След един час, когато проверих имейла си, открих, че имаме множество кандидати, сред които да избираме. Накрая се спряхме на един тип на име Даниел Алварес, който беше приложил снимка на трите си деца, играещи на видеоигра, със следния коментар: „Просто искам да излязат навън“. Тогава му писах, че може да вземе люлката, когато пожелае.

Огъстъс ме попита дали не искам да отидем заедно на сбирката на групата за взаимопомощ, но аз отказах, тъй като бях изтощена от натовареното ежедневие на раковоболна. Както си седяхме един до друг, той се надигна да си върви, но после се тръшна обратно на дивана и ме целуна крадешком.

— Огъстъс! — скастрих го аз.

— Чисто приятелски — отвърна той, след което се изправи отново, като този път остана на крака и пристъпи към мама. За мен беше удоволствие, както винаги. — Мама разтвори обятия да го прегърне, при което Огъстъс се наведе напред и я целуна по бузата. После се обърна към мен: Ето, видя ли?

Легнах си веднага след вечеря, а АИБВ поглъщаше всички останали шумове извън стаята ми.

През този ден за последен път видях люлката.



Тази нощ спах дълго, десет часа — сигурно защото възстановяването ставаше бавно, или защото сънят беше част от борбата с рака, или пък защото нямах задължителен час за ставане. Все още не бях укрепнала достатъчно, за да се върна на училище в МКК. Когато най-сетне реших да стана от леглото, извадих приставката на АИБВ от носа си, на нейно място поставих кислородните накрайници, включих ги и накрая взех лаптопа, който предишната вечер бях пъхнала под леглото.

Имаше имейл от Лидевай Флихентхарт.

„Скъпа Хейзъл,

Получих съобщение от фондация «Джини», че пристигаш в Амстердам на 4-и май заедно с Огъстъс Уотърс и твоята майка. Дотогава има само една седмица! Двамата с Питър много се зарадвахме и нямаме търпение да се запознаем с теб. Хотелът ви, «Философ», е само на една пресечка от дома на Питър. Какво ще кажеш да ви дадем един ден да свикнете с часовата разлика?

Така че, ако ви е удобно, сутринта на 5-и май, да кажем, в десет часа ще ви чакаме в дома на Питър, за да пием кафе и да получиш отговор на въпросите, които те интересуват във връзка с книгата му.

А после бихме могли да посетим някой музей, например къщата музей на Анне Франк.

С най-добри пожелания, Лидевай Флихентхарт, главен асистент на г-н Питър Ван Хутен“

— Мамо — казах аз, но отговор не последва. — Мамо! — извиках. Отново нищо. Извиках по-силно: — Мамо!

Тя влетя леко паникьосана в стаята, увита в захабена розова хавлиена кърпа, а от нея капеше вода.

— Какво е станало?

— Нищо. Извинявай, не знаех, че си под душа — казах аз.

— Бях във ваната. Исках просто… — Тя затвори очи. — Исках за малко да се топна във ваната. Извинявай. Какво има?

— Би ли се обадила на фондацията, че пътуването се отменя? Току-що получих имейл от асистентката на Питър ван Хутен. Тя смята, че отиваме.

Мама сви устни и присви очи встрани.

— Какво? — попитах аз.

— Не бива да ти казвам, преди баща ти да се прибере.

— Какво? — попитах отново.

— Заминаваме — обяви тя накрая. — Доктор Мария се обади снощи и беше доста убедителна как трябвало да изживееш жи…

— Мамо, толкова те обичам! — извиках аз, след което тя се приближи до леглото и ме прегърна.

Написах съобщение на Огъстъс, защото знаех, че е на училище:

„Още ли си свободен на трети май?“

Отговори ми веднага:

„Пак извади късмет, Уотърс.“

Трябваше да остана жива само още една седмица и щях да науча неписаните тайни, свързани с майката на Анна и Мъжа от страната на лалетата. Погледнах надолу към гърдите си.

— Дръжте се на положение — прошепнах на белите си дробове.

Девета глава

В деня, преди да заминем за Амстердам, посетих групата за взаимопомощ за първи път, откакто бях срещнала Огъстъс. А там, в Буквалното сърце на Исус, беше настъпила лека промяна в състава на групата. Пристигнах достатъчно рано, така че намиращата се в период на дълга ремисия от рак на апендикса Лайда успя да ме осведоми за всички, докато аз стоях облегната на масата с десертите и похапвах бисквити с парченца шоколад от бакалията.

