— Да не ми е боуно маукото ми зайче? — отвърна той. А после додаде: — Всъщност повечето са свестни. Просто искам да се махна от тук.

— От болницата ли имаш предвид?

— Да, от болницата също — отвърна той. Устата му се изопна. Виждах ясно болката му. — Честно казано, за Моника мисля много повече, отколкото за очите си. Звучи налудничаво, нали?

— Да, звучи малко налудничаво — съгласих се аз.

— Само че аз вярвам в истинската любов. Не вярвам, че всеки може да запази очите си или да не се разболее, или нещо такова, но вярвам, че всеки трябва да има истинска любов и че тя трябва да продължи най-малко до края на живота ти.

— Да — измърморих аз.

— Понякога ми се иска това да не се беше случвало. Това с рака. — Говорът му се забавяше. Лекарството започваше да действа.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Гас беше тук малко по-рано. Беше тук, когато се събудих. Не отишъл на училище. Той… — извърна глава леко на една страна. — Така е по-добре.

— Болката ли? — попитах аз и той кимна. — Добре. — А след това, нали си бях кучка, додадох: — Искаше да кажеш нещо за Гас? — Но той беше заспал.

Слязох до малкия сувенирен магазин без прозорци и попитах грохналата доброволка, седнала зад касовия апарат, кои цветя излъчват най-силен аромат.

— Всичките миришат еднакво. Пръскат ги със „Супер Сент“ — обясни ми жената.

— Наистина ли?

— Да, просто ги напояват леко.

Отворих хладилния шкаф отляво и помирисах прибраните вътре дузина рози, след което се наведох над карамфилите. Един и същ аромат, при това доста силен. Тъй като карамфилите бяха по-евтини, грабнах една дузина от жълтите. Излязоха четиринайсет долара. След това се върнах в стаята на Исак. Там беше майка му и държеше ръката му. Изглеждаше млада и много красива.

— Негова приятелка ли си? — попита ме тя, при което ме свари неподготвена с този непреднамерено двусмислен и коварен въпрос.

— Ъъъ, да — отвърнах аз. — Познаваме се от групата за взаимопомощ. Цветята са за него.

Тя ги взе и ги постави в скута си.

— Познаваш ли Моника? — попита тя.

Поклатих отрицателно глава.

— Най-сетне заспа — каза тя.

— Да. Докато сменяха превръзката, успяхме да си поприказваме.

— Не исках да го оставям сам, но трябваше да взема Греъм от училище — каза тя.

— Мина добре — успокоих я аз и тя кимна. — Ще го оставя да поспи. — Тя кимна отново и аз си тръгнах.



На другата сутрин се събудих рано и побързах да проверя имейла си, [email protected] най-сетне бе отговорила.

„Уважаема госпожице Ланкастър,

Боя се, че доверието Ви не е оправдано — но това е често срещано явление. Не мога да отговоря на Въпросите Ви, във Всеки случай не и В писмена форма, формулирането на писмени отговори би било равносилно на продължение на «Всевластна скръб», което се опасявам, че може да публикувате или разпространите в мрежата, ограбваща интелекта на Вашето поколение.

Телефонът също е вариант, но тогава има опасност да запишете разговора. Не че не Ви вярвам, разбира се, и все пак не ви вярвам. Уви, драга Хейзъл, на тези въпроси бих отговорил само на четири очи, но ето че вие сте там, а аз съм тук.

При все това трябва да призная, че пристигането на тази неочаквана кореспонденция посредством госпожа Флихентхарт ми достави радост: чудесно е да знам, че съм сторил за Вас нещо полезно.

Въпреки че напоследък тази книга ми се струва толкова чужда, сякаш е била писана от съвсем различен човек. (Авторът на този роман беше толкова крехък, чувствителен и сравнително оптимистичен човек.)

И ако все пак един ден се окажете в Амстердам, ще се радвам да ме посетите. Обикновено си стоя у дома. Дори съм склонен да ви позволя да хвърлите един поглед на списъка с покупките ми.

Искрено Ваш,

Питър Ван Хутен

(чрез Лидевай Флихентхарт)“

— Какво?! — извиках на глас. — Що за късмет е това?

Мама влетя в стаята.

— Какво има?

— Нищо — настоях аз.

С нескрито безпокойство мама коленичи до Филип, за да се увери дали кондензира правилно кислорода. Представих си как седя в едно окъпано от слънцето кафене заедно с Питър ван Хутен, който е седнал приведен напред, облегнал лакти на масата, и говори с нисък глас, така че никой друг да не научи истината за героите, чиято съдба години наред не ми даваше мира. Беше написал, че може да ми каже само на четири очи, а после ме беше поканил в Амстердам. Разказах всичко това на мама и накрая заключих:

— Трябва да отида.

