— Съжалявам.

Той се вгледа в красивите й очи. В деня, когато бе избягала от дома му, тя го бе нападнала. Без да я усети се бе промъкнала зад него и го бе повалила. Беше я подценил, а това едва не се бе превърнало във фатална грешка. Лесно можеше да прочете по лицето й емоциите, които изпитваше. Хареса му мисълта, че бе като отворена книга за него.

— Бях разсеян заради мъжете, които пристигнаха да те спасяват.

— Знам. Използвах го като предимство. Заболя ли те много?

Травмата на тила му се бе излекувала бързо, но раната в душата му все още кървеше. Искаше да задържи Тами, но тя го бе изоставила. Припомни си редките случаи, в които му водеха жени в килията, докато бе затворник. Спомените за цял един живот на отхвърляне преминаха през съзнанието му.

Повечето от женските Видове бяха прекалено ужасени от него, за да му позволят да ги докосне. Жена — примат бе плакала и пищяла, докато един от техниците не се бе върнал да я отведе. Знаеше, че никоя от тях не желаеше да се размножава с него, но някои все пак изпитваха съжаление към самотния мъж, какъвто беше.

Да вижда същества от неговия вид беше рядкост, а срещите, които включваха секс, дори още по-малко. В началото и Тами го беше отхвърлила, но след това бе реагирала на докосването му, както никоя друга досега. Той не притежаваше уменията за разплод, които повечето мъже бяха усвоили, но не се бе почувствал неспособен с нея в леглото. Напротив, бе мотивиран да използва всеки малък сексуален урок, който жените му бяха дали в редките моменти, в които му бяха позволили да се чифтоса с тях.

Тами бе от значение за него, затова много се притесняваше, че иска отново да го напусне. Знаеше какво е да живееш в затвор и не желаеше да й причинява същото. Ако я направеше пленница в дома си, щеше да го намрази. Да я заплашва бе едно, но в действителност изобщо не искаше да я наранява. Трябваше да я убеди да остане по своя воля.

Не беше сигурен как да постигне това, но трябваше бързо да разбере. Хората щяха да искат да я отведат далече от него. Повечето се бояха от Новите видове, вярваха, че ще им навредят. Знаеше, че външният му вид не помага особено в случая. В сравнение със събратята си притежаваше по-малко човешки черти и всички се плашеха от него. Не беше в състояние да направи нищо по този въпрос, но поне можеше да се държи по-цивилизовано.

Валиант потисна надигащото се в гърдите му ръмжене. Да се отнася добре с хората и да бъде послушен бе нещо, което вярваше, че никога няма да направи заради някого. Загледан в очите на Тами, разбра, че нещата са се променили. Въпросът се свеждаше до това кое иска да запази най-много — нейната или своята гордост. Беше трудно за преглъщане, но взе решение.

— Заради теб, Тами, ще се постарая да говоря мило с хората. Искам да прекратим този разговор. Дискусията не ми е приятна.

Трябва да си взема бележка. Той не искаше да приказват за деня, в който бе избягала от къщата му.

— Просто ме остави аз да говоря, разбра ли?

— Добре — той сви рамене, — но не забравяй, че аз съм там, където си и ти. Ще стане много страшно, ако някой се опита да те отведе от мен, секси.

— Дадено — и се отпусна в ръцете му.

Ставаше й хубаво, когато я наричаше секси. Да, точно така.

По дяволите, имам нужда от душ. Бяха я притискали към земята и не трябваше да докосва косата си, за да разбере, че се е превърнала във валмо, пълно с мръсотия и Бог знае още какво. Беше плакала, тялото й бе в синини, а по лицето си имаше засъхнала кръв. В момента въобще не се чувстваше секси, ако изобщо някога е била, но беше сладко, че той смело излъга, за да й стане по-добре.

Когато излязоха от гората видяха автомобили, паркирани от двете страни на пътя. Сред тях бяха колите на шерифа, някои от заместниците му и линейка. Още превозни средства бяха спрени на тревата в близост до шосето, включително и голям бял микробус с надпис отстрани. Щом попаднаха в светлината на фаровете, разговорите внезапно спряха.

Шериф Купър се спусна към тях, следван по петите от заместника си Карл Бел.

— Тами!

Младата жена насила се усмихна.

— Добре съм. Валиант и приятелите му ме спасиха.

Възрастният мъж спря на няколко крачки от огромния Нов вид, който я носеше, и се поколеба. Погледна я нервно, след което се обърна към Валиант:

— Вече може да ми я подадеш, синко. — Грег Купър протегна напред ръце.

Исполинът поклати глава.

— Ще я отнеса до линейката. Ранена е.

— Къде са мъжете, които я отвлякоха? — Търсещият поглед на шерифа се насочи към тъмната гора зад тях.

— Това не е мой проблем — сви рамене Валиант. — Единственото, което ме интересува, е Тами. Сигурен съм, че моите хора ще ги доведат или поне онова, което е останало от тях — довърши, като заобиколи изумените представители на властта, за да отведе Тами при линейката.

Младата жена трепна от болка, когато надникна над рамото му, докато се отдалечаваха. Шериф Купър се вторачи за няколко дълги секунди в гората, преди да се обърне. Не пропусна любопитния поглед, разменен между него и заместника му, който сви рамене. Двамата мъже бързо се затичаха, за да се изравнят с тях.

Тами познаваше парамедиците, които ги чакаха край линейката. С Барт Хомер, който сега мрачно наблюдаваше как Валиант нежно я полага на носилката, бяха учили заедно в гимназията. Дебра Молнес, другото медицинско лице, бе с няколко години по-голяма от нея и бе посещавала училище с по-големия й брат.

— По дяволите! — Дебра зяпна огромното същество и преглътна с мъка, на лицето й се изписа предпазливост. Откъсна поглед от Новия вид и изучаващо се взря в Тами. Тогава се намръщи. — Исусе, Там, изглеждаш ужасно!

— Нощта беше тежка за мен, затова не съм в най-добрата си форма.

— Хм, извинете ме, господине — тихо изрече Барт — Аз… ъъ… трябва да помогна при прегледа на Там.

Валиант се поколеба за секунда, преди да се отмести от пътя му. Внушителният Нов вид, гол до кръста, не бе гледка за изпускане. Изглеждаше изключително мъжествен и сексапилен, особено когато не ръмжеше и не показваше острите си зъби в мълчалива заплаха. Тами срещна погледа му с пресилена усмивка. Той скръсти ръце пред гърдите си, което подчерта внушителните му мускулести ръце. Отвърна на погледа й намръщен. Тами обърна глава и забеляза фелдшерката да гледа замечтано към него. Изглежда бе преодоляла първоначалната си несигурност към Валиант.

— Тами? — Шериф Купър пристъпи по-близо. — Трябва да ни кажеш какво точно се случи. Срещала ли си тези мъже преди? Казаха ли защо са те отвлекли?

Тя се опитваше да не трепери, докато Барт и Дебра я преглеждаха и почистваха раните й. Лицето я болеше, когато избърсваха кръвта и обработиха мястото около ухото й там, където се бе ударила в страничното огледало на пикапа. Китките не бяха толкова болезнени, след като Валиант се бе погрижил за тях.

Докато парамедиците работеха, бавно разказа на шерифа какво се бе случило: как бе напуснала бара и как мъжете я бяха похитили. Предпочете да премълчи някои подробности, особено онези, свързани с Видовете, но спомена за коментарите по отношение на омразата към тях. Излъга с чиста съвест.

— Казаха, че знаят, че съм ходила в Резервата. — Опита да се придържа към истината, за да изглежда историята й правдоподобна. — Набелязали ме, защото съм работила там. Обявиха ме за предател на човечеството, понеже харесвам Новите видове.

— Задниците са те похитили само защото веднъж си работила в Резервата? По дяволите! — изсъска гневно началникът. — Ако това са критериите им, то следващия път целият град ще бъде мишена. Къде, дявол да го вземе, са ти панталоните и защо си облякла неговия пуловер?

— Те… — сведе поглед, неспособна да погледне белокосия мъж в очите, докато говореше. Боеше се, че ще избухне в сълзи, ако го направи. — Те ме съблякоха, натиснаха ме на земята и ме измъчваха — успя да продума, изчервена. Не можеше да погледне към човека, когото познаваше през по-голяма част от живота си. — Ето защо нося пуловера на Валиант. Той и приятелите му ме намериха преди онези сериозно да ме наранят. Успяха само да ме съблекат по бикини.

— Копелета мръсни! — прокле шериф Купър. — Тами, изнасилиха ли те?

— Не — поклати глава, — единият от тях искаше, но останалите бяха доволни само да ме измъчват. Искаха да заснемат някакво видео, в което да заявя, че мразя Видовете. Бяха полудели.

Възрастният човек се обърна към огромния мъж и му протегна ръка, за да го поздрави.

— Благодаря, господин Валиант. Целият град ви е задължен и изказва благодарност на вас и на вашите другари за това, че попречихте на онези негодници да я убият.

Исполинът се намръщи, но пое ръката на шерифа.

— Не ми благодари. Тя е моя и аз винаги ще я защитавам.

Тами трепна, стрелна го предупредително с поглед и поклати глава.

— Не забравяй нашето споразумение за това да ме оставиш само аз да говоря!

Той пусна ръката на шерифа и сви рамене.

— Вярно.

Грег Купър изглеждаше объркан, когато погледна към нея.

— Какво означава това, че си негова?

— Имаме връзка — поколеба се, но отговори както си е.

— Ооо! — Очите на белокосия човек се разшириха, докато местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Никога не бих се досетил, че вие двамата се срещате. Нее!