— Какво ти пука, опитай!

Той се обърна. Степ стърчеше зад него, четеше му мислите.

— Да, но четири удара…

— Е, какво толкова, най-много да паднем…

— Вярно, най-много да паднем.

Вече беше пиян. Мина от другата страна, натърка щеката с креда и удари без капчица колебание. Бялата топка сякаш полетя по масата. „Един.“ Клаудио си помисли за всички онези следобеди, които беше прекарал в игра на билярд. „Два“. За приятелите от едно време, с които бяха почти неразделни. „Три…“ За момичетата, за парите, които тогава все не достигаха. „Четири!“ За отминалата младост, за Франческа, за нейните седемнайсет години… В този момент бялата топка докосна десетата — силно, уверено, точно.

Глух шум. Топката излетя напред и изчезна в централния отвор.

— Улучих!

Бялата топка се озова срещу първата жълта и Клаудио я вкара с изключително лесен удар.

— Победа! — Той награби Франческа, повдигна я и без да иска се блъсна в едно от момчетата.

— Ей, я не ми се мотай в краката! — То го удари в масата и стисна реверите на сакото му. — Ти ’що се правиш се на луд, бе? „Не съм играл от толкова години…“

— Пусни го! — намеси се Степ, но оня се направи, че не чува. — Казах да го пуснеш!

Неочаквано Клаудио се почувства свободен, сакото му беше отново широко. Пое си дъх, а насилникът се озова залепен за стената. Степ го държеше за гърлото.

— Ти какво, оглуша ли? Не си играй с мен! Хайде, давай парите!

Другият се приближи и му връчи банкнотите.

— Обаче ти ни излъга. Тоя е десет пъти по-добър от Поло.

— Аз откъде да знам, че е добър!

След минута двамата победители напуснаха залата за билярд. На бара Клаудио обърна още една чаша уиски, този път — за да надвие уплахата.

— Благодаря ти, Стефано. Тоя направо щеше да ми счупи главата.

Степ се усмихна.

— Ето, това са твоите сто парчета.

— Не, моля ти се! Не мога да ги взема!

— Настоявам да ги вземеш, нали ти спечели играта!

— Добре, но тогава ще седнем да пийнем като хората!

Като го видя как се е насвяткал, Степ наистина се притесни.

— Сигурен ли си, че можеш сам да се прибереш?

— Абсолютно, не ме мисли.

— Защото нищо не ми пречи да те изпратя.

— Няма нужда, наистина. Добре съм.

— Както искаш.

— Клаудио, чакай! — провикна се някой. Беше Франческа. — Къде тръгна, няма ли поне да ми кажеш „довиждане“?

— Права си, извинявай. В цялата тая бъркотия…

Тя се вмъкна в колата му и го целуна по устните нежно, невинно.

— Чао тогава. Ела ми на гости някой път. Аз съм тук всяка вечер.

Клаудио я погледна шокиран.

— Разбира се, че ще дойда! — Той затвори вратата, включи двигателя и се отдалечи.

По пътя смъкна стъклото, свежият нощен въздух беше приятен. Пъхна една касета в стереото, запали цигара. „Гледай ти, гледай ти! Какъв удар! Каква мацка…“ Беше неописуемо щастлив, отдавна не се беше чувствал така. Но колкото повече се приближаваше към дома си, толкова по-тъжен ставаше. Замисли се какво ще каже на Рафаела.

Влезе в гаража. Маневрата, която го затрудняваше дори на трезва глава, сега се оказа почти невъзможна. Той слезе от колата, погледна дълбоката драскотина отстрани, изправи съборената моторетка и избоботи:

— Миличката ми Пуфина, надрасках ти веспата…

После се качи вкъщи. Рафаела беше там и го чакаше. Това беше най-ужасният разпит в живота му, по-страшен от разпитите в полицейските филми.

— Как мина?

— Добре, даже много добре. Тоя Стефано е свястно момче, няма от какво да се притесняваме.

— Как да няма, нали той разби носа на Акадо!

— Може да е бил предизвикан, какво знаем ние! Акадо по принцип е адски досаден…

— Ти каза ли му да остави Баби на мира, да не я търси, да не я чака пред училище?

— Абе… не стигнахме до това.

— И какво правихте досега?!

— Играхме билярд. Представи си, скъпа, бихме двама въздухари! Аз вкарах последните две топки и спечелих сто хиляди. Какво ще кажеш?

— Мухльо! Пиян си, вониш на цигари и вместо да го поставиш на място, ти… — Рафаела бясно излезе от стаята.

— Чакай, скъпа…

— Защо, още ли има?

— Степ каза, че ще се дипломира… — излъга той, но без резултат.

„Да му се не види, наистина е ядосана. За нея дипломата е всичко. Така и не ми е прости, че не съм висшист.“ — Умърлушен от последната констатация, Клаудио се завлече в банята, вдигна капака на тоалетната чиния и шумно повърна.

По-късно, докато се събличаше, от сакото му изпадна някакво листче. Разгъна го и на лицето му цъфна блажена усмивка: беше телефонния номер на Франческа! Сигурно го е мушнала в джоба му, докато го целуваше в колата… Тази сцена му напомни за „Папийон“ — в затвора Стив Маккуин получава известие от Дъстин Хофман и го изяжда. Клаудио запомни номера, но предпочете да хвърли листчето в тоалетната — ако беше пробвал да го изяде, щеше пак да повърне. Пусна водата, угаси лампата, излезе от банята и се пъхна в леглото. Остана така, люлян сред чаршафите, все още пиян. „Каква вечер само! Страхотен удар. Бирата, уискито, Стефано… Ами Франческа? — Спомни си черната й коса, медената й кожа, меката й целувка в колата, парфюмът й… Възбуди се. Пак се сети за листчето — това си беше откровена покана! — Още утре ще й се обадя. О Боже, какъв беше номерът?“

Заспа отчаян — вече го беше забравил.

50.

— Бихте ли ги?! — Поло не вярваше на ушите си.

— Прибрахме им двеста хиляди ей така!

— Значи на Баби баща й е печен?

— Страхотен! Франческа каза, че много й е харесал.

— Хм, на мен ми се видя доста смотан.

— Ти пък кога си го виждал?

— Като се върнах у вас да взема Арнолд.

— А, вярно. Той как е?

— Страшен е! Да знаеш, много е умен. Оня ден бях пред нас, хвърлих му лъжицата и той хукна след нея, само че после подгони една кучка. Завалията, май оная даскалица не му е давала да се чука.

Степ спря пред една ниска сграда.

— Тук е. И внимавай, не искам проблеми.

— Да не би аз да създавам проблемите?

— Винаги.

— А, така ли? Не забравяй, че дойдох само за да ти направя услуга.

Качиха се на втория етаж, където Баби се грижеше за Джулио Мариани — момченце на пет годинки със светла коса и много бяла кожа.

— Здрасти! — Степ я целуна.

Тя се изненада, като видя, че не е сам. Поло измърмори нещо, което трябваше да е поздрав, и седна на дивана до детето. Смени канала — търсеше нещо по-интересно от тъпия анимационен филм. Естествено, Джулио започна да мрънка.

— Чакай, чакай, сега почва най-хубавото. Идват летящите костенурки.

Джулио повярва и загледа заедно с него „Процесът в понеделник“.

Баби отиде в кухнята, следвана по петите от Степ.

— Тоя защо го доведе?

— Ами… той обича децата, искаше да се запознае с Джулио.

— Да бе. И още с влизането го разрева.

— Добре, доведох го, за да остана с теб насаме, това е истината. Сега може ли да се съблечем? — Той се ухили и я издърпа зад първата врата, която успя да отвори.

Баби се противеше, но целувките му я убедиха и двамата се озоваха върху нечие тясно легло.

— Ох!

Степ опипа гърба си — острия ръб на танк го беше ранил между плешките. Той го хвърли със замах на килима, избута на пода войниците и разглобяемите чудовища, после притвори вратата с крак и се отдаде на любимата си игра. Погали косата й, ръката му пробяга бързо по деколтето на блузката й и я разкопча. Повдигна сутиена й и целуна кожата й, бяла и нежна. Сега пък нещо го убоде по врата.

— Ох!

В полуздрача я видя да се смее — държеше странна кукла с разперени остри уши. Този невинен смях го порази още повече.

— Ей, заболя ме!

— Не можем да останем тук, това е стаята на Джулио. Представяш ли си, ако влезе!

— Няма да влезе, нали Поло е с него…

Отново потъна между гърдите й. Тя зарови пръсти в косата му и се подчини.

Поло ръфаше някакъв сандвич, който беше намерил в кухнята, и надигаше ледена бира. По едно време Джулио скочи от дивана.

— Ти къде?

— Отивам си в стаята.

— А-а, не! Никъде няма да ходиш!

— Искам! — Детето пак понечи да тръгне, но Поло го дръпна за червения вълнен пуловер и го настани до себе си, като притисна корема му с лакът.

— Пусни ме! Пусни ме! — захленчи Джулио.

— Тихо, че детското почва!

— Лъжеш! — Малкият хвърли поглед към телевизора, видя образа на Бискарди и ревна с все сила.