Но може и да се сбъдне: един ден може да осъзнаеш, че твоето едничко и истинско Желание е да посетиш блестящия Питър ван Хутен в неговия амстердамски затвор, и тогава ще бъдеш щастлива, че си съхранила своето Желание.

Огъстъс направи дълга пауза и аз реших, че монологът сигурно е приключил.

— Само че аз не запазих Желанието си.

— Ха — възкликна той, а после, след преднамерена пауза, добави: — Аз обаче запазих своето.

— Наистина ли? — Учудих се, че Огъстъс също има право на Желание, тъй като продължаваше да ходи на училище, а болестта му беше в ремисия от цяла година. Трябва да си доста зле, за да бъдеш подходящ кандидат за Желание.

— Получих го в замяна на крака — обясни той. Силната светлина падаше право в лицето му; за да ме погледне, трябваше да присвие очи, при което носът му се сбърчи очарователно. — Но да знаеш, че нямам никакво намерение да ти отстъпя Желанието си. От друга страна обаче, държа да се срещна с Питър ван Хутен, но няма логика да го правя без момичето, благодарение на което научих за книгата му.

— Наистина няма логика — отвърнах аз.

— Така че говорих с хората от фондация „Джини“ и те са напълно съгласни с мен. Казаха, че Амстердам бил прекрасен в началото на май. Предложиха да заминем на трети май и да се върнем на седми.

— Наистина ли, Огъстъс?

Когато се наведе към мен и докосна бузата ми, за миг си помислих, че може да ме целуне. Тялото ми се напрегна, което, струва ми се, не убягна от вниманието му, защото веднага отдръпна ръката си.

— Огъстъс — започнах аз. — Не си длъжен да го правиш.

— Напротив — отговори той. — Защото открих своето Желание.

— Боже, ти си страхотен — казах му аз.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момчета, които се съгласяват да финансират пътешествията ти в чужбина — отвърна той.

Шеста глава

Когато се прибрах у дома, мама сгъваше прането ми и гледаше телевизия. Разказах й, че причината за лалетата, холандския артист и всичко останало е намерението на Огъстъс да използва Желанието си, за да ме заведе в Амстердам.

— Но това е прекалено — отсъди тя, поклащайки глава. — Не можем да приемем такова нещо от един непознат.

— Но той не е непознат. Дори може да се каже, че е вторият ми най-добър приятел.

— След Кейтлин ли?

— След теб. — Не че не беше вярно, но причината да го кажа беше желанието ми да отида в Амстердам.

— Ще попитам доктор Мария — отвърна след миг мама.



Доктор Мария каза, че не мога да отида в Амстердам, без да бъда придружена от достатъчно добре запознат със случая ми възрастен, което, общо взето, стесняваше избора до мама и до самата доктор Мария. (Баща ми разбираше рака ми, колкото и аз: по същия смътен и повърхностен начин, по който хората разбират електрическите вериги и океанските приливи и отливи. Мама знаеше много повече за специфичния карцином на щитовидната жлеза при подрастващите в сравнение с голяма част от онколозите.)

— Значи, идваш с нас — заявих аз. — От фондацията ще платят и за теб. Нали са фрашкани с пари.

— Ами баща ти — отвърна тя. — Ще му бъде мъчно за нас. Ще бъде нечестно спрямо него, а той не може да си вземе отпуск.

— Шегуваш ли се? Искаш да кажеш, че няма да му хареса няколко дни да гледа телевизионни предавания, нямащи нищо общо с амбициозни модели, и всяка вечер да си поръчва пица, която ще яде от картонени опаковки вместо от чинии, за да не му се налага после да ги мие?

Мама се засмя. Накрая тя също се въодушеви и започна да записва задачи в телефона си: да се обади на родителите на Гас и да говори с хората от фондацията за медицинските ми нужди, дали вече са избрали хотела, кои са най-добрите пътеводители, да направим предварително проучване, щом ще разполагаме само с три дни, и така нататък. Но тъй като ме заболя главата, изпих два таблетки адвил и реших да подремна.

Но вместо това просто се излежавах в леглото, пресъздавайки във въображението си целия пикник с Огъстъс. Не можех да изтрия от съзнанието си краткия миг, в който той ме докосна и тялото ми се напрегна. Бях усетила нещо нередно в този нежен неподправен жест. Може би защото всичко беше предварително режисирано: Огъстъс се представи невероятно, но всичко това беше прекалено, като започнем от метафоричната символика на сандвичите, които бяха ужасни на вкус, и стигнем до наизустения монолог, предотвратил всяка възможност за разговор. На пръв поглед изглеждаше романтично, но всъщност не беше.

