— Това е за теб! — Беше златна огърлица с тюркоази, сини като щастливите й очи. — И не съм я откраднал — добави Степ, докато я целуваше.

А нощта преди матурата? Колко се смя, докато преговаряше уроците… Всички гадаеха коя тема ще се падне. „Навършват се сто и петдесет години от смъртта на Леопарди, открили са непознато досега произведение на Манцони, със сигурност ще е за Френската революция.“ Като излязоха оценките, Баби имаше седемдесет точки! Веднага изтича при Степ.

— Значи си зряла вече! — пошегува се той. — Зряла си като праскова.

Съблече я и се любиха, а после тя подхвърли:

— Представял ли си си някога, че ти, с твоите мизерни четирийсет и две точки, ще целуваш момиче със седемдесет! Ама че си късметлия!

— Късметлия съм — съгласи се той и не каза нито дума повече.

Няколко седмици след това Баби отиде да види Джачи — въпреки неразбирателствата помежду им класната изведнъж започна да се държи добре с нея, дори прекалено добре. Едва тогава стана ясно защо: било я е страх, че повече никога няма да види своя Пепито. Баби онемя. Изслуша злобните й думи и избяга оттам, не знаеше какво да каже, не знаеше и каква щеше да е истинската й оценка — онази, която си беше заслужила.



„Коледа е, хората трябва да са добри. Дали да не му се обадя? Колко пъти съм му прощавала, включително и за Джачи…“ — Замисли се за безбройните караници и за сладкото помирение след това, за надеждата, че всичко ще се оправи. Накрая техните й обявиха война, по цели седмици беше наказана.

Веднъж Рафаела покани гости за вечеря — все прилични хора. Дойде и синът на една нейна приятелка, много богат. „Добра партия“ — каза. После се звънна, Даниела отвори вратата, Степ я блъсна и тя си удари главата.

— Извинявай Дани, на теб не ти се сърдя, да знаеш!

Нахлу при гостите, сграбчи Баби за ръката и я завлече навън — въпреки крясъците на Рафаела и въпреки опита на „добрата партия“ да го спре.

— Колко е сложно всичко! — ридаеше тя върху гърдите му малко преди да заспи. — Да можеше да заминем някъде далеч, само двамата! На някое спокойно място, извън времето…

Той се усмихна.

— Знам къде ще отидем. Там никой няма да ни досажда.

— Къде? — Очите й бяха пълни с надежда.

— Където живеят влюбените. Три метра над небето.

Но на другия ден тя се прибра у дома.



Записа се в университета, специалност „Икономика и търговия“. Следобед беше заета и все по-рядко се виждаха. Веднъж отидоха при Джовани, поседяха на бара, но се появиха някакви мутри, нахвърлиха се върху Степ, започнаха да го удрят — ту единият, ту другият. Баби се разкрещя. Накрая ония избягаха, а той остана да лежи на земята.

Помогна му да се изправи, кръвта му изцапа тениската й Fruit. По пътя към къщи й пробута някаква история отпреди много време, уж тогава още не я познавал… Тя му повярва — или може би й се искаше да му повярва.

Като я видя обляна в кръв, майка й щеше да припадне.

— Какво е станало? Боли ли те? Баби, кажи ми какво се е случило! Пак ли заради оня престъпник?

Тя се затвори в стаята си и остана дълго сама, изтегната на леглото. Вече знаеше, че не може да продължава така. Нещо трябваше да се промени.

Няколко дни по-късно се видяха отново. Степ беше с разцепена вежда, зашита с няколко шева.

— Това от какво ти е?

— Ами… прибирах се вкъщи и за да не събудя Паоло, не светнах лампата в коридора. Блъснах се в един ръб. Ако знаеш колко ме заболя… Ужас!

Истината разбра от Палина. Отишли в квартал Таленти, в „Чичото от Америка“. Всички били въоръжени с вериги, а Степ — най-отпред. Спретнали си огромно меле, същинска вендета. Чак във вестника пишело.

Извади няколко стари тетрадки и ги хвърли на мокета.

— Какво ще правим довечера? Да отидем да гледаме гонката! Хайде де, всички други отиват!

— Аз там няма да стъпя повече! Ами ако пак ме види оная, откачената? И освен това довечера сме на гости. Ако искаш, ела.

Степ се появи издокаран със синьо сако. През цялото време седя на дивана, насилваше се да изглежда весел, но не му се удаваше. Мразеше тези хора. Вместо сега да е в „Оранжерията“, да кара със сто и четирийсет километра в час и всички момичета да викат за него… Срещна погледа на Баби и й се усмихна виновно. Беше ядосана, сякаш четеше мислите му.

Протегна се да вземе най-горната книга. Помнеше всичко, сякаш се случваше в този момент. Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше; вратата се отвори и там беше Палина — бледа, разстроена, ридаеща неудържимо. Кошмарна нощ.

