Съзнанието й бе замъглено, лекарствата в организма й все още действаха, но те не помогнаха срещу ужасната, потресаваща картина, възникнала в представите й. Когато са били освободени, на Новите видове са им били дадени имена. Само онези, които все още се намираха в пленничество би трябвало да имат номера. Това би означавало… О, Боже, мой!

— 927 изобщо не е бил освободен, така ли е? Той все още е собственост на Мерикъл! Вие работите за тях, нали?

Бандитите само й се ухилиха, но не отговориха.

Тами имаше неприятното чувство, че подозренията й са верни. Съоръженията за изпитание вече не съществуваха. Неотдавна бе чела във вестниците за това как повечето от Новите видове са били открити. Лекарят, за когото тези идиоти работеха, трябва да е бил служител на Мерикъл, а това означаваше, че бандитите също са работили в отвратителната компания. Безпощадно бяха експериментирали върху човешки същества в продължение на десетилетия, бяха правили ужасни неща с тях, а сега я бяха отвлекли.

— Това няма да ви се размине — гласът й потрепери.

— Чу ли, Пит? — Майк се усмихна студено. — Нас не ни заловиха, кучко, защото сме най-добрите!

Водачът обърна глава да погледне назад.

— Вместо да отправяш заплахи, си кажи молитвата. И се надявай 927 да те хареса, защото другите две жени, които му заведохме да чука, вече са мъртви.

Те планираха да я хвърлят на милостта на Нов вид, който с лекота можеше да изкриви тези метални пръти. Лекарят смятал, че звярът няма да я убие, тъй като е пропита с аромата на Валиант. Ужасяващите подробности изведнъж нахлуха в съзнанието й. Докторът считал, че щом Валиант е бил привлечен от нея, то и другият Вид би я харесал. Не вярваше на нито една думичка от тази теория. Когато за първи път срещна Валиант той я пожела само защото тя беше в овулация. Но не беше в това състояние, докато прекараха известно време заедно и той разбра, че иска да я задържи. Те се влюбиха един в друг и огромният мъж научи, че не всички човешки същества са зли идиоти, които мислеха, че Новите видове не са нищо друго освен животни, които да подлагат на жестоки мъчения. Той вярваше в това, защото никога не бе изпитал доброта от хората. Тази мисъл я накара да затвори очи и да се бори с напиращите сълзи.

Имаше нужда да си напомня тези факти, ако искаше да оцелее. Тъпаците бяха споменали, че предстои транспорт на още десетина Нови видове от Колорадо, където вероятно имаше тайна изследователска лаборатория. Успокои се малко, застави ума си да се съсредоточи върху информацията.

Валиант щеше да се опита да я намери, той нямаше да се откаже и тогава щяха да разберат, че мижитурката адвокат е участвал в отвличането й. Тя не го беше виждала оттогава, вероятно той щеше да се опита да напусне щата. Може би полицията щеше да го залови и принуди да каже къде са я откарали. Тами се вкопчи в тази надежда.

— Не заспивай! — заповяда й Майк. — Почти стигнахме.

Младата жена отвори очи и го изгледа свирепо.

— Надявам се да горите в ада!

Мъжът се наведе напред и й показа юмрук.

— Искаш ли да разбереш как се чувства човек в ада?

— Не! — обади се Пит от предната седалка. — Нали чу какво каза док преди да си тръгне? Нямаме право да я нараняваме или докосваме, ако не е абсолютно наложително. Обзалагам се, че е уплашена до смърт и само те дразни, за да я убиеш. Можеш ли да я виниш за това?

Другарят му се засмя.

— Ако бях на нейно място и аз щях да искам някой да ме убие. — Майк отпусна юмрука си и се облегна назад. — Да. Бих искал да съм мъртъв, преди един от тях да сложи ръцете си върху мен. Шибани зверове. Искаш ли да се обзаложим, дали той ще я убие или не? Двайсет долара, че с нея е свършено.

Шофьорът се поколеба.

— Разбира се. Ще участвам в този облог. Док е доста умен, той е сигурен, че звярът ще поиска да я чука, веднага след като я помирише. Пристигнахме.

— Чудесно. — Майк се подсмихна на Тами. — Наредено ни е да те отведем направо при 927. Лекарят е вече тук и ни чака.

Няколко минути по-късно ванът спря. Пит слезе и отвори страничната врата. Майк допълзя до предната страна на кафеза и го отвори. Извади чифт белезници, към които имаше прикрепена двуметрова верига. Той изгледа кръвнишки младата жена, докато отключваше клетката и отваряше вратата й.

— Дай си ръцете!

— Върви по дяволите! — Тя обгърна кръста си, с което отказа да му подаде китките си.

Майк се втренчи в нея.

— Направи го, или се кълна, че ще страдаш!

Тя се поколеба. Знаеше, че ще изпадне в беда, ако я удари, затова накрая ги подаде. Можеше да се бори, но щеше да загуби. Така или иначе щяха да я отведат, по-добре да отиде на собствените си крака, отколкото да я влачат ранена.

Майк окова китките й и подхвърли веригата на Пит, който я хвана и я уви около юмрука си. След това Майк внимателно, без да докосва Тами отключи синджира на нашийника, който я държеше завързана към клетката.

— Мърдай! — нареди й Пит.

Тами трябваше да излезе заднишком напред през отвора на микробуса. Тя вдиша свежия въздух и стъпи на земята. Нашийникът тежеше и притискаше гърлото й. Огледа се, но видя само бяло двуетажно здание — индустриален тип. Паркингът бе малък и лампата от вътрешността на вана го осветяваше, сякаш бе ден. Всичко, което можеше да забележи наоколо бяха дърветата, което я увери, че непознатата сграда е отдалечена и изолирана от населено място.

— Да вървим, тъпа кучко! — дръпна веригата Пит.

Металната двойна врата се отключваше с код. Мъжът набра пет числа, като преди това блокира погледа на жената към контролното табло, за да е сигурен, че тя не може да ги види. От вратата се разнесе звънене, тя се отвори, и двамата похитители я въведоха в добре осветена голяма стая, която се оказа някаква стара приемна.

Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че сградата е била изоставена — Тами забеляза в задната част, високо горе, счупени прозорци, слоеве прах и паяжини, покриващи няколко остарели бюра. Опита се да открие някакви следи, които да й подскажат фирмата, притежавала зданието, но не забеляза емблеми или имена, изписани по стените. Поведоха я по тъмен коридор с много черни като катран отвори. В носа й нахлу миризма на мухъл. Мъжете се движиха плътно до нея от двете й страни и стискаха веригата, за да са сигурни, че не може да им се изплъзне.

Някъде отпред, макар и слабо, се чу страшно ръмжене. Тами рязко спря, искаше й се да се обърне и да избяга. Тъпаците дръпнаха веригата и я приковаха на място.

— Тя като че ли се изплаши — засмя се Майк.

— Кой, по дяволите, не би го направил, ако има поне малко мозък? Хайде, дърпай я, аз ще ви следвам. Убеден съм, че на док му е омръзнало да чака.

Погледът на Тами се адаптира към ярките светлини, когато влязоха в друга голяма част на сградата. Помещението беше с бетонни под и стени, таванът се намираше най-малко на петнайсетина метра височина. В средата на залата допълнително бе издигната стена, която да раздели наполовина площта, но тя не стигаше до тавана, тъй като се виждаше и отвъд нея. Дълги по пет метра светлинни тела бяха наредени едно след друго на определени интервали по дължината на целия склад. Всички бяха включени, ярката им светлина почти заслепяваше очите.

— Най-накрая сте тук — заяви по-възрастен мъж с очила, разхождайки се покрай разделящата стена.

Това беше човекът, който Тами бе видяла, когато я измъкнаха от багажника. Сега вече знаеше лицето и титлата му. Ледените му зелени очи огледаха Тами, след което се върнаха към двамата бандити, работещи за него.

— Точно навреме. Той е буден, нахраних го, като му хвърлих допълнително още два килограма месо, за да съм сигурен, че няма да е гладен. Не го изяде цялото, но предполагам, че е сит. Направих всичко възможно, за да не се чувства раздразнен. Сега можем да започнем с нашия експеримент; да видим дали ще се размножава с нея.

— Не трябва ли да я съблечем, преди да я хвърлим при него? Това може да го мотивира да иска по-силно да я чука.

— Не. — Лекарят се намръщи на Майк. — Тя живее с един от тях, дрехите й са попили неговата миризма. Трябва да запазим колкото е възможно по-голяма част от аромата му с надеждата, че звярът ще я приеме. Просто ще я хвърлим вътре по начина, който обсъдихме. Веднага след това се присъединете към мен в стаята за наблюдение. Не искам да я убие само за да се похвали пред публика със зловещото си дело.

— Моля ви — изрече неистово Тами. — Не правете това.

Но тримата мъже не й обърнаха никакво внимание.

— Ето ни и нас — каза Пит, дърпайки веригата, за да приближи жената към отвора на отделената със стена стая. — Надявам се, че тя ухае на нещо, което харесваш.

— Ще го разберем много скоро. — Засмя се Майк.

Минаха през някаква арка и Тами спря, забивайки пети в пода. В задния ъгъл на помещението, пред бетонните стени, беше поставена голяма клетка. Решетките й бяха направени от дебели метални пръти. Основата й представляваше здрава желязна плоча, хваната за бетонния под.

Кафезът бе обзаведен само с едно двойно легло, с гол матрак, и тоалетна в ъгъла. Тези неща не задържаха вниманието й. Мъжът, който се намираше вътре, изпрати истински ужас направо в сърцето й. Той беше огромен, имаше буйна черна коса, спускаща се до средата на голия му гръб. Надолу бе облечен в почти бели панталони, с дебели шевове отстрани. Материята обгръщаше ниско кръста му и падаше свободно до под коленете му. Голите мускулести прасци и едрите му крака изглеждаха като присадени към стъпалата му там, където стоеше. Съществото се извърна с цялото си тяло, за да им изръмжи, разкривайки остри зъби, сплескан нос и яки, широки скули. То притежаваше всички характерни черти на Новите видове.