— Не мога да замина за Амстердам. Един от лекарите ми не е съгласен.

Той замълча за миг, след което каза:

— Боже. Трябваше сам да поема разноските. От „Странните кости“ трябваше да те заведа направо в Амстердам.

— Но в Амстердам щях да получа фатален пристъп на хипоксия и тогава щяха да върнат тялото ми у дома в товарния отсек на някой самолет — казах аз.

— Права си — съгласи се той. — Но преди това с този страшно романтичен жест щях да те вкарам в леглото си.

Разсмях се толкова силно, че усетих остра болка на мястото, където доскоро се намираше белодробната тръба.

— Смееш се, защото е вярно — каза той.

Засмях се отново.

— Вярно е, нали!

— Не, не мисля — отвърнах аз, след което продължих: — Макар че човек никога не знае.

— Ще си умра девственик — проплака нещастно той.

— Ти си девствен? — смаях се аз.

— Хейзъл Грейс — каза той, — имаш ли писалка и хартия? — Отвърнах, че имам. — Добре, моля те, нарисувай окръжност. — Направих го. — А сега в първата окръжност нарисувай втора, по-малка. — Направих и това. — Голямата окръжност представлява девствениците. А малката — седемнайсетгодишните еднокраки типове.

Засмях се отново и му казах, че когато повечето социални ангажименти на един човек са свързани с Детската болница, това също не е предпоставка за безразборно сексуално поведение, след което разговаряхме за изумително находчивата забележка на Питър ван Хутен, че времето е мръсница, и въпреки че аз бях в леглото си, а Гас в своето мазе, чувството беше сякаш наистина се намираме в онова несъществуващо трето измерение — място, което обичах да посещавам заедно с него.

Щом затворих телефона, мама и татко дойдоха в стаята ми и въпреки че леглото не беше достатъчно голямо за тримата, те легнаха от двете ми страни и гледахме заедно СТМА на малкия телевизор. В този епизод изритаха момичето, което не харесвах, и по някаква причина това не ме накара да се почувствам наистина щастлива. После Мама ме включи към АИБВ и ме зави, след което татко ме целуна по челото с наболата си брада и аз затворих очи.

АИБВ, общо взето, поемаше контрол върху дишането ми, независимо от самата мен, което беше наистина дразнещо, а хубавото бяха всички онези звуци, които издаваше, като боботеше при всяко вдишване и бръмчеше, когато издишвах. Все си мислех, че звучи като дракон, който диша в синхрон с мен, сякаш си имах домашен дракон, който спеше свит до леглото ми и се стараеше да нагоди дишането си към моето. Такива мисли ме занимаваха, преди да потъна в сън.



На другата сутрин станах късно. След като погледах телевизия от леглото и проверих електронната си поща, започнах да съчинявам имейл до Питър ван Хутен, в който пишех, че не мога да замина за Амстердам, но се кълнях в живота на майка си, че за нищо на света не бих споделила с никого каквато и да е информация за героите, че дори не желая да го правя, защото съм ужасен егоист, и ще бъде ли така добър да ми каже дали Мъжа от страната на лалетата е истински, дали майката на Анна се омъжва за него, а също и какво се случва с хамстера Сизиф.

Само че не го изпратих. Би било прекалено жалка постъпка дори за човек в моето положение.

Към три часа, когато предполагах, че Огъстъс трябва да се е върнал от училище, отидох в задния двор и набрах номера му. Докато телефонът звънеше, аз седнах на избуялата и осеяна с глухарчета трева. Люлките стърчаха на старото си място, а плитката яма, която бях изровила като малка, изтласквайки се с крака все по-нависоко, беше обрасла с бурени. Помня, че татко беше донесъл люлките от „Тойс Ар Ес“, след което я бе сглобил на задния двор с помощта на един съсед. Настоял беше да я изпробва пръв, при което проклетото нещо едва не се строши.

Небето беше сиво и натежало от дъжд, но все още не валеше. Щом се включи гласовата поща на Огъстъс, затворих и оставих телефона на земята до мен, като през цялото време не откъсвах очи от люлките и си мислех, че бих заменила всичките болни дни, които ми оставаха, за няколко здрави. Опитах се да си внуша, че можеше да бъде и по-зле, че животът не е фабрика за желания, че само живея с рака, но не умирам от рак, че не бива да позволявам на болестта да ме погуби, преди наистина да го е сторила, и тогава взех да си повтарям на тих глас „глупачка глупачка глупачка глупачка глупачка“, докато накрая думата не изгуби смисъл. Все още я повтарях, когато той се обади.

— Здрасти.

— Хейзъл Грейс — отвърна той.

— Здрасти — казах отново.

— Хейзъл Грейс, да не би да плачеш?

— Нещо такова.

