Да продължа да споделям мислите си с читателите, няма да бъде от полза нито за тях, нито за мен. Още веднъж Ви благодаря за великодушния имейл.

Искрено Ваш, Питър ван Хутен, чрез Лидевай Флихентхарт.“

— Леле — възкликнах аз. — Да не си го измислил ти?

— Хейзъл Грейс, как бих могъл с оскъдните си интелектуални способности да съчиня писмо от Питър ван Хутен, включващо изрази като „триумфално дигитализирано съвремие“?

— Вярно, не би могъл — отстъпих аз. — Може ли, може ли да ми дадеш имейла му?

— Разбира се — отвърна простичко Огъстъс, сякаш това не беше най-страхотният подарък, който човек може да си представи.



Следващите два часа прекарах в писане на имейл до Питър ван Хутен. Очевидно ставаше все по-зле всеки път, щом го редактирах, но просто не можех да спра.

„Уважаеми господин Питър Ван Хутен

(чрез Лидевай Флихентхарт),

Казвам се Хейзъл Грейс Ланкастър. Приятелят ми Огъстъс Уотърс, който прочете «Всевластна скръб» по моя препоръка, току-що получи от Вас имейл от този адрес. Дано нямате нищо против, че Огъстъс сподели с мен този имейл.

Господин Ван Хутен, от вашия имейл до Огъстъс става ясно, че нямате намерение да публикувате повече книги. Изпитвам едновременно разочарование и облекчение, защото по този начин няма да се тревожа дали следващата Ви книга ще повтори смайващото съвършенство на първата. Като човек, който от три години живее с рак в четвърти стадий, мога да Ви уверя, че всеки ред от книгата отговаря на истината. Или поне що се отнася до мен. По някакъв начин научавам от книгата Ви какво изпитвам, още преди да съм го изпитала, и затова съм я препрочитала стотици пъти.

Въпреки това се чудя дали бихте отговорили на няколко мои въпроса за това, което се случва след края на книгата. Разбирам, че книгата завършва, тъй като Анна умира или състоянието й се влошава дотолкова, че вече не може да пише, но наистина бих искала да знам какво става с майката на Анна — омъжва ли се за Мъжа от страната на лалетата, след време има ли второ дете, продължава ли да живее на «У. Темпъл» 917 и т.?н., А също Мъжа от страната на лалетата измамник ли е, или обичта му е искрена? Какво се случва с приятелите на Анна — и по-специално с Клеър и Джейк? Остават ли заедно? И накрая — сигурна съм, че винаги сте се надявали някой от читателите Ви да зададе този прозорлив и дълбокомислен въпрос — какво става с хамстера Сизиф? Тези въпроси не ми дават мира години наред и не съм сигурна дали ще имам достатъчно време, за да дочакам отговорите.

Давам си сметка, че това не са, важни литературни въпроси, с каквито книгата Ви безспорно е пълна, но наистина държа да науча тези отговори.

И, разбира се, ако някой ден решите да напишете нещо, за мен ще бъде несравнимо удоволствие да го прочета, даже да не искате да го публикувате. Честно казано, бих чела дори списъците с покупките Ви.

С огромно Възхищение, Ваша Хейзъл Грейс Ланкастър (на 16 години)“

След като го изпратих, се обадих отново на Огъстъс и двамата с него разговаряхме до късно за „Всевластна скръб“, прочетох му стихотворението на Емили Дикинсън, което Ван Хутен беше използвал като заглавие на книгата си, и той каза, че съм имала хубав глас за четене, че не съм правела твърде големи паузи между стиховете и също, че „Гласът на кръвта“, шестата книга от поредицата за „Цената на зората“, започвала с цитат от стихотворение. След като търси книгата цяла минута, най-сетне ми прочете цитата: „Ще кажеш, че животът ти е пропилян. За последен път целувала си / истински преди години“10.

— Не е зле — отвърнах аз. — Само малко претенциозно. Предполагам, че Макс Мейхем би го определил като „сладникави дрънканици“.

— Да, и то през стиснати зъби. Мен ако питаш, Мейхем прекалява със стискането на зъби в тия книги. Определено ще си докара ДТС11, в случай че оцелее след всички тия битки. — След кратка пауза Гас попита: — Кога беше последната ти истинска целувка?

Замислих се. Всичките ми целувки — отпреди диагнозата, разбира се — бяха неловки и лигави, сякаш сме били хлапета, които си играят на възрастни. Но това беше отдавна.

— Преди години — отвърнах накрая. — Ами твоята?

— Имах няколко истински целувки с бившата ми приятелка Каролин Метърс.

— Преди години ли?

— Последната беше преди по-малко от година.

— Какво стана?

— По време на целувката ли?

— Не, между вас двамата с Каролин.

— Ами — започна той и след кратка пауза допълни: — Каролин вече не страда от житейска индивидуалност.

— О — възкликнах аз.

— Да.

— Съжалявам — казах аз. Разбира се, познавах много починали хора. Но не и сред гаджетата ми. Изобщо не можех да си представя какво е чувството.

— Нямаш вина за това, Хейзъл Грейс. Нали и бездруго всички сме странични ефекти.

— Ракообразни, полепнали по корпуса на съзнанието — отвърнах аз с цитат от ВС.

— Добре — каза той. — Трябва да си лягам. Наближава един.

— Добре — съгласих се аз.

— Добре — отвърна той.

Тогава се изкисках и казах:

— Добре.

Тогава линията замлъкна, но без да прекъсва. Имах чувството, че той е тук заедно с мен, а което беше още по-хубаво, чувствах се сякаш не съм в стаята си, нито пък той в своята, сякаш двамата с него се намирахме в някакво невидимо и недоловимо трето измерение, което можеше да бъде посетено само по телефона.

— Добре — отвърна той след цяла вечност. — Може би това ще е нашето „завинаги“.

— Добре — казах аз.

Огъстъс затвори пръв.



Питър ван Хутен бе отговорил на имейла на Огъстъс четири часа след като той му беше писал, но четири дни по-късно аз все още нямах нищо от писателя. Огъстъс започна да ме успокоява, че имейлът ми изисквал добре обмислен отговор, тъй като бил по-добър от неговия, че Ван Хутен бил зает да отговаря на въпросите ми и че блестящата проза искала време. И все пак бях обезпокоена.

В сряда в часа по Американска поезия за начинаещи получих съобщение от Огъстъс:

„Исак излезе от операция. Мина успешно. Вече официално е БСР.“

БСР означаваше „без следа от рак“. Няколко секунди по-късно получих второ съобщение:

„Тоест, сляп. За нещастие.“

Същия следобед мама се съгласи да ми заеме колата и аз отидох до „Мемориъл“, за да видя Исак.

Стигнах до стаята му на петия етаж и почуках на вратата, въпреки че беше отворена, а отвътре се обади женски глас:

— Влез. — Беше някаква сестра, която оправяше превръзката на очите на Исак.

— Здравей, Исак — казах аз.

— Мон? — попита той.

— О, не. Извинявай. Това съм аз, ъъъ, Хейзъл. Ъъъ, Хейзъл от групата за взаимопомощ. И от Нощта на изпотрошените трофеи.

— О — каза той. — Всички ми повтарят, че останалите ми сетива ще се изострят, за да компенсират загубата, но това ОЩЕ НЕ Е станало. Здравей, Хейзъл от групата за взаимопомощ. Приближи се насам, за да мога да проуча лицето ти с пръсти и да надникна по-надълбоко в душата, отколкото би могъл всеки един зрящ човек.

— Шегува се — обади се сестрата.

— Да — отвърнах аз. — Разбрах.

Пристъпих няколко крачки към леглото. Придърпах си един стол, седнах и поех ръката му.

— Здравей — казах му.

— Здравей — отвърна ми той, след което настъпи кратко мълчание.

— Как се чувстваш? — попитах го.

— Добре — отвърна той. — Всъщност не знам.

— Какво не знаеш? — попитах аз и сведох очи към ръката му, защото не исках да гледам лицето му с превръзката на очите. Беше си гризал ноктите и по кожичките на няколко от тях се виждаше засъхнала кръв.

— Дори не дойде да ме види — каза той. — Все пак бяхме заедно четиринайсет месеца. Четиринайсет месеца са много време. Боже, наистина боли. — Исак пусна ръката ми, за да потърси помпата, през която получаваше доза болкоуспокояващо при натискане на бутона.

Щом приключи със смяната на превръзката, сестрата отстъпи назад и каза с леко снизходителен тон:

— Исак, минал е само един ден. Нужно е време, за да почувстваш облекчение. И освен това четиринайсет месеца не са чак толкова много, не и от гледна точка на Божия замисъл. Скъпи, животът едва сега започва. Ще видиш.

След това сестрата излезе.

— Тръгна ли си?

Аз кимнах, но моментално осъзнах, че той не е в състояние да види жеста ми.

— Да — отвърнах му.

— Щял съм да видя. Нима? Наистина ли го каза?

— Качества, които трябва да притежава всяка добра сестра. Давай — казах аз.

— Едно: Не изтъква недъга ти — отвърна Исак.

— Две: Успява да ти вземе кръв от първия път — казах аз.

— Шегата настрана. Все пак това е ръката ми, а не някаква проклета мишена за стрелички. Три: Никакъв снизходителен тон.

— Как се чувстваш, миличък? — попитах го със сладникав глас. — Ей сега ще те боцна с една игличка. Може да има мъничко „ох“.