Двамата застанаха в началото на паркура.

— Всъщност е съвсем просто. Всичко, което трябва да правите, е да използвате бастуна. С негова помощ ще стигнете безпрепятствено до другия край на салона.

Гейбриъл се намръщи недоверчиво.

— Ако се проваля, очаква ли ме налагане с бастун?

— Само ако не си държите езика зад зъбите.

Саманта отстъпи крачка назад, стараейки се да не го докосва. Вместо да опише дъга с бастуна, Гейбриъл започна да мушка във въздуха. Блъсна първата дорийска колона и засмяната Артемида се залюля застрашително. Саманта се втурна и я задържа да не падне.

Задъхана под тежестта на мраморния бюст, тя изрече одобрително:

— Мога да определя първия ви опит като сравнително успешен. Следващия път бъдете по-внимателен. Представете си, че се намирате в някой от лабиринтите на Воксхол. Там алеите са обградени с жив плет, сигурно помните — окуражи го тя. — Не можете да минете през живия плет, като мушкате наляво и надясно с бастуна, нали?

— Когато прекосиш успешно лабиринта, в средата обикновено те чака възнаграждение — ухили се той.

Саманта избухна в смях.

— Тезей е намерил само Минотавъра.

— Е, да, но е доказал смелостта и воинските си умения в битката със звяра и е спечелил сърцето на принцеса Ариадна.

— Сигурно не би проявил такава смелост, ако умната млада дама не го е снабдила с омагьосан меч и кълбо конец, за да намери изхода — напомни му Саманта. — Ако бяхте на мястото на Тезей, какво възнаграждение бихте поискали?

„Целувка.“

Отговорът дойде сам на устните на Гейбриъл и изопна нервите му. Вече започваше да съжалява за благородното обещание, което й бе дал тази сутрин. Само ако чувственият дрезгав смях на болногледачката му не беше в такова противоречие със строгата й добродетел…

Може би беше добре, че не можеше да я види. Ако виждаше устните й, щеше непрестанно да си припомня колко прекрасно беше да ги целува.

Тази сутрин бе прекарал няколко часа в размишления какъв е цветът на устните й. Дали бяха нежнорозови като вътрешната страна на бисерна мида, наполовина скрита в пясъка? Или бяха наситенорозови като диво цвете, израсло във ветровитото тресавище напук на всички несгоди? А може би бяха кораловочервени като екзотичен плод, който залива със сладост езика и сетивата? Всъщност какво значение имаше цветът, след като той вече знаеше, че устните й са пълни и сладки, перфектно оформени за насладата от целувката?

— О, аз знам с какво, да ви възнаградя! — извика тя, когато той не отговори. — Ако се упражнявате усилено, много скоро ще добиете такава сръчност, че вече няма да имате нужда от мен.

Макар че прие шегата й с мрачна усмивка, Гейбриъл неволно се запита дали този ден наистина щеше да дойде.



Саманта отиде при него през нощта. Не му трябваха нито светлина, нито цветове, само чувства: лимоновата сладост на аромата й, копринената гладкост на разпуснатата коса, която се плъзгаше примамливо по голата му гръд, дрезгавите й стонове, докато притискаше мекото си тяло към неговото.

Тя целуна крайчето на ухото му, устните й помилваха неговите, брадичката му, върха на носа… той простена сладостно. Топлият й дъх пареше лицето му и той усети миризма на гнила пръст, твърде дълго съхранявано месо и влажни чорапи, окачени да съхнат над огъня.

— Какво, по дяволите… — Гейбриъл размаха ръце и отстрани от лицето си космата муцунка.

Изумен, той седна в леглото и разтърка силно очите и устата си. Замъгленият му от съня мозък имаше нужда от няколко секунди, за да проумее факта, че вече не е нощ, а сутрин — а косматото същество в леглото му в никакъв случай не е болногледачката му.

— Господи, колко е хубаво! — извика Саманта някъде от другия край на леглото и в гласа й прозвуча гордост. — Едва се запознахте, а ето че малкият ви прие в сърцето си!

— Какво е това, по дяволите? — попита сърдито Гейбриъл, опитвайки се да разбере какъв театър му разиграваха пак. — Да не е кенгуру? — И изохка от болка, когато натрапникът скочи върху измъчените му слабини. Саманта избухна в смях.

— Не ставайте глупав! Това е само едно прекрасно малко коли. Вчера минах покрай колибата на лесничея, кучето изскочи навън и ме поздрави много сърдечно. Веднага разбрах, че е много подходящо за нашата цел.

— Каква цел? — осведоми се мрачно Гейбриъл, опитвайки се да държи настрана скачащото върху него кученце. — Сигурно за неделното печено?

— Естествено, че не! — извика възмутено Саманта и изтръгна животинчето от ръцете му. Последва нежен шепот и Гейбриъл съвсем правилно заключи, че тя е прегърнала малкото чудовище и го гушка. — Сладкото малко коли не може да послужи за неделно печено, нали? О, не, не, не и нашето малко сладко кученце!

Гейбриъл се отпусна обратно във възглавниците и поклати глава. Кой би помислил, че острият език на мис Уикършъм може да изрича такива глупости? Е, поне не виждаше как тя милва немирното кученце по мекото коремче или трие лице в косматата му муцунка. Чувството, което го обзе, му беше толкова чуждо, че му трябваше цяла минута, за да го нарече с истинското му име. Той ревнуваше! Ревнуваше от някакво си малко куче със сплъстена козина и миризма на гнило от устата!

