кухнята да си приготви нещо за ядене. Отвори хладилника. До салатата й стоеше малка паничка с вечерята на Пепито.

Тогава учителката рухна на един стол и се разрида безутешно. Вече беше загубила всичко.

47.

Този следобед Паоло излезе по-рано от работа. Прибра се вкъщи щастлив и доволен, но го посрещна мощен кучешки лай. Докторът изтича стреснато в хола. Бял италиански шпиц махаше с опашка върху турския му килим. На пода седеше Поло с дървена лъжица в ръце.

— Готови, старт! Той подхвърли лъжицата върху дивана отсреща, но кученцето дори не погледна натам. — Мамка му, защо не я гони? Нещо не е наред. Взехме си тъпо куче.

— Не виждаш ли, че не е научено! — ядоса се Степ. Тогава видя брат си. — О, здрасти, Па. Много рано си идваш днес!

— Какво прави това куче в дома ми?

— Ново е. Ще го гледаме с Поло. Харесва ли ти?

— Изобщо не ми харесва.

Той се приближи до дивана — целият беше в бели косми.

— Хайде стига, нали ще живее в моята половина от къщата.

— Какво?! Твоята половина?

Кучето започна да лае възторжено.

— Виждаш ли, то е съгласно.

— Дума да не става. — Паоло излезе ядосан от хола.

Тогава Поло подвикна след него:

— Слушай, Паоло! Ще го взема аз… срещу ония триста хиляди, дето ти ги дължа…

Счетоводителят се появи на вратата.

— Дадено. Бездруго тия пари нямаше да ги видя, поне ще махнеш противното псе от тук. Между другото, Степ, мога ли да знам какво е станало с маслените бисквити?

— Ами… може да ги е изяла Мария.

— Брей, тая Мария, само бели прави! Дай тогава да я уволним!

— Дума да не става! — намеси се Поло. — Мария е страхотна жена. Какъв ябълков пай знае да прави!

— Аха, значи ти си го изял! Сигурен бях…

Степ погледна часовника.

— Я виж колко късно стана! Аз излизам.

Поло тръгна след него.

— Ами кучето?! — извика отчаяно Паоло.

— Ще мина да си го взема…

— Виж какво, или го вземаш сега, или ми връщаш парите.

Вратата се затвори. Паоло погледна кучето — стоеше там, насред хола, и въртеше опашка. Странно, още не се беше изпишкало на килима. Той отвори коженото си куфарче и извади поредния пакет бисквити. Огледа се. Къде да ги скрие? В малкото шкафче, където стоят пликовете за писма. И без това в тази къща никой не пише писма. Като се надигна, видя, че кучето го наблюдава. „Може би нарочно ми го оставиха! Има кучета търсачи на трюфели, а това сигурно е търсач на бисквити.“

За момент си помисли, че новото скривалище не е чак толкова сигурно.

48.

Летяха с тъмносинята хонда, студеният вятър брулеше лицата им.

— Как мина днес?

— Страхотно! Имахме два свободни, Джачи не дошла на работа поради семейни проблеми. То на нас ни идва нанагорно с нея, представям си какво му е на семейството й…

— Вече няма да е така, ще видиш. Имам предчувствие.

Баби смени темата:

— Сигурен ли си, че няма да ме боли?

— Абсолютно. Нали видя моята каква е голяма. Ако болеше, досега да съм умрял! А на теб ще ти направят съвсем мъничка. Даже няма да усетиш. Ето, стигнахме.

Повървяха по една тясна уличка, обсипана с пясък от близкия плаж. Бяха във Фреджене. „Ами мама и татко? Какво ще кажат, ако я забележат? Трябва да е на скрито място. Къде, къде… На някое доста скрито място, но не съвсем, защото татуировчикът ще го види.“

Степ се усмихна.

— Още се чудиш къде…

— Още си мисля я!

— Хайде де, моята нали ти хареса! А и Палина си има.

— Да, ама тя си я направи вкъщи, сама.

— Е, тук е много по-добре, защото се оцветява с машинка.

— Ами ако не е стерилизирана?

— Стига си се панирала.

„Не съм се друсала, не съм правила секс… — помисли си Баби. — Трябва да съм голям карък, за да хвана СПИН от татуировка.“

— Тук е.

Спряха пред някаква колиба. Морският бриз движеше бавно тръстиките, които покриваха ламаринения й покрив. На прозорците имаше цветни стъкла. Вратата беше от тъмно дърво, приличаше на шоколадова вафла. Степ я отвори.

— Джон?

— Влизай!

Баби го последва плахо. Вътре я удари остра миризма на спирт. „Е, значи имат, сега да видим дали го използват по предназначение.“

Джон седеше на ниска табуретка и обработваше рамото на някакво русо момиче. Чуваше се бръмченето на моторчето… „Като зъболекарска машинка! Ох, дано да не боли…“ Едно момче, облегнато на стената, четеше „Кориере дело спорт“.

— Боли ли?

Момичето със смъкната презрамка отговори тихичко:

— Никак.

— Хайде, кажи си. Боли те.

— Не ме боли!

Оня пак се зачете, сякаш го доядя. Явно него го е боляло.

Баби се огледа наоколо. По стените, бяха залепени рисунки на птици, риби, пеперуди, дракони, тигри. Ниската масичка беше отрупана с шишенца, имаше и няколко снимки на Джон с току-що татуирани клиенти. На една от тях се виждаше мускулест гръб с огромен син дракон.

— Хайде, готова си! — Джон изключи машинката и огледа одобрително резултата. — Супер стана!

Момичето въздъхна с облекчение:

— Хубава е, нали?

Шарена пеперуда блестеше на рамото й. Кожата беше леко подута. Всички се спогледаха мълчаливо.

— Страшна е! — отговори някой с усмивка. Беше гаджето й.

— Много е красива! — И Баби реши да я зарадва малко.

Джон залепи на рамото й една оръфана марля.

— Трябва да я почистваш всяка сутрин няколко дни подред. Иначе ще се инфектира.

Момичето стисна зъби и пое въздух през тях, после въздъхна. Оня с вестника извади сто хиляди лири и ги сложи на масата.

— Степ, я да видя твоето тату!

Степ запретна десния си ръкав и показа орела с пламтящия език. Раздвижи пръсти като пианист, мускулите му подскочиха под кожата и дадоха живот на великолепните орлови крила.

Джон огледа произведението си:

— Наистина стана добре! Но трябва да се пипне още малко…

— Хайде друг път, сега дойдохме заради нея.

— А, заради тази красива госпожица? И какво ще й нарисуваме?

— Само че не искам да ме боли и освен това… — Баби се поколеба. — Тая машинка почиствате ли я редовно?

Джон извади иглите и ги спиртоса пред нея. Огромните й сини очи проследиха внимателно всяко движение, притеснени от назряващия труден момент.

— Решила ли си вече къде ще бъде?

— Ами… някъде, където нашите няма да я видят. Защото разберат ли, лошо ми се пише.