— Искаш ли да отидем на пикник?

Аз кимнах и взех цветята.

Татко се появи зад мен и се здрависа с Гас.

— Фланелката да не е на Рик Смитс? — попита татко.

— Негова е.

— Боже, обожавах този тип — отвърна татко, след което двамата незабавно бяха погълнати от разговор за баскетбола, в който не можех (нито пък исках) да взема участие, така че реших да внеса лалетата вътре.

— Да ги сложа ли във ваза? — попита мама с широка усмивка на лицето, щом влязох.

— Не, няма нужда — отвърнах аз. Ако ги бяхме поставили във ваза във всекидневната, тогава цветята щяха да бъдат на всички. А аз ги исках само за себе си.

Отидох в стаята си, но не се преоблякох. Сресах си косата, измих си зъбите и сложих гланц за устни и съвсем мъничко парфюм. Не откъсвах очи от цветята. Цветът беше толкова агресивен, едва ли не прекалено оранжев, за да са хубави. Тъй като нямах ваза, извадих четката си за зъби от чашата, напълних я наполовина с вода и оставих цветята в банята.

Когато се върнах в стаята си и чух гласове, приседнах на ръба на леглото и се заслушах през кухата материя на вратата:

Татко: Значи, с Хейзъл се познавате от групата за взаимопомощ.

Огъстъс: Да, сър. Имате чудесна къща. Харесва ми как сте я декорирали.

Мама: Благодаря ти, Огъстъс.

Татко: Тогава, значи, и ти си бил болен?

Огъстъс: Да, така е. Все пак този проклетник не го отрязаха само заради удоволствието, въпреки че това се оказа отличен начин за отслабване. Краката са доста тежички!

Татко: А сега как си?

Огъстъс: БСР от четиринайсет месеца.

Мама: Това е чудесно. Възможностите за лечение днес са направо забележителни.

Огъстъс: Да, знам. Извадих късмет.

Татко: Но не бива да забравяш, че Хейзъл е още болна и това ще бъде така до края на живота й. Ще й се иска да бъде като теб, но дробовете й…

Ала в този момент влязох в стаята и той млъкна.

— Е, къде ще ходите? — попита мама.

Огъстъс се изправи, наведе се към нея, подшушна й отговора и сложи показалец на устните си.

— Шшт. Това е тайна.

Мама се усмихна.

— Телефонът в теб ли е? — попита ме тя. Вместо отговор аз й показах апарата, след което наклоних количката на предните колела и тръгнах. Огъстъс се втурна към мен и ми предложи ръката си, която приех. Обвих пръсти около бицепса му.

Но за жалост, настоя да шофира той, за да можело изненадата да остане изненада. Докато пътувахме с изопнати нерви към въпросното място, аз се обадих:

— Мисля, че успя да вземеш акъла на майка ми.

— Да, и за късмет, баща ти се оказа фен на Смитс. Смяташ ли, че ме харесаха?

— Сто процента. Но на кого изобщо му пука? Та те са само родители.

— Твоите родители — отвърна той и ме погледна. — Освен това обичам да ме харесват. Откачено ли ти звучи?

— Е, във всеки случай няма да ти се наложи постоянно да търчиш да ми отваряш вратата или да ме задушаваш с комплименти, за да ме накараш да те харесам. — Той натисна рязко спирачките и аз полетях напред с такава сила, че дишането ми стана насечено и затруднено. Замислих се за ПЕТ-скенера. „Спокойно. Няма смисъл от притеснения.“ И все пак се тревожех.

Със свирене на гуми свихме вляво от знака стоп и навлязохме в неоправдаващия името си Грандвю13(с изглед към едно голф игрище, но нищо величествено). Единственото, за което се сещах в тази посока, беше гробището. Огъстъс се пресегна към предното табло, отвори пълния пакет цигари и си взе една.

— Някога изобщо хвърляш ли ги? — попитах го аз.

— Едно от безбройните предимства на това да не пушиш е, че можеш да караш на практика вечно с един-единствен пакет цигари — отвърна той. — Този го имам от почти цяла година. Част от цигарите са скъсани на филтъра, но мисля, че спокойно мога да изкарам с този пакет до осемнайсетия си рожден ден. — Той задържа филтъра между пръстите си, след което го захапа с уста. — И така. Кажи няколко неща, които не можеш да видиш в Индианаполис.

— Ъъъ, кльощави възрастни — отвърнах аз.

Той се засмя.

— Добре. Продължавай.

— Ами, плажове. Семейни ресторанти. Топография.

— Все отлични примери за неща, които нямаме. Но също и култура.

— Да, наистина страдаме от дефицит на култура — отвърнах аз, проумявайки изведнъж къде ме води. — В музея ли отиваме?

— В известен смисъл.

— Тогава може би в парка?

Изражението на Гас леко посърна.

— Да, отиваме в парка — отвърна той. — Вече знаеш, нали?

— Какво да знам?

