— Исак — обади се Гас.

— Какво?

— Изглеждаш малко… Извини ме за подтекста, приятелю, но в погледа ти има нещо тревожно.

Изведнъж Исак започна да рита като обезумял геймърския стол, който се прекатури назад към леглото на Гас.

— Започва се — обади се Огъстъс, а Исак се втурна след стола и го изрита отново. — Ха така — възкликна Огъстъс. — Хайде! Дай му да разбере на проклетия стол! — Исак изрита още веднъж стола, който се блъсна в леглото, след което докопа една възглавница и взе да налага с нея стената между леглото и полицата с трофеите над него.

Огъстъс погледна към мен и се усмихна, все така захапал цигарата.

— Онази книга не ми излиза от главата.

— На мен ли го казваш?

— Изобщо не пише какво става с другите герои.

— Така е — отвърнах аз. Исак продължаваше да бъхти с възглавницата по стената. — Преместил се е да живее в Амстердам, което ме навежда на мисълта, че може би пише продължение с участието на Мъжа от страната на лалетата, но засега няма нищо публикувано. Не е дал нито едно интервю. Очевидно не се появява и онлайн. Написах му цял куп писма с въпроси какво става с всички останали, но още не ми е отговорил. И… толкоз. — Млъкнах, защото имах чувството, че Огъстъс не ме слуша. Вместо това наблюдаваше Исак с присвити очи.

— Почакай — измърмори ми той, след което се приближи към Исак и го улови за раменете. — Хей, готин, възглавниците не се чупят. Опитай с нещо чупливо.

Тогава Исак грабна един баскетболен трофей от полицата над леглото и го вдигна над главата си, сякаш чакаше да получи разрешение.

— Да — каза Огъстъс. — Да! — Трофеят се разби на пода, при което ръката на баскетболиста, стискаща топката, се отчупи. Исак започна да го тъпче с крака. — Да! — извика Огъстъс. — Точно така!

След това се обърна към мен и додаде:

— Отдавна търся начин да обясня на баща си, че мразя баскетбола, и мисля, че най-сетне го открих.

Трофеите един по един се озоваваха на пода, а Исак скачаше отгоре им с крясъци, докато ние двамата с Огъстъс стояхме на няколко крачки разстояние от него просто като свидетели на тази лудост. Покритият с килим под на стаята беше осеян с натрошените тела на бедните пластмасови баскетболисти: тук откъсната ръка, стискаща топка; там чифт отделени от тялото крака, готови за скок. Исак продължаваше да напада трофеите, като скачаше върху тях с цялата си тежест и крещеше, останал без дъх, потен, докато накрая не се срина върху назъбените им останки.

Огъстъс пристъпи към него и го погледна.

— По-добре ли си?

— Не — измърмори Исак задъхано.

— Тъкмо това е проблемът с болката — каза Огъстъс, след което погледна към мен. — Трябва да бъде изпитана докрай.

Пета глава

От около седмица не бях разговаряла с Огъстъс. В Нощта на изпотрошените трофеи се бях обадила аз, така че по традиция сега той трябваше да ми звънне. Само че не го направи. Не че по цял ден стисках телефона в потната си ръка, без да откъсвам очи от него, облечена в жълтата рокля за специални случаи, очакваща търпеливо своят кавалер да оправдае това си прозвище. Така че се върнах към обичайното си ежедневие: един следобед се срещнах на кафе с Кейтлин и нейния (сладък, но не колкото Огъстъс) приятел; пиех редовно, предписаните дневни дози „Фаланксифор“; три пъти седмично имах сутрешни часове в колежа; и всяка вечер сядах на масата заедно с мама и татко.

В неделя вечеряхме пица със зелени чушки и броколи. Когато телефонът ми започна да звъни, седяхме около малката кръгла маса в кухнята, ала нямаше как да вдигна, тъй като имахме строгото правило да не говорим по телефона по време на вечеря.

Затова аз хапнах мъничко, докато мама и татко обсъждаха земетресението, случило се току-що в Папуа Нова Гвинея. Двамата се срещнали в „Корпуса на мира“ в Папуа Нова Гвинея и затова когато там се случеше нещо, дори да беше нещо ужасно, изведнъж родителите ми преставаха да бъдат улегналите възрастни и се превръщаха в младите, идеалистични, самодостатъчни и дрипави същества, които са били навремето — изпадаха в такъв възторг, че изобщо не ме забелязваха, докато аз се тъпчех по-бързо, откогато и да било, прехвърляйки парчета храна от чинията в устата си с такава скорост и настървение, че оставах без дъх, и което, разбира се, ме караше да се притеснявам, че белите ми дробове отново ще плуват в басейн от надигаща се течност. Забраних си да мисля за това. След няколко седмици имах насрочено изследване с ПЕТ-скенер8. Съвсем скоро щях да разбера, ако нещо не беше наред. Така че междувременно беше напълно безсмислено да се тревожа.

И въпреки това се тревожех. Харесваше ми да бъда жива. И исках това да си остане така. Тревогата беше поредният страничен ефект на смъртта.

Когато най-сетне приключих и попитах: „Ще ме извините ли?“, родителите ми почти не прекъснаха разговора си за силните и слабите страни на гвинейската инфраструктура. Тогава извадих телефона от портмонето си на кухненския шкаф и прегледах последните входящи обаждания. Огъстъс Уотърс.

Излязох през задната врата във вечерния здрач. Различавах люлките на двора и ми хрумна да отида да се полюлея, докато говоря по телефона, но разстоянието ми се стори прекалено голямо, като се има предвид умората от яденето.

Вместо това легнах на тревата в близкия край на двора, загледах се в Орион, единственото съзвездие, което познавах, и му звъннах:

— Хейзъл Грейс — каза той.

— Здрасти — отвърнах аз. — Как си?

— Страхотно — каза той. — Едва се сдържах да не ти звънна по-рано, само че исках първо да си съставя адекватно мнение in re9 „Всевластна скръб“. (Той каза in re. Наистина го каза. Ах, това момче.)

— И? — попитах аз.

— Мисля, че… Докато я четях, имах чувството, че… че…

— Че? — подразних го аз.

— Че е нещо като подарък? — отвърна той въпросително. — Сякаш съм получил от теб нещо важно.

— О — възкликнах аз тихо.

— Сигурно звучи претенциозно — каза той. — Съжалявам.

— Недей — отвърнах аз. — Не се извинявай.

— И няма никакъв край.

— Да, така е — казах.

— Направо ще се побъркам. Въпреки че причината ми е ясна — ясно ми е, че тя умира или нещо такова.

— Да, и аз мисля така.

— Но дори да е така, нали между всеки писател и читател има едно такова негласно споразумение и мисля, че да оставиш книгата без завършек, означава да нарушиш това споразумение.

— Не знам — отвърнах аз в защита на Питър ван Хутен. — Бих казала, че това е едно от нещата, които харесвам в книгата. Смъртта е описана достоверно. Човек умира по средата на живота, по средата на едно изречение. Но въпреки това ми се иска, боже, наистина ми се иска да разбера какво става с всички останали. Точно за това го питам в писмата си. Но той така и не ми отговори.

— Нали каза, че живеел уединено?

— Именно.

— И е невъзможно да бъде открит.

— Именно.

— В пълна неизвестност.

— Да, за съжаление.

— „Уважаеми, господин Уотърс“ — подхвана той. — „Бих искал да Ви благодаря за електронната кореспонденция, получена чрез госпожа Флихентхарт на шести април от Съединените американски щати, доколкото понятието география би могло да съществува в триумфално дигитализираното съвремие.“

— Огъстъс, какво е това, по дяволите?

— Има си асистентка — отвърна Огъстъс. — Лидевай Флихентхарт. Открих я. Писах й. Тя му предала имейла. А той ми отговори от нейната електронна поща.

— Добре, добре. Чети нататък.

— „Отговорът ми е написан с мастило върху хартия във великата традиция на нашите предци, а после транскрибиран от госпожа Флихентхарт в поредици от единици и нули, за да може да пътува през бездушното пространство на мрежата, напоследък впримчила цялото човечество, така че се извинявам за всички грешки и пропуски, допуснати в резултат на това.

Като се има предвид развлекателната вакханалия, напълно достъпна за младите мъже и жени от вашето поколение, не мога да не изпитвам признателност към всеки един човек, отделил нужния брой часове, за да прочете книгата ми. Но това, за което съм Ви задължен най-вече, са хубавите думи за «Всевластна скръб» и за това, че сте си направили труда да споделите с мен, че книгата, и тук ще Ви цитирам, «означаваше наистина много» за Вас.

Но няма как да не се запитам следното: защо «означаваше»? Като се има предвид крайното безплодие на усилията ни, каква полза от мимолетното чувство на остойностяване, което ни дава изкуството? Или пък единствената полза е да прекараме даден отрязък от време възможно най-приятно? Какво трябва да е предназначението на една история, Огъстъс? Да предизвика тревога? Да призове към реални действия? Да послужи като лечебна доза морфин? Разбира се, подобно на всички екзистенциални проблеми, тези няколко въпроса неизбежно ни карат да се запитаме какво означава да бъдеш човек и — ще взаимствам един израз от склонните към черногледство шестнайсетгодишни, по чийто адрес несъмнено злословите — дали «в това има и логика».

Боя се, че няма, приятелю, и не бива да възлагате твърде големи надежди, че можете да я откриете в сетнешни срещи с моето писане. Но все пак да отговоря на въпроса Ви: не, не съм написал нищо друго, нито пък ще напиша.