В този момент иззвъня телефонът. Беше Баби.

— Няма да дойда! — Звучеше ядосано.

— Но аз… вече всичко приготвих, дори си сложих престилката…

— Обади се госпожа Мариани. Изчезнала й е една златна огърлица с брилянти. Обвини мен! И няма да ми се обажда повече!



Малко след това Степ беше в дома на Поло.

— Даваш ли си сметка какво сте направили?

— Стига де, не ни е за пръв път! Какво толкова…

— Но тази къща е на наше момиче!

— Е, не е нейна все пак…

— Не е, но сега тя опира пешкира! Кажи ми кои бяха там. — Той грабна един лист и затърси трескаво химикалка. — Ох, тук няма нищо за писане…

— Не ти трябва, знам кой открадна огърлицата.

— Кой?

И Поло каза онова, което Степ се надяваше да не чуе:

— Сицилианеца.

Този път не ставаше дума за лицеви опори. Да отиде у тях и да му поиска огърлицата беше все едно да му каже в лицето, че е крадец. Нямаше начин да мине без бой.

— Виж какво, нямам намерение да се карам с теб…

Един юмрук светкавично се стовари върху устата му. Степ отвърна с мощен ритник. После си помисли за всички онези ястия, които беше приготвил, за престилката на цветенца… Искаше му се тази вечер да е различна. Да си седи у дома, да прегръща своето момиче… Обаче не. Сицилианеца беше там, срещу него, предизвикваше го да се приближи:

— Ела ми, де! Хайде, ела ми!

Степ тръсна глава и пое дълбоко дъх.

— Мамка му!

Оня скочи отгоре му и Степ го посрещна с дясно кроше. Усети как под юмрука му носът на Сицилианеца се огъва, изпуква… забеляза болезнената му гримаса, зловещата му усмивка… и в този момент разбра колко трудно ще бъде всичко.



Баби седеше на дивана, гледаше телевизия и пиеше чай от рози. Някой позвъни на вратата.

— Кой е?

— Аз.

Степ. Косата му беше разрошена, ризата — скъсана, дясната му вежда кървеше.

— Какво е станало?

— Нищо. Намерих огърлицата. — Той разтвори длан и безценното бижу на госпожа Мариани блесна в сумрака. — Сега ще дойдеш ли на вечеря?



Върнаха огърлицата и продължиха към апартамента на Паоло, но още щом отвориха вратата, зяпнаха от изненада.

До масичката в хола седеше Мануела, а той, препасан с розова престилка на цветенца, й сервираше плодовата салата на Степ. Всичко друго беше вече изядено.

— Здрасти, аз… извинявай, но… Обадих се, никой не отговаряше и… дойдохме тук, почакахме малко… Мина десет и си казахме — явно няма да дойдат… И започнахме да ядем.

— И как беше? Хареса ли ви?

— О, много добре си се справил! — изтърси Мануела. После млъкна веднага.

— Хубаво, дай ми ключовете от голфа. Ние ще хапнем навън.

— Ама…

— Какво „ама“! Цял следобед съм готвил, а вие ометохте всичко! И имаш очи да ми викаш „ама“! Давай ключовете!

— Ох, добре. Само карай полека, чу ли!

— Между другото, купих от твоите тъпи бисквити с масло. В случай че искаш десерт.

Паоло се усмихна накриво, но умът му вече беше другаде — при сивия голф и всичко, което можеше да му се случи.

Хапнаха палачинки в една сладкарница до Пирамидата. После пиха бира и решиха да не се връщат при Паоло и Мануела — Баби не искаше. Проклинайки брат си и оная негова кифла, Степ зави към хълма Джаниколо и спря на кръстовището до градините, между десетки други коли със замъглени от ласки стъкла. Смени радиостанцията: 92.70 — само романтична музика. Обърна се към Баби, легна отгоре й и напълно забрави за Сицилианеца и синините. Ръчната спирачка му пречеше, винтът на облегалката заяждаше, но дишането му се накъса от страст. Опита се да свали седалката, само че тя беше блокирала. Тогава той опря краката си в пода и се оттласна с всичка сила. Чу се сухо изтракване, седалката падна назад, а заедно с нея — и Баби. Заливаха се от смях, без да им пука за нищо, най-малко — за Паоло и киселата му физиономия. Започнаха да се събличат, сякаш това беше някакво състезание. По едно време Баби забави движенията си, затвори очи и го прегърна, развълнувана от тази нежна лична победа. Като усети, че Степ настоява да продължи по-нататък, го спря.

— Какво правиш?

— Нищо. Опитвам.

Тя го отблъсна ядосана.

— Тук ли?! Първият път трябва да е на някое романтично място с дъх на цветя… да грее луната и…

— Луната си грее, навън е пълно с цветя, мястото не е лошо… Какво повече искаш?!

— Другояче си го представям! — Тя погледна часовника си. — Стана късно, хайде да си ходим.

Опитаха се да изправят седалката, но не успяха и по пътя при всяко рязко потегляне Баби полягаше назад. Умираха си от смях, защото си представяха реакцията на Паоло.



— От един час те чакам! — възмути се той. — Хайде, че трябва да закарам Мануела…

Степ му подхвърли ключовете и реши да обърне всичко на шега:

— Да беше тръгнал с мотора, и без това обичаш да ползваш нещата ми.

Брат му дори не се усмихна, затвори се в хола със своята гостенка. Тогава Степ отиде в стаята, съблече се и се тръшна в леглото. Чувстваше се разбит. Иззад стената долитаха гласове. Заслуша се — Паоло и Мануела се караха.

— Кажи ми истината! — повтаряше той. — Искам да знам цялата истина!

— Казах ти я.

— Не, кажи ми истината!

— Това е, което ти казах.

— Питам те за последен път. Кажи ми истината, искам да знам истината!

— Нали всичко ти казах…

Степ захлупи възглавницата върху лицето си. „Сега Мануела ще пътува към къщи, полегнала на седалката.“ — При тази мисъл заспа развеселен.

52.

Баби се притискаше към гърба му. Струваше й се, че лети, галена от хладен вятър с аромат на цъфнали храсти. „Къде сме? От колко време пътуваме?“ Опита се да изчисли по броя на песните от касетата — първата част току–що беше свършила, сега вървеше втората. Значи повече от час.

Степ дойде да я вземе пред целия клас. Празнуваха стоте дни до края на училището. Приближи се до нея с онази своя усмивка и сърцето й за малко да изхвръкне.

— Ей, да не вземеш сега да умреш! — подкачи я Палина.

А Баби тръгна след него, без да задава въпроси. Той извади от джоба си зелено шалче и й завърза очите, а тя му подаде единия чифт слушалки към своето Sony. Да, сигурно беше минал поне час.

— Още много ли остава?

— Почти стигнахме. Нали не гледаш?

— Не гледам.

Завиха надясно и поеха нагоре по стръмното. Степ се сети за Паоло, който снощи беше побеснял. „Ето, виждаш ли, на тебе нищо не трябва да ти се дава! Съсипа ми колата! Животно такова…“

На сутринта го навести в офиса му.

— Стига, Паоло, съжалявам, че стана така, беше си инцидент. Ще ти оправя колата.

— Все на теб се случват тия инциденти! Досега няма случай ти да си виновен!

Степ се усмихна, после събра смелост:

— Слушай, може ли да я покарам и днес?

— Да бе, та да я дочупиш!

— А, така ми харесваш! От снощи си пълен с енергия! Браво! Сега те признавам за брат!

Степ си тръгна, изпроводен от развеселената усмивка на секретарката, а Паоло отново се почувства изигран.

— Пристигнахме! Не, не махай шала! Чакай ме тук.

Той помогна на Баби да слезе от мотоциклета, а тя изключи уокмена и свали слушалките. Докато навиваше кабелите, не спря да се чуди къде е. Беше късен следобед. Ухаеше на трева. Чуваше далечен шум, монотонен и глух. Изведнъж сякаш нещо се счупи, прозвуча като клон на дърво.

— Ето ме! — Степ подхвана ръката й. — Хайде, дръж се за мен.

Баби пристъпи плахо. Вече нямаше вятър, въздухът стана студен. Спъна се в нещо.

— Ох!

— Хайде тръгвай, нищо ти няма.

— Как да ми няма нищо!

Степ започна да се смее:

— Все се оплакваш! Стой тук.

Ръката й увисна във въздуха.

— Ама не ме оставяй!

— Тук съм, до теб.

Последва продължителен механичен шум. Щора, която се вдига. Степ развърза шалчето и Баби отвори очи.

Пред нея блестеше морето, озарено от залеза. Червеното слънце сякаш й се усмихваше. Намираха се в някаква къща. Излезе навън, на терасата. Долу вдясно видя романтичния плаж на първата им целувка. В далечината бледнееха любимите й хълмове, морето, Порто Ерколе. Над главата й прелетя чайка. Баби се огледа развълнувана. Това сребристо море, нацъфтялата жълтуга, тъмнозелените храсти, къщата на скалите… Нейната къща, къщата от мечтите й. Степ я прегърна.

— Щастлива ли си?

Тя кимна с глава. После отвори очи — замечтани, окъпани в малки прозрачни сълзици. Прекрасни.

— Какво има?