Дванайсетгодишният Майкъл, боледувал от левкемия, беше починал. Борил се бил упорито, обясни ми Лайда, сякаш имаше друг начин за водене на борба. Всички останали засега бяха налице. След лъчетерапия Кен беше БСР. Болестта на Лукас се беше върнала и тя го съобщи с такава тъжна усмивка и леко свиване на раменете, сякаш казваше, че алкохолик се е върнал към порока си.

Тогава към масата се приближи едно сладко бузесто момиче, което каза здрасти на Лайда, а на мен се представи като Сюзън. Не знам какво й имаше, но отстрани на носа й личеше белег, който се спускаше към устата и пресичаше бузата и. Покрила беше белега с грим, който го подчертаваше само още повече. От цялото това стоене на крак се чувствах малко задъхана и затова казах:

— Мисля да поседна. — В този миг вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха Исак и майка му. Той носеше слънчеви очила и с едната ръка се държеше за лакътя на майка си, а в другата стискаше бастун.

— Хейзъл от групата за взаимопомощ, а не Моника — подхвърлих аз, щом се приближи.

— Хей, Хейзъл — усмихна се той. — Как я караш?

— Добре. Изглеждам много секси, откакто си сляп.

— Обзалагам се, че е така — отвърна той. Майка му го придружи до един стол и го целуна по главата, след което затътри крака обратно към асансьора. Исак напипа с ръка стола и седна. А аз заех мястото до него.

— Е, как си?

— Добре. Радвам се, че вече съм вкъщи. Гас ми каза, че си била в Интензивното?

— Да — отвърнах аз.

— Гадост.

— Вече съм по-добре. Утре заминавам за Амстердам заедно с Гас.

— Да, знам. Осведомен съм доста добре за живота ти, тъй като Гас не говори за нищо друго.

Усмихнах се. Тогава Патрик се прокашля и каза:

— Може ли всички да седнем? — После улови погледа ми и додаде: — Хейзъл! Много се радвам да те видя отново!

Всички заеха местата си и Патрик подхвана отново историята как се е простил с топките си, а аз бързо си припомних рутината в групата за взаимопомощ: общуването със знаци с Исак, съчувствието към всички в стаята, а също и извън нея, абстрахирането от разговора, за да се фокусирам върху затрудненото си дишане и болката. Животът си течеше постарому, дори без пълното ми участие, и аз не излязох от този унес, докато някой не ме повика по име.

Този някой беше Лайда Борбената. Лайда, която беше в ремисия. Русата, здрава, непоклатима Лайда, която беше в отбора по плуване на гимназията. Лайда, която се бе простила единствено с апендикса си и изричаше името ми, казвайки следното:

— За мен Хейзъл е истинско вдъхновение. Да, така е. Ден след ден се бори упорито с рака, всяка сутрин се събужда и продължава да се бори, без изобщо да се оплаква. Тя е толкова силна. Много по-силна е от мен. Ще ми се да имах нейната сила.

— Хейзъл? — подкани ме Патрик. — Какво ще кажеш за това?

Аз свих рамене и се обърнах към Лайда.

— Давам ти силата си в замяна на твоята ремисия — изпитах вина в мига, в който го изрекох.

— Мисля, че Лайда нямаше предвид това — обади се Патрик. — Мисля, че тя… — Но аз спрях да слушам.

След молитвите за живите и безкрайния помен на починалите (завършващ с името на Майкъл) ние се хванахме за ръце и изрекохме в хор: „Да живеем пълноценно днес!“.

Лайда мигновено се спусна към мен, нетърпелива да поднесе своите извинения и обяснения, само че аз я спрях:

— Не, недей. Всичко е наред — махнах с ръка аз, след което се обърнах към Исак: — Искаш ли да ме придружиш до горе?

Той се хвана за ръката ми и двамата поехме заедно към асансьора, а аз се радвах, че имам повод да не използвам стълбите. Почти бяхме стигнали до асансьора, когато зърнах майка му, застанала в един ъгъл на Сърцето на Исус.

— Тук съм — рече тя на Исак, който се прехвърли от моята на нейната ръка. После тя се обърна към мен: — Искаш ли да се отбиеш у дома?

— Разбира се — отвърнах аз. Беше ми жал за него. Въпреки че ненавиждах съчувствието, което хората проявяваха към мен, не можех да не изпитам същото към него.

Исак живееше в малко ранчо в Меридиан Хилс, близо до онова модно частно училище. Майка му отиде в кухнята, за да приготви вечерята, а ние двамата останахме в дневната и Исак предложи да играем на електронна игра.

— Разбира се — съгласих се аз и той помоли за дистанционното. Щом му го дадох, той включи телевизора, а след това и свързания с него компютър. Екранът на телевизора остана черен, но след няколко секунди от него се разнесе дълбок глас:

— Измама — изрече гласът. — Един играч или двама?