— Ние наричаме вашия вид човешки, защото искаме да се обръщат към нас като към Нови видове. През целия ни живот сме били разделяни. За всички е трудно, включително и за нас, да се смятаме за обикновени хора. Това, така или иначе, не би било вярно. Реално погледнато, ние не сме нормални човешки същества.

— Благодаря. Защо не мога да напускам апартамента без охрана?

— Ще живеете в сграда, която изцяло се обитава от представители на нашата раса. Това ще изнерви някои от тях. Повечето трудно се доверяват на хората. Ще се чувстват по-добре, ако те виждат рядко, а и ти ще бъдеш в по-голяма безопасност. Някои Видове изобщо не харесват човеците.

Валиант изръмжа:

— Това се дължи на факта, че почти през целия си живот сме били държани в плен от хората и сега трябва да се разправяме с идиоти като онези, които те отвлякоха.

Тами срещна ядосания му поглед.

— Звучиш така, сякаш презираш хората — прехапа устни. — Нима част от тебе ме мрази, понеже не съм от Новите видове?

— Не те мразя — намръщи се исполина.

— Но…

— Мога да се сетя само за две човешки същества, към които не изпитвам ненавист и ти си едното от тях.

— Защото те привличам?

— Защото си моя.

— Твоя? — примигна учудено.

— Просто го приеми — въздъхна Тайгър и изрече: — Повярвай ми. В това има смисъл — той е привлечен от теб и те харесва и, по дяволите, аз ще бъда напълно доволен, ако не го поставяш под съмнение. Помниш ли деня, в който го срещна, когато не те одобряваше? Сравни разликата в държанието му и ще разбереш какво имам предвид.

Тя кимна, загледана във Валиант.

— Определено предпочитам да ме харесва.

Той й намигна и жестът му я стъписа. Никога не бе очаквала подобно нещо от него, а и с котешките му очи действието бе поразително. Огромният мъж се намръщи.

— Грешно ли го направих? Опитах се да те успокоя. А ти подскочи и имаш такъв израз на лицето, какъвто не съм виждал преди. Не мога да кажа, че ми харесва.

— Повече не ми намигай — усмихна се тя. — Моля те!

— Какво направих погрешно?

Тайгър паркира пред хотела. Повече от петнадесет Нови вида — мъже и жени — стояха отвън и открито я зяпаха. Лицата на някои от тях изразяваха пълна враждебност. Младата жена моментално се почувства неловко и се вкопчи по-силно във Валиант. Жените изглеждаха жилави, високи и мускулести. Ясно можеше да си представи как всички, и мъжете, и жените, играят като статисти във филм, в който изобразяват злобни чудовища. Но най-лошото бе, че те бяха откровено бесни, че я виждат тук.

— Тами? Какво направих погрешно като ти намигнах?

Насила откъсна поглед от огромните, плашещи същества и вдигна глава към Валиант.

— Намигни на Тайгър!

Той извърна лице към приятеля си и повторно намигна.

— Съгласен съм с нея — разсмя се Тайгър. — Не го прави никога повече, изглеждаш твърде странно. На хората им отива, но не и на нас.

— Добре — въздъхна Валиант. — Повече няма да ти намигам. — Раздвижи огромното си тяло и излезе от джипа, притиснал Тами до гърдите си.

Страх скова тялото й. Досега беше срещала само няколко от Новите видове, но тук бе заобиколена най-малко от петнадесетина представители на тази раса, които не познаваше, и които действително бяха раздразнени от пристигането й. Те стояха точно пред двойните врати на хотела. Уплахата й нарасна, ведно с ускоряването на пулса на сърцето й. Мразеше да се страхува, но не можеше да си помогне.

Тайгър застана пред двама им.

— Няма нищо за гледане. Това е Тами, тя е с Валиант. Ще отседнат в хотела, в един от апартаментите на третия етаж. Тя е била нападната тази вечер от членове на враждебно настроените групи, които ни преследват.

Никой не помръдна. Младата жена се понамести в ръцете на Валиант и го стисна по-силно. Ако беше в състояние, щеше да го накара да я пусне и да се притаи зад гърба му. Беше достатъчно огромен, за да я скрие зад себе си. Ръцете му около нея се напрегнаха. Тами погледна към него и видя, че отново е оголил зъби. Главата му се сведе към лицето й.

— Запуши си ушите!

Пусна врата му и направи точно така, както й нареди, докато той си поемаше дълбоко въздух. Погледът му се втренчи в мъжете и жените, застанали на пътя им и изрева.

— Мърдайте! Веднага!

Тами видя как всички се пръснаха, а Тайгър се смееше. Ръцете й отново обгърнаха врата на Валиант. Нито един от Новите видове не беше останал, дори и във фоайето, когато влязоха вътре, докато Тайгър им държеше вратите отворени.

— Напомни ми да те извикам следващия път, когато се наложи да разчистя някоя стая — силно развеселен изрече приятелят му. — Ще взема ключа за апартамента и ще се срещнем при асансьора.

— Благодаря ти — отвърна Валиант, обърна се и прекоси предверието.

Наоколо не се виждаше никой. Тами се зачуди как петнадесет души можеха да изчезнат просто така изведнъж. Предположи, че са тичали, за да се измъкнат бързо от Валиант.

Погледът й се върна обратно на мъжа, сгушил я в ръцете си. Огледа гневното му лице, за да разбере как събратята му могат да се страхуват от него. Никога нямаше да забрави деня, в който го срещна, и той я бе оставил онемяла от ужас. Това беше нещо, което никой, през целия й живот, не беше в състояние да постигне.

Глава 7

— Ще си взема душ. — Тами сложи ръце на кръста. — Разкарай се!

Валиант изръмжа тихо срещу нея.

— Нека първо Триша да те прегледа. Скоро трябва да е тук.

— Най-напред искам да се изкъпя. Мога да се помириша, направо воня. Имам… — докосна с ръка главата си — … разни неща в косата, дори може да има буболечки, не мога да се понасям. Ако се разкараш от пътя ми, ще бъда хубава и чиста още преди лекарката да се появи. Обзалагам се, че тя ще го оцени. Така че — мърдай!

— Ранена си и едва ходиш. Ако настояваш да се изкъпеш, ще вляза с теб в банята — настоя упорито Валиант и посегна към колана на джинсите си.

— Не! — фиксира го с поглед тя. — Няма начин. Не си сваляй панталоните. Дръж се прилично и престани да ми нареждаш. Мислиш си, че съм твоя, но нека да ти кажа нещо. Не понасям заповеди. Ще се изкъпя сама, а ти ще останеш тук. Сега, нека да се разминем.

Той отново изръмжа, но й направи място да мине.

— И аз не търпя да ми нареждат.

— Няма да го правя, ако и ти не ме командваш. Така е честно. — Спря пред вратата на банята. — Възможно ли е да ми намериш някакви дрехи? Моля те!

— Ще се обадя да видим дали не могат веднага да ги донесат.

— Благодаря. — Тами влезе в банята, светна лампата и затвори вратата, след което я заключи.

— Отключи! — изрева Валиант.

Тя стисна зъби, отключи и рязко отвори вратата.

— Знаеш ли, че крещиш? Почти полунощ е, сигурно някои хора се опитват да спят. Може ли да снижиш малко гласа си?

— Никога не заключвай врата между нас или ще я разбия.

Веждите й се повдигнаха, докато се взираше в златистите му екзотични очи и си напомни, че той не е изцяло човек. Ако беше обикновен мъж, сигурно щеше да го разкара. И да побегне оттук колкото се може по-бързо, ако бе някоя откачалка. Но Валиант не мислеше като повечето нормални мъже.

— Ако паднеш и се нараниш, вратата само ще ме забави да стигна по-бързо до теб.

Щом чу думите му, си пое дълбоко дъх и се успокои. Току-що бе спасил живота й, рискувайки своя, без да е длъжен да го прави. Може би се страхуваше, че тя ще припадне. Засега можеше да се справи със заповедите, ако се дължаха на притеснението му за нея. Не беше толкова сигурна в истинската причина, но бе склонна да опита.

— Добре. Няма да заключвам, ако не влизаш. — Затвори преди мъжът да успее да й отговори, но не заключи вратата. Приближи до огледалото и трепна.

— О, по дяволите — въздъхна. — Изглеждам ужасно. Я виж какво е домъкнала котката!

Намръщи се, осъзнала лошата игра на думи. Прехапа устни и погледна към вратата, надяваше се да не е чул шегата й. Погледът й се върна към огледалото, щом не долови ядосания му глас отвън. Слава богу. Трябва да забравя този израз, както и всички останали иронични изказвания, отнасящи се за котките.

Косата й бе пълна с мръсотии и от нея стърчаха сухи листа. Лицето й бе изцапано с кал, по бузите й личаха следи от сълзите. Единственото чисто място бе зачервената рана от удара в страничното огледало на пикапа. Парамедиците я бяха почистили. Завъртя глава и видя, че драскотината не е чак толкова дълбока, но определено след няколко дни мястото щеше да придобие всички нюанси на лилавото.

Съблече огромния пуловер, хвърли го в ъгъла и започна да оглежда останалата част от тялото си. Отново й се доплака. Имаше охлузвания по хълбока, нагоре по ребрата и по рамото от падането на земята, когато един от онези глупаци я бе блъснал долу. Вдигна брадичка и изруга. Там почти се различаваше отпечатък от ръка. Сведе поглед и стисна зъби при вида на подпухналите от щипането зърна на гърдите си. Кожата й навсякъде бе покрита с драскотини.

— Добре ли си? — чу гласът на Валиант точно до вратата.

— Разглеждам нараняванията по тялото си и проклинам. Бясна съм, но съм добре. — Махна превръзките от китките, за да не се намокрят.