— Страх ме е.

— От какво те е страх?

— Че никога няма да съм толкова щастлива, колкото съм сега…

После го целуна в топлината на залеза.

— Да влезем вътре.

Обиколиха стаите, като си съчиняваха историята на всяка от тях. Вдигнаха всички щори, откриха едно голямо стерео и го включиха.

Степ излезе навън, свали багажника на мотоциклета и се върна. След малко я повика при себе си.

Големият прозорец гледаше към морето, сякаш самото слънце надничаше вътре, чезнейки в тишината зад далечния хоризонт. Последната частица от него оцвети в розово разпръснатите облаци. Почти заспалото му отражение се носеше покрай златна следа. Пресичаше морето, за да угасне по стените на стаята, по косата на Баби и по новите, току–що постлани чаршафи.

— Аз ги купих. Харесват ли ти?

Баби не отговори. Огледа се. В една ваза до леглото беше топнато малко букетче червени рози. Степ отвори кутията:

— Et voila!

Вътре имаше разтопен лед, няколко оцелели кубчета още плаваха около бутилка шампанско. До нея се мъдреха две чаши, увити във вестник.

— За да не се счупят — обясни той. После извади от джоба си малко радио. — Не знаех, че тук ще има… — Включи го, нагласи го на същата станция като стереото и го остави на нощното шкафче. Из стаята се разнесе тихо ехо на Stay. — Като по поръчка!

Приближи се до нея и я целуна. Този миг беше толкова хубав, че Баби забрави всичките си страхове. Забрави дори, че е нахълтала в чужда къща, че е разбила врата, че е в чуждо легло и пие шампанско. Позволи му да я съблече. Озова се в ръцете му чисто гола, за пръв път, а вълшебната светлина, грееща над морето, осветяваше срамежливо телата им. Млада любопитна звезда блестеше високо в небето. После, сред море от ласки, сред шума на далечните вълни и аромата на диви цветя, то се случи.

Степ се плъзна внимателно върху нея. Погледна я — не беше уплашена. Усмихна й се, прокара ръка през косата й. В този миг от малкото радио зазвуча невинно Through the barricades, но никой от двамата не го чу. Не знаеха, че това ще стане „тяхната песен“.

Тя затвори очи и сякаш спря да диша, неочаквано обзета от силно вълнение, от тази любовна болка, от това вълшебно усещане — да стане негова завинаги. Вдигна очи към небето, въздъхна, вкопчи се в раменете му, а след това се отпусна. Отвори очи. Той беше тук, над нея, с меката си усмивка, но самата Баби вече я нямаше. Онова момиче с уплашени сини очи, пълно със скрупули и съмнения, беше изчезнало. Спомни си колко я удивляваше историята на пеперудите. Какавидата, после малкото червейче, което се покрива с хиляди цветове… И тогава се видя отново — беше малка нежна пеперуда, току-що излюпена в прегръдките на Степ. Усмихна му се и го целуна по нов начин, страстно. Първата й целувка на млада жена.

Лежаха сред чаршафите, той галеше косата й, а тя го притискаше към себе си с глава, отпусната на гърдите му. После се надигна и го погледна усмихната.

— Хич не ме бива, а?

— Беше страхотна!

— Не бях. Просто не знам как се прави. Трябва да ме научиш.

— Съвършена си. Ела тук!

Станаха от леглото и той я поведе към другата стая. Сред цветята, щамповани на чаршафите, се открояваше едно малко, току-що разцъфнало цвете, по-невинно и чисто от всички.



Малко след това лежаха във ваната. Пиеха шампанско и бърбореха весело. Отново се любиха, този път — с повече страст. Сега й се стори още по-хубаво, лесно движеше крилата си, не се страхуваше да лети.

Загърнаха се в халатите, окачени на вратата, и излязоха на малкия частен плаж. Забавляваха се, като измисляха шантави имена по инициалите, избродирани на реверите.

Плуваха в хладната солена вода, следвайки лунната ивица. От време на време се прегръщаха, пръскаха се, отдалечаваха се, за да се слеят отново и да вкусят устните си с дъх на морско шампанско. По-късно, увити в хавлиите на Амарилдо и Зигфрида, гледаха замечтано звездите, луната, спокойното нощно море.

— Тук е толкова е хубаво! — въздишаше Баби. — Никога не съм била по-щастлива. А ти?

— Аз ли? — Степ я прегърна силно. — Аз още повече!

— Все едно си докоснал небето с ръка?

— Много повече.

— Колко повече?

— Най-малко три метра над небето!



На следващия ден Баби се приготви за училище, както обикновено. Докато стоеше под душа и последните солени следи изчезваха от косата й, мислеше развълнувано за предишната вечер. Закуси, каза „довиждане“ на майка си и се качи в колата заедно с Дани. Клаудио спря на светофара под моста на булевард „Франча“. Беше още сънена, но изведнъж го видя.

Не вярваше на очите си. Високо горе, над другите, върху бялата колона на моста, изпъкваше един съвсем пресен надпис. Сърцето й подскочи. За миг й се стори, че всички ще го прочетат: „Аз и ти, три метра над небето!“

53.

