Дема я проследи с поглед.

— Каква е тая теория?

— А, нищо, знаеш я Джулия — жената с хиляда теории и нулева практика.

Палина се засмя:

— Ела да потанцуваме.

До масата няколко момчета говореха за футболни трансфери. Кико Брандели се поколеба над купчината сандвичи. Някой беше вече обрал всички със сьомга! Реши да си вземе с гъби. Отхапа и точно в този момент дойде Баби. Кико остави сандвича на ръба на една чиния, скри го под хартиена салфетка със златен знак „Д“ и преглътна.

— Здравей, Роби, честито и всичко най-хубаво!

— О, Баби! Благодаря ти! — Размениха си две искрени целувки.

— Хареса ли ти подаръкът?

— Много! Точно каквото ми трябваше.

— Идеята беше моя. Понеже все закъсняваш за първия час, а живееш на две крачки…

— Точно защото живея на две крачки, все се успивам.

— Какво й подарихте? — попита някой.

Баби се обърна и изражението й се промени:

— А, Кико… Подариха ми един страхотен будилник.

— Така ли, супер!

— А той знаеш ли какво ми подари? Дантелена възглавница! Сложих я на леглото си.

— Внимавай, сигурно ще поиска да я изпробвате заедно — подхвърли Баби и като се усмихна насила, пристъпи към терасата.

— На мен възглавницата много ми хареса — додаде Роберта. Всъщност нямаше нищо против да я изпробва заедно с Кико.

— Сигурен съм — отвърна той. — Извинявай…

— Но… след малко ще сервират пастата! — извика след него Роберта, мъчейки се да го спре.

На терасата с меките кресла имаше пергола с приглушено, добре скрито осветление. По дървената конструкция се виеше жасмин. Една клонка още не беше стигнала догоре. Люлееше се, тласкана от вятъра, и младите й листа със скрити пъпки едва се поклащаха. Баби пристъпи по червените теракотени плочки. Вечерният полъх разпръсна парфюма й и отгърна сакото й, но тежестта в левия му джоб го спря: там лежеше връзка ключове, многобройни като битките, които беше водила с Рафаела за тях. Подпря ръце на парапета, притвори очи и вдиша дълбоко свежия аромат на вечерта. На гърдите й се появиха два малки знака на моминско желание.

— Кажи какво да направя, за да ми простиш.

Баби се усмихна на себе си, придърпа сакото и се покри:

— А какво си готов да направиш, за да ме ядосаш?

— Хайде стига, в такава нощ е тъпо да се караме.

— Аз пък обичам да се карам.

— Забелязах, по това много си пасваме.

— Но после обичам и да се сдобрявам, а с теб не мога.

— Защото не знаеш какво искаш! Хем ти се иска, хем не ти стиска! Като всички жени!

— Ей това „като всички“ те дъни. Мислиш, че всички са ти в краката.

— Не че го мисля, ами си е така! Аз какво да направя? Например Роберта. Бас държа, че наистина иска да изпробва с мен новата си възглавница.

— Не се и съмнявам, но тя е готова да я изпробва с кого ли не, така че не се брои.

— Добре, предавам се. Хареса ли ти филмът снощи?

— Ти не ме остави да го изгледам!

— Добре де, казах, че се предавам. Ще ти го изпратя на касета. Знаеш ли какво ми казаха?

— Какво?

— Че е много по-приятно, когато мирише на сметана.

— Мръсник! — Баби се изсмя и посегна да го удари, но Кико спря ръката й.

— Шегувам се де! Сдобрихме ли се вече?

Очите му бяха толкова красиви, почти колкото усмивката му.

— Сдобрихме се.

Кико се приближи и я целуна по устните. Можеше да стигне по-дълбоко, но Баби се откъсна и погледна навън, където няколко облачета се носеха бавно по мастиленото небе, галеха луната, изсветляваха и очертанията им ставаха сребристи. Погледът й се отмести към покривите на къщите, високите пинии, фаровете на една кола… Ако можеше да види по-добре, щеше да забележи и онези момчета, които се смееха и надуваха клаксоните… но все още бяха твърде далеч.

Кико я прегърна и докосна косата й.

— Много си красива тази вечер.

— Само тази вечер?

— Винаги.

— Така може.

Позволи му да я целуне.

Долу спря един тъмносин голф, предният му спойлер закачи бордюра. От колата слезе някакво момче.

— Сигурна ли си, че е тук?

— Естествено! Момичето, което беше с него, извади една картичка от черната си чанта. — Ето: „Роберта Мики има удоволствието да ви покани…“ — Пропусна края на изречението и мина на адреса: Улица „Касия“ 1130.