Истината е, че изобщо не исках да ме целува, не и по начина, по който обикновено си го представяш. Всъщност той беше страхотен. Привличаше ме. Мислех за него по оня начин, да заема този израз от гимназиалния жаргон. Но реалното докосване, осъзнатото докосване… то ми се струваше някак нередно.

Тогава си дадох сметка, че се тревожа, че за да отида в Амстердам, ще трябва да легна с него, а това е едно от онези неща, за които не би искал да си мислиш, защото; а) въпросът не беше в това дали искам да го целуна; и б) да целунеш някого, за да се уредиш с безплатно пътешествие, е нещо опасно близко до чистото проституиране, а трябва да си призная, че дори да не се смятах за особено добър човек, никога не съм допускала, че първото ми истинско сексуално преживяване ще е свързано с блудството.

От друга страна обаче, той дори не се бе опитал да ме целуне; само беше докоснал лицето ми, в което нямаше нищо сексуално. Жестът му не целеше да предизвика възбуда, но определено беше целенасочен, защото Огъстъс Уотърс не беше импровизатор. Но какво се беше опитал да изрази с него? И защо бях отказала да го приема?

Изведнъж осъзнах, че правя разбор на срещата ни в стил Кейтлин, и затова реших да й пиша, за да поискам съвет. Тя се обади незабавно.

— Имам проблем с момче — казах й аз.

— ПИКАНТНО — отвърна Кейтлин, след което й разказах всичко, включително и за смущаващото докосване на лицето, като премълчах единствено историята с Амстердам и името на Огъстъс. — Сигурна ли си, че е готин? — попита тя, щом приключих.

— Напълно — отвърнах аз.

— И атлетичен?

— Да, играл е баскетбол за „Норт Сентръл“.

— Еха. Как се запозна с него?

— В онази противна група за взаимопомощ.

— Ха — възкликна Кейтлин. — От чисто любопитство, колко крака има този тип?

— Ами, един — отвърнах с усмивка. В Индиана баскетболистите бяха известни хора и въпреки че Кейтлин не учеше в „Норт Сентръл“, тя имаше неограничени социални контакти.

— Огъстъс Уотърс — отгатна тя.

— Ъ, може би.

— Боже мили. Виждала съм го на различни партита. Какви неща бих му направила! Е, сега вече не, след като знам, че се интересуваш от него. Но, божичко, бих яздила това еднокрако пони по целия манеж.

— Кейтлин! — срязах я аз.

— Извинявай. Искаш ти да го яздиш ли?

— Кейтлин.

— За какво говорехме? А да, за теб и за Огъстъс Уотърс. Освен ако… не си обратна.

— Не, не мисля. Защото определено го харесвам.

— Да няма грозни ръце? Понякога красивите хора имат грозни ръце.

— Не, има прекрасни ръце.

— Хм — изсумтя тя.

— Хм — отвърнах и аз.

След миг Кейтлин додаде:

— Помниш ли Дерек? Миналата седмица ме заряза, защото беше решил, че характерите ни са дълбоко несъвместими и че ако останем заедно, ще се нараним още повече. Нарече го превантивно скъсване. Значи, получаваш предчувствие за тази фундаментална несъвместимост и тогава предначертаваш предначертаното.

— Хм — повторих аз.

— Просто си мисля на глас.

— Съжалявам за Дерек.

— О, вече го превъзмогнах. За тази цел ми бяха необходими пакет скаутски ментови бисквити и четирийсет минути.

— Благодаря ти, Кейтлин — засмях се аз.

— В случай че се вземете, искам всички мръсни подробности.

— И още как — отвърнах аз, след което Кейтлин ми прати въздушна целувка по телефона. — Чао — казах и тя затвори.



Докато слушах Кейтлин, осъзнах, че нямах предчувствие за това, че мога да го нараня. Имах следчувствие.

Извадих лаптопа си и направих справка за Каролин Метърс. Физическите прилики бяха поразителни: същото валчесто заради хормоните лице, същият нос, приблизително същите форми на тялото. Само очите й бяха тъмнокафяви (моите са зелени), а тенът на кожата — доста по-смугъл, сякаш е с италиански произход.

Хиляди хора — буквално хиляди — бяха оставили съболезнователни съобщения заради смъртта й. Списъкът от тъгуващи за нея хора беше безкраен — толкова дълъг, че трябваше цял час да кликам с мишката, докато прегледам постовете със съдържание „Мъчно ми е за теб“ и стигна до обещанията „Ще се моля за теб“. Беше умряла преди една година от мозъчен тумор. Имах достъп до част от снимките й. Огъстъс присъстваше на няколко от по-старите: сочещ с вдигнати палци назъбения белег, пресичащ голото й теме; хванати ръка за ръка на детската площадка на болница „Мемориъл“, обърнати с гръб към фотоапарата; погълнати в целувка, докато Каролин държи фотоапарата, така че на снимката се виждат единствено носовете и затворените им очи.