— Нищо.



Зад музея имаше парк, в който група артисти бяха издигнали големи скулптури. Чувала бях за тях, но никога не ги бях виждала. Свихме покрай музея и паркирахме до едно баскетболно игрище, осеяно с огромни синьо- червени стоманени арки, заради които пътеката приличаше на подскачаща топка.

Спуснахме се по нещо, което в Индианаполис минава за хълм, й излязохме на откритото пространство, където децата се катереха по-гигантската скулптура на скелет. Всяка от костите беше с дължина половин човешки ръст, а бедрената беше по-висока от мен. Приличаше на детска рисунка на скелет, надигащ се от земята.

Рамото ме болеше. Боях се, че ракът от белите ми дробове е плъзнал навсякъде. Представих си как туморът е пуснал метастази в собствените ми кости, пробивайки дупки в скелета ми като хлъзгава змиорка с коварни намерения.

— „Странните кости“ — изрече Огъстъс. — Създадена от Юп ван Ансхут.

— Звучи холандско.

— Такова е — отвърна Гас. — Също като Рик Смитс. И лалетата. — Гас спря по средата на поляната, точно пред костите, и изхлузи раницата първо от едното си рамо, а после и от другото. След това я разкопча и извади отвътре оранжево одеяло, половин литър портокалов сок и няколко сандвича с изрязани корички, завити в найлон.

— Какво те е прихванало с това оранжево? — попитах аз, като се боях дори да допусна, че всичко това може да води към Амстердам.

— Това е националният цвят на Холандия, разбира се. Нали знаеш за Вилхелм Орански?

— Нямаше го на матурите. — Усмихнах се, опитвайки се да сдържа въодушевлението си.

— Сандвич? — попита той.

— Нека позная.

— С холандско сирене. И домат. Но доматите са от Мексико. За което съжалявам.

— Какво разочарование, Огъстъс. Не можа ли да намериш поне оранжеви домати?

Той се засмя, след което изядохме сандвичите си мълчаливо, наблюдавайки играещите на скулптурата деца. Не можех да го попитам направо и затова просто си седях там, заобиколена от всички тези холандски неща, изпълнена с притеснение и надежда.

А в далечината, окъпани в чистата слънчева светлина, толкова нетипична и ценна за родния ни град, група хлапета бяха превърнали скелета в детска площадка, като подскачаха насам-натам сред изкуствените кости.

— В тази скулптура харесвам две неща — каза Огъстъс, докато държеше с пръсти незапалената цигара и я потупваше лекичко, сякаш да изтръска пепелта. Накрая я пъхна обратно в устата си. — Първо, костите са разположени на достатъчно разстояние една от друга, така че, ако си дете, да не можеш да устоиш на изкушението да подскачаш върху тях. Защото просто трябва да скочиш от гръдния кош на черепа. От което неминуемо следва и второто — скулптурата по своето същество приканва децата да играят на кости. Така че, Хейзъл Грейс, могат да се направят безкрайни символични връзки.

— Май си падаш по символите — отвърнах аз с надеждата да насоча разговора отново към многобройните холандски символи, свързани с пикника.

— За това си права. Сигурно се чудиш защо трябва да ядеш този ужасен сандвич със сирене и да пиеш портокалов сок и защо съм облякъл фланелката на холандец, играещ спорт, който намирам за противен.

— Да, хрумна ми да попитам — отвърнах аз.

— Хейзъл Грейс, подобно на много други деца — казвам го с най-добри чувства, — ти също си пропиляла Желанието си прибързано, без изобщо да се замисляш за евентуалните последици. Старицата с косата те е погледнала в очите и страхът, че ще умреш, без да си използвала Желанието си, те е накарал да сграбчиш първата идея, която ти е хрумнала, и подобно на много други, ти също си избрала бездушните и фалшиви удоволствия на увеселителния парк.

— Всъщност си прекарах доста добре на това пътуване. Срещнах Гуфи и Мин…

— Още не съм свършил с монолога си! Предварително го написах и научих наизуст и ако ме прекъснеш, всичко ще отиде по дяволите — каза Огъстъс. — Така че просто си яж сандвича и слушай.

Сандвичът беше ужасно сух, но въпреки това аз се усмихнах и отхапах от него.

— Докъде бях стигнал?

— До фалшивите удоволствия.

Той прибра цигарата в пакета и продължи:

— Точно така, бездушните и фалшиви удоволствия на увеселителния парк. Смея да твърдя, че истинските герои на Фабриката за желания са младите мъже и жени, които чакат търпеливо, така както Владимир и Естрагон чакат Годо, а добрите християнски момичета очакват брака. Тези млади герои чакат стоически и без да се оплакват тяхното едничко истинско Желание да се сбъдне. Разбира се, това може никога да не се случи, но поне ще могат спокойно да почиват в мир със съзнанието, че са дали своя малък принос за запазване на идеята за Желанието в нейната непокътната цялост.