— Хейзъл, знаеш, че те обичам и че бих направила всичко за теб, но ние нямаме — наистина нямаме — пари за пътувания в чужбина, да не говорим за разходите за медицинско оборудване, скъпа, това е просто…

— Да, знам — прекъснах я аз, осъзнавайки колко глупаво е дори да си го мисля. — Не го взимай присърце. — Но въпреки това видът й беше разтревожен.

— Това май е наистина важно за теб? — попита тя и седна до мен, поставяйки ръка на крака ми.

— Би било направо невероятно — казах аз — да съм единственият човек, освен него, който знае какво се е случило.

— Наистина би било невероятно — отвърна тя. — Ще поговоря с баща ти.

— Не, недей — спрях я аз. — Не бива да харчиш пари за това. Все ще измисля нещо.

Знаех много добре, че аз съм причината родителите ми да нямат пари. Разходите за „Фаланксифор“ бяха пресушили семейните спестявания, а мама не можеше да работи, тъй като грижите й за мен бяха занятие на пълен работен ден. Не исках да ги въвличам в още по-големи дългове.

Накрая, за да я накарам да излезе от стаята, казах на мама, че трябва да се обадя на Огъстъс, тъй като не можех да понеса нещастната й физиономия от сорта „не мога да сбъдна мечтите на дъщеря си“.

Прочетох му писмото вместо поздрав в стил Огъстъс Уотърс.

— Брей — смая се той.

— Да, знам — отвърнах аз. — И сега как ще стигна до Амстердам?

— Имаш ли право на Желание? — Имаше предвид онази фондация „Джини“, която се занимава с това да изпълнява по едно желание на всяко болно дете.

— Не — отвърнах аз. — Вече го използвах.

— За какво си го използвала?

Въздъхнах шумно.

— Тогава бях на тринайсет — оправдах се аз.

— Не и „Дисни“.

Мълчание.

— Не ми казвай, че си отишла в „Дисни Уърлд“.

Мълчание.

— Хейзъл Грейс! — изкрещя той. — Не мога да повярвам, че си пропиляла единственото си предсмъртно Желание, за да отидеш в „Дисни Уърлд“ заедно с родителите си.

— И в увеселителен парк „Епкот“ — смотолевих аз.

— Боже мили — възкликна Огъстъс. — Не е за вярване, че съм хлътнал по момиче с такива тривиални желания.

— Бях на тринайсет — настоях аз, въпреки че наум не спирах да си повтарям „хлътнал хлътнал хлътнал хлътнал“. Бях поласкана и все пак тутакси смених темата. — Не трябваше ли да си на училище?

— Чупих се от часовете, за да се помотая с Исак, само че той спи и аз слязох в чакалнята да уча по геометрия.

— Как е той? — попитах аз.

— Не знам дали просто не е готов да приеме жестоката истина за недъга си, или действително му пука повече за това, че Моника го е зарязала, но не говори за нищо друго.

— Колко време ще остане в болницата? — попитах аз.

— Няколко дни. После започва рехабилитация или нещо такова, но мисля, че ще си спи в къщи.

— Гадост — отвърнах аз.

— Майка му идва. Трябва да затварям.

— Добре — казах.

— Добре — повтори той. Кривата му усмивка се долавяше в гласа му.



В събота с мама и татко отидохме на фермерския пазар в Броуд Рипъл. Денят беше слънчев — нещо нетипично за Индиана през април — и всички бяха по-къс ръкав, въпреки че температурата не даваше особени основания за това. Ние, хузиърси, сме големи оптимисти за лятото. Двете с майка ми седяхме на пейката срещу един производител на сапун от козя мас — мъж в работни дрехи, който трябваше да обяснява на всеки минувач без изключение, че, да, това бяха неговите кози, и, не, сапунът не миришеше на кози. По едно време телефонът ми звънна.

— Кой е? — попита мама.

— Не знам — отвърнах аз.

Оказа се Гас.

— Вкъщи ли си? — чух гласа му от отсрещната страна.

— Ъ, не — отвърнах аз.

— Това беше подвеждащ въпрос. Знам отговора, защото в момента съм у вас.

— Ами, добре. Ъъъ. Ние също се прибираме след малко, струва ми се.

— Супер. Тогава до скоро.



Когато спряхме на алеята, Огъстъс Уотърс седеше на стъпалото пред вратата. Държеше букет яркооранжеви лалета, които всеки момент щяха да цъфнат, и носеше фланелка на „Индиана Пейсърс“12 под анорака си — избор на дрехи, който изобщо не беше в негов стил, но въпреки това му отиваше. Той се изправи, подаде ми лалетата и попита: