Всички най-нови снимки бяха от времето преди болестта, когато е била още здрава — качени посмъртно от приятели: красиво момиче с широк ханш и приятно закръглена фигура, с дълга, права гарвановочерна коса, падаща на лицето й. Моето здраво аз почти не приличаше на нейното. Но в резултат на рака спокойно можехме да минем за сестри. Нищо чудно, че Огъстъс ме зяпаше с отворена уста, когато ме видя за първи път.

Постоянно се връщах на един пост, написан на стената й от неин приятел преди два месеца, тоест девет месеца след смъртта й:

„На всички ужасно ни липсваш. Болката просто не спира. Сякаш всички бяхме ранени в твоята борба.

Липсваш ми, Каролин. Обичам те.“

Малко по-късно мама и татко обявиха, че е време за вечеря. Въпреки че затворих компютъра и се изправих, този пост просто не ми излизаше от главата и по някаква причина ме изпълваше с чувство на безпокойство и липса на апетит.

Все още се притеснявах за рамото, което ме болеше, а също и за главоболието, но то се дължеше най-вероятно на това, че мислех за едно момиче, починало от мозъчен тумор. Опитвах се да прилагам методите на разделното мислене, да бъда тук и сега на кръглата маса (може би прекалено голяма за трима души, а за двама — със сигурност) с тези лигави броколи и бургери с черен боб, които всичкият кетчуп на света не би могъл да освежи. Тогава си казах, че мисълта за една нова метастаза в мозъка или рамото ми няма да окаже въздействие върху невидимите процеси, протичащи вътре в тялото ми, и затова всички тези мисли представляват пропилени моменти от един живот, съставен от безкрайно кратка поредица от такива моменти. Опитах се дори да си внуша, че трябва да живея за мига.

От доста време насам вече не можех да си обясня защо нещо, написано в интернет от един на друг (болен) непознат, ме притеснява толкова много и ме кара да се тревожа, че в мозъка ми има нещо — нещо, от което боли, въпреки че от дългогодишен опит знаех, че болката представлява едно доста неясно и неопределено средство за диагноза.

Тъй като днес нямаше земетресение в Папуа Нова Гвинея, цялото внимание на родителите ми беше фокусирано върху мен и затова не можах да скрия завладялото ме безпокойство.

— Всичко наред ли е? — попита мама, докато се хранех.

— Аха — отвърнах аз и отхапах от бургера. Преглътнах. След това се опитах да измисля нещо, което би казал един нормален човек, чийто мозък не се дави в паника: — В бургерите има ли броколи?

— Малко — отвърна татко. — Сигурно се вълнуваш заради пътуването до Амстердам.

— Да. — Стараех се да не мисля за думата „ранени“, което обаче е един от начините да мислиш за нея.

— Хейзъл — обади се мама. — Имам чувството, че не си тук.

— Бях се замислила — отвърнах аз.

— Главозамаяна — рече татко с усмивка.

— Не съм зайче, нито съм влюбена в Гас Уотърс или в някой друг — отвърнах аз твърде отбранително. „Ранени“. Сякаш Каролин Метърс е била бомба и когато избухнала накрая, всички наоколо били засегнати от шрапнелите.

Татко ме попита дали не ме притеснява някое домашно.

— Имам ужасно трудно домашно по алгебра — отвърнах аз. — Толкова трудно, че няма как да го обясня на един лаик.

— А как е приятелят ти Исак?

— Сляп.

— Днес се държиш като типична тийнейджърка — каза мама с явно раздразнение.

— Не искаше ли точно това, мамо? Да бъда типична тийнейджърка.

— Е, не точно такава тийнейджърка, но с баща ти, разбира се, сме доволни, като виждаме, че се превръщаш в млада жена, че имаш нови приятели и излизаш на срещи.

— Не излизам на никакви срещи — отвърнах аз. — С никой не искам да се срещам. Всичко това беше ужасна идея, огромна загуба на време и…

— Скъпа — прекъсна ме мама. — Какво не е наред?

— Мамо, аз съм като… като… аз съм като граната. Аз съм гранатата, която в определен момент ще избухне, и затова искам да сведа жертвите до минимум, разбрахте ли?

Татко наклони глава на една страна, досущ като смъмрено пале.

— Аз съм граната — изрекох отново. — Единственото, което искам, е да стоя далече от другите, да чета книги, да мисля и да бъда около вас, тъй като вас няма как да не ви нараня; вие сте прекалено въвлечени, така че просто ме оставете да го направя, става ли? Не съм депресирана. Но вече нямам нужда да излизам навън. И не мога да бъда нормална тийнейджърка, защото съм граната.

— Хейзъл — обади се татко, но гласът му се задави. Той плачеше често, моят баща.

— Отивам си в стаята и смятам да почета, става ли? Добре съм. Наистина съм добре. Просто искам малко да почета.

Опитах се да чета един роман, който ми бяха дали, но тъй като живеем в къща с отчайващо тънки стени, чувах голяма част от водения шепнешком разговор, който последва.

— Това ме убива — каза татко.

— Точно това не трябва да го чува — отвърна мама.

— Съжалявам, но…

— Не се ли чувстваш благодарен? — попита мама.

— Боже, разбира се, че съм благодарен.

Полагах усилия да вникна в историята, но просто не можех да спра да ги чувам.

Реших да пусна компютъра, за да послушам музика, и на фона на любимата група на Огъстъс,_The Hectic Glow_, влязох отново в страницата, създадена в памет на Каролин Метърс, и започнах да чета за водената от нея героична борба, за огромната празнина, оставила след себе си, За това, че е отишла на по-хубаво място, че ще живее вечно в паметта им и че всички, които са я познавали — наистина всички, — са съкрушени от нейната смърт.

Може би се предполага, че би трябвало да мразя Каролин Метърс, понеже е била с Огъстъс, само че аз не я мразех. Образът й се размиваше сред всички тези постове в нейна памет, но въпреки това не намирах причина за омраза — изглежда, също като мен, е била професионално боледуваща, което ме караше да се тревожа, че когато умра, хората ще могат да кажат за мен само, че съм водила героична борба, като че ли единственото постижение в живота ми е да се разболея от рак.

Накрая започнах да чета кратките бележки на Каролин Метърс, писани най-вече от родителите й, предполагам, защото мозъчният й тумор е бил от онзи вид, който първо отнема същността ти, а после и живота.

Гласеше нещо такова:

„Каролин все още има поведенчески проблеми. Бори се с гнева и объркването от това, че не може да говори (ние също се чувстваме разстроени, но за разлика от нея разполагаме с по-приемливи от социална гледна точка начини за справяне с гнева).

Гас започна да я нарича Мачкащия Хълк, което допадна на докторите. На никого от нас не му е лесно, но въпреки това се шегуваме винаги когато можем. Надяваме се в четвъртък да си бъдем у дома. Ще ви държим в течение…“

Няма нужда да споменавам, че в четвъртък не се е прибрала в къщи.

Ето защо се бях напрегнала, когато той ме докосна. Да бъда с него, означаваше неминуемо да го нараня. Тъкмо това бях изпитала, когато протегна ръка към мен — че извършвам акт на насилие срещу него, защото наистина беше така.

Реших да му пиша. Предпочитах да избегна разговора на тази тема.

„Здрасти. Не знам дали ще разбереш, но не мога да те целуна. Може и да нямаш желание да го правиш, но исках да знаеш, че аз не мога.

Когато те гледам по този начин, виждам само през какво ще трябва да минеш заради мен. Сигурно не ме разбираш.

Но все едно, съжалявам.“

Отговорът му дойде след няколко минути.

„Добре.“

Писах му отново.

„Добре.“

А той отговори:

„Боже мой, престани да флиртуваш с мен!“

А аз отвърнах само:

„Добре.“

След няколко секунди телефонът ми завибрира.

„Шегувам се, Хейзъл Грейс. Разбирам те. (Но и двамата знаем, че думата «добре» е много секси. Направо ПРАЩИ от чувственост.)“

Изкушавах се отново да напиша „добре“, но тогава си го представих на погребението ми и това ме накара да отговоря благоприлично:

„Съжалявам.“

Опитах се да заспя, както си бях със слушалките, но тогава родителите ми влязоха в стаята, след което мама взе Блуи от рафта и го притисна към гърдите си, а баща ми седна на стола пред бюрото ми и без изобщо да заплаче, се обърна към мен:

— Ти не си граната, не и за нас. Мисълта, че може да умреш, Хейзъл, ни натъжава, но това не значи, че си граната. Напротив, ти си невероятна. Няма как да знаеш това, скъпа, защото нямаш дете, превърнало се в прекрасна млада любителка на книгите с досадно влечение към ужасни телевизионни предавания, но радостта, която ни носиш, е много повече от тъгата, която изпитваме заради болестта ти.

— Добре — отвърнах аз.

— Вярно е — продължи татко. — Никога не бих те лъгал за това. Ако ни носеше повече неприятности, отколкото радости, тогава щяхме просто да те изхвърлим на улицата.

— Не се разнежваме лесно — додаде мама с безизразно лице. — Така че щяхме да те зарежем в някое сиропиталище със закачена на пижамата бележка.