— Това добрата новина ли е?

— Не, добрата новина е, че докато ти спеше, Питър ван Хутен благоволи да сподели с нас още една малка част от блестящите си мисли.

Той посегна отново към ръката ми, ала този път само за да пъхне вътре плътно сгънат лист хартия, представляващ бланка за писма, на която с печатни букви беше написано: „Питър ван Хутен, писател в пенсия“.



Реших да го прочета едва когато се прибрах у дома, разположена в своето голямо празно легло, без опасност от прекъсване по медицински съображения. Отне ми цяла вечност да разшифровам силно наклонения небрежен почерк на Ван Хутен.

„Уважаеми господин Уотърс,

След като получих електронното Ви писмо от 14-и април, останах дълбоко впечатлен от Шекспировата заплетеност на Вашата трагедия. Всеки в тази история има своята непоклатима хамартия: нейната, че е толкова болна; а Вашата, че сте толкова здрав. Но само да беше тя по-добре или Вие по-зле, тогава звездите нямаше да са така ужасно неблагосклонни, но нали това е в природата на звездите, а колкото до Шекспир, той никога не е грешал повече от мига, в който е накарал Касий да отбележи: «Не е в нашите звезди вината, драги Бруте, а в нас самите». Лесно е да се каже, когато си римски благородник (или пък Шекспир!), ала сред нашите звезди грешките не са оскъдни.

И тъй като стана дума за недостатъците на стария Уил, Вашето описание на младата Хейзъл ме подсети за петдесет и петия сонет на Барда, който, разбира се, започва ето така:

«И този мрамор, Въплътил царе,/ и той преди сплавта на стиховете/ и твоя траен спомен ще умре/ потънал цял в сметта на вековете».

(Леко отклонение от темата: каква мръсница е времето. Може всекиго да изиграе.) хубава поезия, но с лъжливо съдържание: наистина помним шекспировия вечен стих, но какво си спомняме за лицето, което възпява? Нищо. Със сигурност става дума за мъж; ала всичко останало са догадки. Шекспир не споменава почти нищо за мъжа, когото погребва в своя лингвистичен саркофаг.

(Забележете също така, че за литературата говорим в сегашно време. Уви, по отношение на мъртвите не сме така вежливи.) Не можеш да обезсмъртиш погубените, като пишеш за тях.

Езикът погребва, но не възкресява. (Подсказка: не съм първият, достигнал до това заключение.

За сравнение, стихотворението на Маклийш «Ни мрамор, ни гробниците позлатени на царете», съдържащо следния заветен стих; «Щом смъртта те приюти, хората ще те забравят».)

Вярно че се отклонявам, но ето каква е истината: мъртвите са обозрими само за ужасното немигащо око на спомените. А живите, слава богу, притежават способността да учудват и разочароват. Уотърс, тази Ваша Хейзъл е жива, а Вие не бива да влияете върху нечие решение, особено ако това решение е взето след сериозен размисъл. Тя иска да Ви спести болката и Вие трябва да уважите това. Може би логиката на младата Хейзъл Ви се струва неубедителна, но тъй като съм газил през това море от сълзи доста по-дълго от Вас, и от позицията на страничен човек бих казал, че лунатикът не е тя.

Искрено Ваш, Питър Ван Хутен“

Наистина беше написано от него. Когато облизах пръста си и намокрих леко хартията, мастилото мъничко се размаза, което означаваше, че писмото е истинско.

— Мамо — повиках я аз. Казах го, без да повишавам глас, защото не беше необходимо. Мама винаги беше нащрек. В следващия миг тя подаде глава през вратата.

— Добре ли си, скъпа?

— Ще се обадиш ли на доктор Мария да я питаш дали едно пътуване в чужбина може да ме убие?

Осма глава

След два дни се проведе важна среща на лекуващия екип. От време на време около голямата кръгла маса в една конферентна зала се събираше група лекари, социални работници, физиотерапевти и не знам още какви и обсъждаше ситуацията ми. (Но не ситуацията с Огъстъс Уотърс или пък тази с Амстердам. А ситуацията с рака.)

Срещата се ръководеше от доктор Мария. Когато се присъединих към тях, тя ме прегърна. Това й беше навик.

Предполагам, че се чувствах малко по-добре. Тъй като нощно време спях включена към АИБВ, усещах белите си дробове почти нормални, въпреки че едва ли помня какво е да имаш нормални бели дробове.

Още с влизането си всички присъстващи започнаха най-демонстративно да изключват пейджери и прочее, като даваха да се разбере, че са се събрали тук само заради мен, след което доктор Мария заяви:

— Добрата новина е, че с помощта на „Фаланксифор“ продължаваме да контролираме растежа на тумора, но както изглежда, имаме сериозен проблем със събирането на течност в белите дробове. Така че въпросът е какво да предприемем?

