— Сто и четиринайсет! Докато ние се забавляваме, има хора, които страдат! Но да се върнем на нашата класация. Естествено, последен е Степ. Почти съвършен! — Скело се наведе над него и се отдръпна рязко нагоре. — Невероятно! Видях една капка пот! Гарантирам, че беше само една! Сто и петнайсет! — Той почти направи шпагат, подлагайки на тежко изпитание съсипаните си джинси. Заплашителното прашене на ставите му се смеси с пукота на изпънатите шевове и с друг звук, много по-силен и нелишен от аромат.

— Сто и шестнайсет! Кой вдига шум?

Момчетата изпопадаха от смях, а момичетата поклатиха глави с отвращение.

— Сто и седемнайсет! Внимание! Носи сто пъти кутсуз!2

Степ усети, че очите му парят. Няколко капки пот се бяха пръснали между миглите му. Замижа, раменете го боляха, ръцете му бяха подути, вените му пулсираха, но той събра сили и бавно се оттласна нагоре.

— Да-а-а!

Сицилианеца го настигна. Хук изпъна първо дясната, после лявата си ръка и се обърна към своите съперници.

Степ се ухили. Сицилианеца го погледна с омраза, гняв и умора. Хук отвърна с едва забележима усмивка.

— Сто и осемнайсет! Това е рекорд! Сто и деветнайсет!

Момичетата закрещяха:

— Давай, Степ! Хайде, Сицилианецо! Давай, Хук!

Долу десетки ръце ги аплодираха в хор, горе сърцата им биеха ускорено. Степ изпъна лакти с усилие. Сицилианеца го чакаше усмихнат, готов да се спусне отново. Хук стоеше до него, зает с личната си борба, подемаше се бавно, сантиметър по сантиметър, поклащаше се ту наляво, ту надясно… Откога носеше тази превръзка? Степ си спомни първата им среща в Оранжерията.

— Страшен мотор! — отбеляза тогава. — Мамка му, жълтото на резервоара е много яко, кой ти го направи?

— Пистола — отвърна Хук и се отдалечи.

По-късно Степ не издържа и попита момчетата:

— На тоя какъв му е случаят?

— Ами разправят, че се сбил с един от „Тестачо“3 и оня го ударил толкова силно, че му отлепил ретината. Има и друга версия: бил на околовръстното с мотора и една пчела му влязла в окото, останала жива и няколко дни лазела все по-навътре. После умряла, а той не дал да го оперират… Истината е, че откакто носи превръзка, момичетата се разнежват пред него, а и баща му не го бие вече. Въобще тя му е нещо като талисман.

Степ се усмихна. Тоя Поло с неговите истории!

Няколко дни след това отидоха при Каколаро за пица. Бяха изпили доста бири, когато по едно време в заведението влезе пчела. Хук я подгони с един вестник и заудря където му падне, докато накрая я закова в пицата на един невинен клиент.

— Мръсни гадини! Все се врете, където не трябва!

После си седна на мястото и всички вдигнаха наздравица в негова чест.

Момичето с транзистора усили звука и поддръжниците на Хук закрещяха с пълен глас:

— Давай, Але! Дръж се, Але!

Степ и Сицилианеца го гледаха как се набира едва-едва, а виковете отекваха:

— Але, Але, Але…

Хор, който славеше името му.

Степ му направи едва забележим знак с глава:

— Давай! — прошепна.

Хук разбра и продума:

— Не мога повече… — Остана за миг неподвижен и това беше последната му мисъл, преди да рухне върху мрамора с цялата си тежест. Тялото му потрепери, здравото му око почти докосна земята. Нещастникът го отвори и видя онова, от което знаеше, че най-много ще го заболи: зад плътната млечнобяла мъгла те продължаваха да се състезават.

— Сто и двайсет! Сто двайсет и едно! Останаха само двама! Много жалко за Хук! Сто двайсет и две! Сто двайсет и три! — Ритъмът се ускори. — Сто двайсет и четири! Сто двайсет и пет! Сто двайсет и шест! Сто двайсет и седем… двайсет и осем…

Степ се издигаше и веднага се спускаше. Сицилианеца го следваше, като крещеше и почервеняваше все повече.

— Сто двайсет и девет! Сто и трийсет! Браво, момчета!

Долу настъпи напрегната тишина.

— Сто трийсет и едно!

Чуваше се само леката музика като фон.

— Сто трийсет и две…

Сицилианеца спря и извика, сякаш нещо вътре в него се скъса. Пресипнал крясък на ранено животно. След миг започна неумолимо да се спуска надолу. Тишината избухна, всички се разкрещяха. Някой отвори нова бира.

— Да-а-а-а! Ето го новия победител! Степ!

Сицилианеца се отпусна напълно и го погледна със завист. Хук се усмихваше, седнал наблизо. И тогава Степ се реши: разпредели тежестта върху двете си ръце, измести се внимателно върху дясната и бавно, като гледаше напред с полузатворени очи, вдигна лявата.

Сякаш по команда на площада отново се възцари тишина. По радиото зазвуча I’m going down на Спрингстийн. Степ се усмихна, сгъна лявата си ръка зад гърба си и се спусна бавно надолу. Докосна мрамора, погледна го с облещени очи и пое отново нагоре с всичката си сила, с целия си гняв. От гърлото му се откърти вик на страдание, възторг и величие. Стигна догоре и остана така — с вдигнато чело, като студена статуя в мрака.

— Браво-о-о-о! — подкрепи го Скело.

Всички избухнаха, включиха двигателите и натиснаха клаксоните. Поло зарита вестникарската будка. Луконе хвърли кутия бира срещу една витрина. Прозорците на околните сгради започнаха да се отварят. В далечината се включи аларма. Възрастни жени по нощници наизлизаха по балконите. Една госпожа се закани да повика полиция.

Като по магия всички мотори потеглиха. Поло, Луконе и другите се метнаха на седлата, няколко кутии продължиха да дрънчат, момичетата се разотидоха. Мадалена изглеждаше още по-влюбена.

Сицилианеца се приближи до Степ:

— Яко, а?

— Не беше зле.

Моторите завзеха цялата улица, като не обръщаха внимание на колите, които прелитаха покрай тях. Скело се изправи върху разбрицаната си веспа:

— Ей, копелета, знаете ли, че на улица „Касия“ има купон?

— Къде?

— На номер 1130.

— Ще ни пуснат ли?

— Познавам една, дето живее там — намеси се Скело.

— Коя е?

— Франческа.

— Е, значи няма да ни пуснат.

Разсмяха се, завиха наляво и се понесоха по „Касия“ с пълна скорост.

7.

Топъл апартамент, няколко големи прозореца, от които се вижда булевард „Олимпика“, красиви картини по стените (едната със сигурност на Фантуци), четири тонколони в четирите ъгъла на хола и добре балансирана музика.

— Леле, Дани! Не можах да те позная!

— Ох, не започвай и ти!

— Не бе, роклята имам предвид! Стои ти страхотно, наистина!

Даниела погледна надолу и почти повярва за миг.

— Я стига!

— Е, какво сега, малко мязаш на Бонопане, оная, дето идва на даскало с пет кила грим…

— Винаги си толкова мила! Как го постигаш?

— Затова са приятелките.

— Не съм ти никаква приятелка.

— Добре, хайде мир! Целувка? — В знак на добра воля Джулия се приведе напред.

Даниела се усмихна, понечи да откликне, но видя зад гърба й Паломби и я заряза.

— Андреа, как си?

— Добре, а ти?

— Страхотно!

Размениха си бърза целувка, после той поздрави останалите момчета и Джулия отбеляза:

— Не се притеснявай, това е класически пиар.

Андреа размени няколко думи с другите, после я погледна отново и най-после загря:

— Леле, тоя път наистина си прекалила! Направо не те познах!

Две-три девойки затанцуваха. В ъгъла някакво бледо копие на Джованоти се мъчеше да пее рап, но без особен успех. Едно момиче се кълчеше като лудо, скачаше от крак на крак и размахваше високо ръце.

Баби поклати глава усмихната:

— Палина?!

Обърна се обло лице с дълга кестенява коса и странен кичур, стърчащ отстрани.

— Баби!

— Ти нали уж нямаше да идваш?

— Бяхме с Дема на един празник в Олджата, обаче ако знаеш каква тъпотия! Избягахме презглава и ето ни тук. Какво, не се ли радваш да ме видиш?

— Ти пък! Разбира се, че се радвам.

— Научи ли си по латински? Оная утре ще те изпита, само ти нямаш оценка.

— Да, знам. Учих цял следобед, после трябваше да изляза с майка ми, ходихме в центъра. Гледай какво си купих, харесва ли ти? — Тя направи странен пирует, развявайки атлазения си анцуг.

— Уха-а-а!

— Дема каза, че е супер!

— Има си хас — намеси се Джулия. — Знаеш моята теория…

— Пак ли? С нея сме приятелки откакто се помним!

— Здрасти, Баби! — Едно симпатично момче с тъмни къдрици решително се приближи.

— Ехей, Дема! Как си?

— Екстра! Видя ли колко е сладък анцугът на Палина?

— Аха, ако оставим настрана моята теория, стои й много добре.

Баби се усмихна:

— Отивам да поздравя Роберта, че още не съм й честитила.