Баби започна да събира книгите, нахвърляни по земята. Взе няколко и ги сложи на масата, но когато се наведе отново, видя… житен клас, избелял като отминалото време. Беше го сложила между страниците на тефтера си — спомен от първото бягство. Тогава вярваше, че в живота й никога няма да има друг.

Сухото стръкче се разпадна между пръстите й като неизпълнено обещание.



Степ погледна кафеварката на котлона и засили пламъка. Наблизо имаше пепел, а под нея — оцеляло парченце хартия. Любимите му рисунки от комиксите на Андреа Пациенца. Оригинали, откраднати от редакцията на новия вестник Zut. В онази нощ просто счупи прозореца с лакът и влезе, взе картинките с митичния Paz и хукна към вратата, но някой го сграбчи за рамото. „Стой!“ — Степ го блъсна, събори го и му заби един юмрук в носа, но получи ответен удар и — о, изненада! — оказа се, че е жена… Някоя си Алесандра. Работела там до късно, до колкото издържи. Е, тази вечер издържа по-малко от обикновено, но не по своя вина. Степ задигна и една рисунка, която трябваше да излезе през седмицата, а после изчезна доволен.

Скоро след това Андреа умря. Беше юни. Публикуваха негова снимка заедно с цялата редколегия, там беше и въпросната Алесандра. Явно са се снимали скоро след кражбата, защото тя носеше големи черни очила.

Огледа хартийката. Май беше от лицето на Дзанарди? Все тая. Изгори ги всичките онази вечер, след телефонното обаждане.

— Какво правиш? — разкрещя се брат му. — Да не си откачил?! Виж, че подпали отдушника! После кой ще го плаща това? Я се махай, тия простотии ще си ги правиш навън!

Тогава му причерня. Блъсна Паоло в стената и го хвана за гърлото, за малко да го удуши. Счупи му очилата. После се успокои и го пусна. Брат му излезе, без да каже и дума, а Степ се почувства още по-зле. Остана сам с пепелта и го болеше както никога досега. В ума му зазвуча една от песните на Батисти: Prendere a pugni un noto solo perché è stato un po’ scortese, sapendo ehe quel ehe brucia non son le offese21.

Кафето изригна със съскане, сякаш искаше да каже нещо. Степ си наля една чаша и я пресуши на екс. В устата му остана горчивият вкус на спомените.

Лято. Пътува към нея. Спира на магистралата, за да й се обади, купува си капучино и после отново яхва мотора, жаден за нейните нежни целувки, за сънената й прегръдка. Да почука на прозореца й, да чуе как шумолят чаршафите, как шляпат по пода босите й крачета. Да я види зад открехнатата щора, там, в полумрака на стаята. Да върви до нея и всички да го поздравяват. Да я държи за ръката.

Септември. Родителите й я изпращат в Лондон. Уговорили са се с майката на Палина, искат да ги откъснат от лошите им приятели. Този път беше лесно — бегом при един познат в полицията, заявка за нови паспорти и накрая Палина заминава не с Баби, а с Поло. Петнайсет незабравими дни. Клаудио и Рафаела са доволни, Поло и Палина обикалят лондонските пъбове, а Степ и Баби пътуват за гръцкия остров Астипалея — с мотора до Бриндизи и оттам с ферибота, изтегнати на палубата върху шарени спални чували. После — белите мелници, козите, скалите и малката вила на плажа… Риболовът рано сутрин, спането следобед, разходките през нощта.

Ами онзи път, когато Баби покани всичките му приятели на вечеря? Отначало се държаха добре, но по едно време си грабнаха чиниите и отидоха в хола. Кой кани гости във вторник, когато се играе за Купата?! Естествено, всичко свърши трагично. „Рома“ падна, феновете на „Лацио“ подивяха и се наложи Степ да изгони всички навън.

Веднъж й хрумна да го заведе на маскен бал. Облякоха се като Том и Джери, но неочаквано се появиха Поло и другите. Чиста случайност… или по-скоро Палина се е издала. Направиха се, че не го познават. Поздравиха Баби, този малък Джери със сини очи, но пренебрегнаха Том и се хихикаха всеки път щом го видеха сред тълпата. На другия ден Поло се приближи до него със загрижен вид:

— Копеле, имам кофти новини. Вчера бях на купон и знаеш ли кого срещнах там? Баби.

— И какво от това?

— Ами… беше се маскирала като мишка и имаше един котарак, който я сваляше… ама много мръснишки. Ако ти трябва помощ, само кажи…

Не успя да довърши, защото Степ се хвърли отгоре му, хвана го за косата, натисна главата му и започна да я масажира с коравия си юмрук.



Стана му мъчно. Тогава трябваше да отиде с него, но Баби пак настоя да го заведе на купон. Какво ли не е правил заради нея… Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше. Вратата се отвори. Беше Палина, с тебеширенобяло лице, очите й — пълни със сълзи.

— Поло умря.