Момчето намери името на домофона.

— Ето го. Мики.

8.

Далеч оттам, в същия град

В съвършена бяла униформа, с малко коса по главата, един дебеличък запотен келнер сновеше между гостите със сребърен поднос. От време на време някоя ръка посягаше и вземаше коктейл с шампанско и парченца плодове. Друга, по-бърза ръка, оставяше празна чаша. Зад големите, съвършено прозрачни стъкла, реката течеше бавно между масивни дървета и старинни мостове.

Келнерът намести една току-що върната чаша, по ръба й имаше ярка следа от червило. Можеше да се види от коя страна е пила жената и какви са устните й. „Забавно е да разпознаваш жените по чашите“ — помисли си той и влезе в кухнята, където готвачката му се скара и му даде да сервира подносите с плодовете.

— Скъпа, изглеждаш чудесно! — В салона една жена с боядисана коса се обърна към приятелката си и се усмихна с престорена изненада. — Направила ли си си нещо?

— Да, намерих си любовник. Пластичен хирург. — Засмяха се, после тя разкри малката си тайна: — Записах се във фитнеса на Барбара Буше…

— И как е?

— Приказно! Трябва да дойдеш.

— Ще дойда, със сигурност! — Искаше да я попита колко струва на месец, но се отказа. Грабна едно парче пържена моцарела и го погълна спокойно, бездруго скоро щеше да започне да тренира.

По блестящите светли килими с геометрични шарки се движеха елегантни вечерни обувки. По-нагоре дълбоки цепки показваха повече от разрешеното на фона на светло и тъмносиви костюми, до един — със съвършени ризи и цветни вратовръзки.

— Купих на Алесандра едно студио на булевард „Париоли“…

— Ти знаеш ли, че дъщерята на Бандини ще се жени?

— Страхотен костюм, откъде е?

— Този цвят на косата много ти отива.

— Тя май си има друг.

— Да, последният филм с Шон Конъри ми хареса.

— Хващаме ли се на бас? Аз залагам, че ще бият. Ти казваш загуба или равен…

Очи, декорирани с тежък грим, прикриващ настъпването на мъдростта, и съвършено гладки лица, остъргани с електрически самобръсначки, си отговаряха с усмивка.

— Знаеш ли, Алесандра реши да открие графично студио. Ами щом това я влече… Разбира се, аз предпочитам да работи при мен, но…

— Него го познавам, той е син на Симона Бертили. Оная, дето се омъжи за брата на Паола…

— Няма да ти кажа, иначе и ти ще си го купиш!

— Беше ми писнало и така отидох при Рафаеле с един вестник, в който бях видяла цвета, който ми харесва, и му казах: „Ето това искам!“

— Разбирам я, толкова е досаден… само да го видиш как играе джин!

— Още снощи щях да отида, но излязохме с Джорджо и Даниела, а те вече го бяха гледали.

— Добре, тогава знаеш ли какво, ще играем на сто хиляди лири за всяка точка до края на шампионата.

Малко по-нататък някой се опитваше да представи теория за Средния Изток в рамките на политическата фантастика. Друг цитираше малки откъси от последния сборник на наградата „Стрега“, прелистван от време на време в леглото, оставян задълго на шкафчето и накрая зает на някой приятел, може би не толкова интелектуалец, колкото скръндза. Клаудио се разсмя.

— Има си хас, той Феручо си е такъв. Познавам го от дете, изобщо не се е променил.

— А с колата какво стана?

— На парчета. Само телефонът му оцелял. Обадил се и отишли да го приберат.

После, докато слушаше за ужасната катастрофа, Клаудио извади пакет Marlboro и запали цигара. Плътният аромат го накара да забрави за миг нещастника, който се беше блъснал с Феручо. Нямал телефон в колата си, а и да беше имал, нямаше да успее да го използва. Може би по-късно, с парите от застраховката, щеше да си купи телефон, но тогава с кого ще говори? Жена му, за съжаление, е била до него, а синът му…

— Ако беше седмаче…

Дарио имаше зловещо чувство за хумор, но останалите го харесваха, така че и Дарио се усмихна. Дръпна пак и тръсна цигарата в един пепелник.

— Много хубава вратовръзка!

— Благодаря.

— Добре изглеждаш, сериозно.

Клаудио инстинктивно скри цигарата и потърси с очи Рафаела. Огледа новодошлите, поздрави ги с усмивка. Не видя жена си и запуши спокойно.

— Хубава е, нали? Подарък от Рафаела.

Ниска масичка от слонова кост. На нея — маслини и шамфъстък в малки сребърни купи. Закръглена женска ръка с добре поддържани нокти небрежно пусна две симетрични черупки.