24 декември

Лежеше буден. Всъщност изобщо не беше заспивал. Радиото свиреше до него, настроено на Dimensione Rock. Болеше го главата и очите му пареха. От кухнята прииждаха странни шумове, брат му закусваше. Погледна часовника — девет часа. Къде ще ходи Паоло по това време? Някои хора все имат работа, дори в празнични дни.

Вратата се тръшна и Степ изпита чувство на облекчение. Искаше да е сам. Е, той и без това беше сам… От тази мисъл се почувства още по-зле. Не беше гладен, не му се спеше. Остана в леглото, без да помръдва.

Не знаеше колко време е минало. А тази стая помнеше и щастливи дни… Колко пъти се е будил сутрин и е намирал обиците на Баби върху нощното шкафче, колко пъти са лежали двамата тук, влюбени и изпълнени с желание… Усмихна се. Сети се за студените й крака, за малките ледени пръстчета, които тя опираше в неговите. Сети се за светлите следи по кожата й, от току-що сваления бански. Спомни си как тя влизаше в банята и се смееше зад затворената врата, а после тичаше засрамена към леглото и се хвърляше върху него, ухаеща на любов. Къде отиде всичко това? Сърцето му се сви от болка, защото знаеше отговора.

В празнични дни човек си подрежда нещата и се чувства или още по-весел, или още по-тъжен.



— Дани, искаш ли го това? Ако не, ще го хвърля.

Даниела погледна синьото сако в ръцете на сестра си.

— Остави го, аз ще го облека.

— Ама то е цялото разпрано!

— Ще дам да го оправят.

— Както искаш. — Баби го остави на леглото и излезе от стаята.

Колко пъти се бяха карали за това сако… Тя наистина се беше променила.

Дойде майка им:

— Браво! Доста неща си заделила.

— Да, това тук всичкото е за боклука. И Дани не го иска.

— Добре тогава, ще ги опаковам и ще ги оставя за бедните. Искаш ли да излезем по-късно?

— Не знам. — Баби се изчерви.

— Както решиш. — Рафаела се усмихна и я остави сама.

Странно, напоследък се разбираха много добре, а допреди шест месеца постоянно се караха. Спомни си последното дело, Баби тъкмо беше излязла от съдебната зала и майка й я настигна в коридора:

— Защо не каза какво точно е станало? Защо не каза, че тоя престъпник е ударил Акадо без никакъв повод?

— Степ не е виновен. Даваш ли си сметка през какво е преминал той? Даваш ли си сметка какво е изпитвал в този момент? Вие знаете само да съдите хората! Планирате живота на децата си както ви е удобно и дори не ви пука какво мислим ние! Това да не ви е игра на карти! Не се ли питате защо някой е станал побойник или наркоман? Ама какво ви засяга, нали не е вашето дете! Е, този път те засяга, мамо! Този път дъщеря ти ходи с момче, което не мисли само как да си купи GTI 16 и Daytona, или как да прекара ваканцията в Сардиния! Вярно, сбил се е, но може би той е такъв, защото това е единственият начин, по който може да реагира!

— Що за глупости говориш, не те ли е срам! Изложи ни тук пред всички! Лъжкиня!

— Не ме интересува какво мислят за мен твоите приятели, мамо! Какво са постигнали те? Пари и само пари! Не говорят с децата си, не знаят какво ги измъчва. Изобщо не ви пука за нас!

Рафаела замахна и й удари шамар. Лицето на Баби се разтегна в усмивка.

— Е, сега съвестта ти е спокойна, нали? Сега спокойно можеш да се върнеш при своите приятелки и да поиграете карти. Дъщеря ти получи урок, разбра кое е правилно и кое не. Колко си смешна! Пращаш ме на литургия всяка неделя, а противоречиш на Евангелието! Трябва да си измислите ваши църкви и ваше Евангелие, където са праведни само онези, които са от добро потекло и имат хубав тен! Палячовци, това сте вие!

Колко време мина оттогава… Много неща се промениха. Баби въздъхна и отвори второто чекмедже. „Горката мама, как съм я ядосвала! Всъщност тя е била права, в живота има много по-важни неща.“ — Не можеше да назове тези толкова важни неща, защото не искаше вече да мисли за тях.

„Много си секси тази вечер!“ — Спомените идваха един след друг, неумолими, тъжни и мъчителни, далечни. Почивните дни, бягствата, малките ресторантчета, разходките по пълнолуние, купонът за осемнайсетия й рожден ден в Анседония… Към десет вечерта гръмна рев на двигатели и всички гости излязоха на терасата — най-после нещо, за което да говорят! След тортата със свещичките и ролекса от родителите й двамата скочиха на мотора и хайде по нанадолнището, към нощното море, към аромата на разцъфтели жълтуги, далеч от презрителния поглед на Рафаела и от разочарованата усмивка на Клаудио, който толкова искаше да танцува валс с дъщеря си.