— И защо? — попита той.

— Защото… защото искам да отида в Амстердам, искам да разбера какво се случва след края на книгата и защото не искам този живот, защото небето ме потиска, както и тези стари люлки в задния двор, които татко сглоби, когато бях малка.

— Трябва незабавно да видя тези окаяни стари люлки — каза той. — След двайсет минути съм при теб.



Останах в задния двор, защото винаги когато плачех, а това не се случваше често, мама започваше да се суети загрижена около мен, и освен това знаех, че ще иска да говорим и да обсъдим въпроса дали не е наложително да коригираме дозите на лекарствата, а от мисълта за целия този разговор направо ми се повдигаше.

Не че таях в себе си някакъв дълбоко трогателен ярък спомен как един здрав баща люлее здравото си дете, а то повтаря „по-високо по-високо по-високо“ или пък друга случка, предизвикваща подобен метафоричен отклик. Съоръжението стърчеше там, изоставено, докато двете малки люлки висяха притихнали и унили от посивялото дървено скеле, а силуетът на седалките напомняше за усмивки от детска рисунка.

Тогава чух плъзгащата се стъклена врата зад мен да се отваря. Обърнах се. Беше Огъстъс, облякъл панталони в цвят каки и риза с къс ръкав. Изтрих лицето си с ръкав и се усмихнах.

— Здрасти — казах му аз.

След секунда седеше на земята до мен с изкривено в гримаса лице, след като се бе приземил без всякакъв финес по задник.

— Здрасти — отвърна най-сетне той. Обърнах се да го погледна. Беше извил очи към задния двор. — Напълно съм съгласен с теб — заяви той и уви ръка около раменете ми. — По-тъжни люлки от тези не съм виждал.

Зарових глава в свивката на шията му и казах:

— Благодаря, че намина.

— Явно си разбрала, че колкото и да се опитваш да ме държиш настрана, това няма да намали чувствата ми към теб — каза той.

— Може би — отвърнах аз.

— Всичките ти усилия да ме предпазиш от себе си са обречени на провал.

— Но защо? Защо изобщо ме харесваш? Не ти ли е дошло до гуша от всичко това? — попитах го, мислейки си за Каролин Метърс.

Гас не отговори. Просто ме държеше здраво, сключил пръсти около лявата ми ръка.

— Трябва да направим нещо с тия проклети люлки — каза той. — Мен ако питаш, това е деветдесет процента от проблема.

Щом се съвзех, влязохме вътре и седнахме един до друг на дивана заедно с лаптопа, поставен наполовина в неговия, наполовина в моя скут.

— Пари — казах за дъното на лаптопа.

— Да — усмихна се той, след което зареди онзи сайт за стоки втора употреба „Безплатно, без уловка“ и заедно съчинихме обява.

— Заглавие? — попита той.

— „Детска люлка търси нов дом“.

— „Ужасно самотна детска люлка търси любящ дом“.

— „Самотна детска люлка с леко педофилски наклонности търси детски дупенца“ — предложих аз.

— Ето защо — засмя се той.

— Какво? — попитах аз.

— Ето защо те обичам. Даваш ли си сметка колко е трудно да срещнеш готино момиче, което може да образува прилагателно от думата „педофил“? Ти винаги си такава, каквато си, и изобщо не забелязваш колко уникално неповторима си.

Поех дълбоко дъх през носа. Винаги изпитвах недостиг на въздух, но този път липсата му беше особено осезаема.

Написахме обявата с общи усилия, като взаимно се редактирахме. Накрая се спряхме на следното:

Ужасно самотна детска люлка търси любящ дом

„Доста износена, но технически здрава детска люлка търси нов дом. Създайте общи спомени с детето или децата си и когато един ден то или пък те надникнат в задния двор, да изпитат болката от носталгията, също като мен този следобед. Скъпи читателю, всичко е безкрайно преходно и мимолетно, но с тази люлка детето или децата ти ще се запознаят по един деликатен и безопасен начин с върховете и спадовете в човешкия живот и вероятно ще научат най-важния от всички житейски уроци: няма значение колко силно ще се оттласнеш или колко високо ще стигнеш, защото винаги се връщаш обратно.

В момента люлката пребивава близо до ъгъла на Осемдесет и трета улица и «Спринг Мил».“

След това пуснахме телевизора, но тъй като не открихме нищо интересно за гледане, аз отидох да взема „Всевластна скръб“ от масичката до леглото си и когато се върнах във всекидневната, Огъстъс Уотърс започна да ми чете, докато мама приготвяше обяда и също слушаше.

— „Стъкленото око на мама се завъртя навътре“ — подхвана Огъстъс. Докато четеше, започнах да се влюбвам така, както потъваш в сън: първо постепенно, а после изведнъж.