В този миг тя ме погледна, сякаш очакваше да получи отговора от мен.

— Ами — започнах аз, — боя се, че по този въпрос аз не съм най-квалифицираното лице в тази стая.

— Разбира се — усмихна се тя. — Въпросът ми беше към доктор Саймънс. Доктор Саймънс? — Той също беше някакъв вид онколог.

— Ами от опита ни с други пациенти знаем, че повечето тумори в крайна сметка намират начин да се развият, въпреки употребата на „Фаланксифор“, но ако имаше такъв проблем, той щеше да проличи на скенера. Следователно случаят не е такъв.

„Да“, зарадвах се аз.

Доктор Саймънс започна да почуква с показалец по масата и добави:

— Това ни навежда на мисълта, че е възможно „Фаланксифор“ да влошава белодробния оток, но ако преустановим употребата му, ще бъдем изправени пред далеч по-сериозни проблеми.

— Истината е, че все още не знаем нищо за дългосрочния ефект от лечението с „Фаланксифор“ — добави доктор Мария. — Много малко хора го приемат, откакто и ти самата.

— Значи, няма да предприемем нищо?

— Продължаваме както досега — заяви доктор Мария, — но трябва да вземем допълнителни мерки, за да предотвратим нарастване на отока. — По някаква причина ми стана лошо, сякаш всеки миг щях да повърна. По принцип ненавиждах срещите на лекуващия екип, а в частност ненавиждах тази. — Хейзъл, туморът ти не изчезва. Но сме виждали хора, живели дълго време с рак в същия стадий на развитие. — (Не попитах какво разбират под дълго време. Преди бях допускала тази грешка.) — Може да не ми повярваш, тъй като наскоро излезе от Интензивното отделение, но засега проблемът с отока е под контрол.

— Не може ли да получа белодробна трансплантация? — попитах аз.

Доктор Мария прехапа устни и каза:

— За съжаление, ще бъдеш оценена като неподходящ кандидат за трансплантация.

Разбирах какво има предвид: безсмислено е да се похабяват здрави бели дробове за такъв безнадежден случай. Кимнах, опитвайки се да скрия, че ме е заболяло. Татко заплака тихичко. Не погледнах към него, но тъй като дълго време никой не се обади, приглушеното му хълцане беше единственият звук, който се чуваше в стаята.

Не исках да страда. През повечето време не мислех за това, но ето коя беше жестоката истина: вероятно родителите ми се радваха да бъда около тях, но аз бях алфата и омегата на тяхното страдание.



Малко преди да се случи Чудото, докато бях още в Интензивното отделение и по всичко личеше, че ще умра, а мама ми казваше да се откажа и аз също исках да се откажа, само че дробовете ми продължаваха да се борят за въздух, чух мама да проплаква нещо, заровила глава в гърдите на татко — нещо, което ми се ще да не бях чувала и което, надявам се, тя никога няма да научи, че съм чула. Чух я да казва:

— Вече няма да бъда майка.

Заболя ме ужасно.

Тези думи не ми даваха мира през цялото време, докато траеше срещата на лекарския екип. Не можех да си го избия от главата — начина, по който ги изрече, сякаш никога вече няма да е щастлива, което може би беше вярно.



В крайна сметка решихме да продължим постарому, само че с по-чести белодробни дренажи. После попитах дали мога да замина за Амстердам, при което доктор Саймънс буквално се изсмя, но тогава доктор Мария каза:

— Защо не?

— Защо не ли? — попита изумено доктор Саймънс.

— Да, не виждам защо не. Нали в самолетите има кислород — отвърна доктор Мария.

— И ще трябва да носят със себе си АИБВ? — изтъкна доктор Саймънс.

— Да, или там ще я чака друг апарат — предложи доктор Мария.

— Да изпратиш пациентка, която е един от най-надеждните случаи на „Фаланксифор“, на цели осем часа път със самолет от единствените лекари, запознати отблизо с болестта й? Ето това е рецепта за сигурна катастрофа.

Доктор Мария сви рамене.

— Да, със сигурност има риск — отвърна тя, след което се обърна към мен. — Но все пак това си е твоят живот.

Което не беше съвсем вярно. На път за вкъщи родителите ми взеха решение: изключено беше да замина за Амстердам без медицинска гаранция, че е безопасно.



Огъстъс ми позвъни след вечеря. Вече бях в леглото — по онова време си лягах веднага след вечеря — подпряна на цял куп възглавници с Блуи до мен и лаптопа в скута ми.

— Лоши новини — обяви, още щом вдигнах.

— Проклятие. Казвай?