— Хайде, стига толкова — изсъска Гейбриъл, когато милувките се проточиха безкрайно. — Ще хванете бълхи. Или френската болест — добави мрачно той.

— Не се притеснявайте за бълхи. Помолих Питър и Филип да го изкъпят хубаво в едно от старите ведра на Мег на двора.

— Ако питате мен, мястото му е там.

— Но така ще се лишите от компанията му. Когато бях малка, до нас живееше възрастен мъж, който бе изгубил зрението си. Имаше малък териер, който ходеше навсякъде с него. Двамата с лакея излизаха на разходка, а териерът тичаше напред, разбира се, на каишка, и показваше на господаря си кога да заобикаля стърчащи камъни или локви. Веднъж старецът изхвърлил пламтящи въглени от камината на килима, кучето се разлаяло и повикало прислугата.

Сякаш бе очаквало да чуе точно тази дума, малкото куче в ръцете й нададе силен лай. Гейбриъл се стресна.

— Ама че умно животинче. Макар че според мен няма нищо лошо в това да изгориш в собственото си легло. Сигурно бедният старец накрая е бил не само сляп, но и глух?

— Исках да ви кажа, че кучето беше верен спътник на слепия старец, докато той почина. Лакеят му разказа на нашата прислужница, че кучето седяло дни наред пред семейната гробница и очаквало любимият му господар да излезе. — Гласът й прозвуча приглушено, сякаш беше скрила лице в кучешката козина. — Нима това не е най-трогателната история, която сте чували някога?

Гейбриъл се заинтересува много повече от факта, че семейството на Саманта е било достатъчно богато, за да има прислужница. Ала когато я чу да подсмърча и да търси кърпичката си, той разбра, че е загубил. Когато болногледачката му ставаше сантиментална, той нямаше никакъв шанс срещу нея.

— Е, добре — въздъхна той, — щом толкова държите да имам куче, не можете ли поне да ми намерите някое истинско? Да речем някое ирландско вълчо куче, или може би дог?

— Много са тромави. Това мъниче ще ви следва навсякъде. — За да го увери в правотата си, тя отново сложи кучето в скута му.

Козината на малкото коли миришеше на лимонова трева — лакеите сигурно го бяха изкъпали с любимия сапун на Саманта. Немирното кученце се изтръгна от ръцете му и се втурна към края на леглото. Намери пръстите му под одеялото и ги загриза с доволно ръмжене. Гейбриъл оголи зъби и изръмжа в отговор.

— Как ще го наречете? — попита Саманта.

— Мисля, че името не е подходящо за дамски уши — отговори той и освободи пръста си от кучешките зъби.

— Какъв упорит малък герой — изрече възхитено тя, когато кучето тупна на пода. То повлече със себе си и завивката и Гейбриъл побърза да я дръпне обратно. Само няколко сантиметра и мис Уикършъм щеше да се убеди в шокиращото въздействие на съня, от който го бе разбудила, и на нежностите, с които даряваше кучето.

— Права сте, малкият е упорит и не е научен да се подчинява — кимна той. — Ужасен инат. Не се поддава на възпитание, нито някой може да му угоди. Решен е да налага своята воля, даже ако това означава да прескочи желанията на всички останали. Затова мисля да го нарека… — Гейбриъл помълча малко, наслаждавайки се на изпълненото с очакване мълчание на Саманта. — Да, ще го нарека Сам.



През следващите дни Гейбриъл имаше предостатъчно възможности да нарича кучето с всички възможни имена, само не и с онова, което му беше дал. Вместо послушно да върви напред, за да го предупреждава за препятствия и евентуални опасности, кученцето непрекъснато описваше кръгове около него, мушеше се между краката му и изтръгваше бастуна от ръката му. Сигурно болногледачката му хранеше много лоши чувства към него, след като му беше натрапила това адско същество.

Въпреки всичко кучето изпълняваше съвестно основното си задължение — то беше негов постоянен спътник. Където и да отидеше Гейбриъл, тупкането на меките лапички по паркета или мраморния под винаги го следваше. Вече не се налагаше лакеите да метат трапезарията след обяда на господаря. Сам седеше нащрек и улавяше всяка паднала хапка още във въздуха. Когато Гейбриъл си лягаше, леглото му вече беше заето от топло кълбо козина.

Нощем кучето се настаняваше до тила му и захъркваше в ухото му. Една нощ Гейбриъл не можа да понесе постоянното пухтене и въртене, грабна одеялото си и се изнесе да спи в салона.

На сутринта се събуди само за да открие, че кучето е изчезнало. За съжаление с него бяха изчезнали и най-добрите му ботуши.

Вбесен, той слезе бързо по стълбата, използвайки бастуна си, за да проверява стъпалата. В действителност беше много горд с напредъка си и искаше да впечатли Саманта с новите си умения. За съжаление елегантният бастун не го предупреди за топлата локва в подножието на стълбището.

Гейбриъл вдигна крак в тънък чорап и се опита да проумее какво се е случило. Отметна глава назад и извика гневно: