— Двама — отвърна Исак. — Пауза. — После се обърна към мен: — С Гас постоянно играем на тази игра, въпреки че направо ме вбесява, защото е пълен видео геймър самоубиец. Побъркан е на тема спасяване на цивилни и тям подобни.

— Така е — отвърнах аз, припомняйки си Нощта на изпотрошените трофеи.

— Продължи.

— Първи играч, представи се.

— Това е секси гласът на първи играч — отвърна Исак.

— Втори играч, идентифицирай се.

— Предполагам, че това съм аз — отвърнах.

„Старши сержант Макс Мейхем и редник Джаспър Джакс се събуждат в тъмна празна стая с размери приблизително един квадратен метър.“

Исак посочи към телевизора, сякаш от мен се очакваше Да говоря с него.

— Ъ — заекнах аз. — Има ли електрически ключ?

„Не.“

— Има ли врата?

„Редник Джакс открива вратата. Заключена е.“

— Върху рамката на вратата има ключ — обади се Исак.

„Да, ето го.“

— Мейхем отваря вратата.

„Все още цари непрогледен мрак.“

— Извади ножа — каза Исак.

— Извади ножа — повторих аз.

От кухнята влетя един хлапак — братът на Исак, предположих аз. Може би десетгодишен, жилав и кипящ от енергия, той прекоси стаята на подскоци и имитирайки безпогрешно гласа на Исак, изкрещя:

— САМОУБИЙ СЕ.

Сержант Мейхем опира ножа във врата си. Сигурен ли СИ, че…?

— Не — отвърна Исак. — Пауза. Греъм, не ме карай да ти сритам задника. — Греъм се изкиска доволно и заподскача надолу по коридора.

В ролите на Мейхем и Джакс, двамата с Исак продължихме опипом напред, докато накрая не се сблъскахме с някакъв тип, когото намушкахме, след като го принудихме да ни каже, че се намираме в украинска пещера затворени на два километра под земята. После продължихме напред под съпровод от най-различни звукови ефекти — громоляща подземна река, гласове, говорещи на украински и на развален английски — но в тази игра нямаше нищо за гледане. След едночасова игра най-сетне започнахме да долавяме отчаяните викове на един затворник, който се молеше: „Помогни ми, боже. Помогни ми, боже“.

— Пауза — обади се Исак. — В този момент Гас винаги започва да настоява да открием затворника, въпреки че това ти пречи да спечелиш играта, а единственият начин да освободиш затворника, е да спечелиш играта.

— Аха, той приема видеоигрите прекалено насериозно — отвърнах аз. — Той е луд по метафорите.

— Харесваш ли го? — попита ме Исак.

— Разбира се, че го харесвам. Та той е страхотен.

— Но не искаш да ходиш с него.

— Не е толкова просто — свих рамене аз.

— Знам защо го правиш. Не искаш да му даваш нещо, което не е по силите му. Не искаш той да се превърне в твоята Моника — каза Исак.

— Нещо такова — отвърнах аз. Но не беше това. Всъщност не исках той да се превърне във втори Исак. — В интерес на истината — додадох аз, — ти също постъпи гадно с Моника.

— И как по-точно? — попита той отбранително.

— Нали знаеш, като остана сляп и прочее.

— Но аз не съм виновен за това — отвърна Исак.

— Не казвам, че си виновен. А само, че беше гадно.

Десета глава

Щяхме да вземем само един куфар. Тъй като аз не можех да нося нито един, а майка ми изтъкна, че не може да носи два, щеше да се наложи да хвърляме чоп за място в черния куфар, който родителите ми бяха получили като сватбен подарък преди цяло хилядолетие — куфар, чието предназначение беше да странства из най-различни екзотични места, но в крайна сметка се задоволи със съдбата да снове напред-назад между Индианаполис и Дейгън, където „Морис Пропърти Инк“ имаше представителство, посещавано често от баща ми.

Настоявах пред мама, че заслужавам да заема малко повече от половината куфар, тъй като ако не бяхме аз и ракът ми, сега изобщо нямаше да заминаваме за Амстердам. Мама обаче възрази, че тъй като била два пъти по-едра от мен и следователно, в името на благоприличието, се нуждаела от повече плат, трябвало да получи две трети от куфара.

Накрая и двете загубихме. Такъв е животът.

Въпреки че самолетът излиташе чак на обяд, мама ме събуди в пет и трийсет, като включи осветлението и нададе вик: „Амстердам!“. След това цяла сутрин търча напред-назад, уверявайки се, че имаме електрически адаптери, проверявайки на четири пъти дали разполагаме с точния брой кислородни бутилки, необходими да стигна до там, дали всички те са пълни и така нататък, докато в това време аз само се изтърколих от леглото и облякох предвидените за полета до Амстердам дрехи (джинси, розов потник и черна жилетка, в случай че в самолета беше студено).

В шест и петнайсет колата беше натоварена и тогава мама настоя да закусим заедно с татко, въпреки че аз възразих да се храня преди зазоряване, тъй като не съм руски селянин от деветнайсети век, който има нужда да се подкрепи преди усилен трудов ден сред полята. При все това се опитах да хапна малко яйца, докато мама и татко се заситиха с удоволствие с домашно приготвения вариант на любимите им макмъфини с яйца.

— Кой казва кои храни стават за закуска? — обадих се аз. — Например защо да не ядем къри за закуска?

— Хейзъл, яж.

— Но защо? — настоях аз. — Говоря напълно сериозно: да няма някакво постановление, че бъркани яйца се ядат само за закуска? Спокойно можеш да сложиш бекон в сандвича си, без никой да каже „гък“. Но щом в сандвича ти има яйце, хоп, значи е сандвич за закуска.

Татко отговори с пълна уста:

— Когато се върнеш, ще си направим закуска за вечеря. Става ли?

— Не искам „закуска за вечеря“ — отвърнах аз, кръстосвайки вилицата и ножа си върху почти пълната чиния. — Искам просто да вечерям бъркани яйца без това смехотворно правило, че щом едно ястие съдържа бъркани яйца, значи, е закуска, дори да е поднесено на вечеря.

— Хейзъл, не е лошо да подбираш каузите, за които да се бориш — каза мама. — Но ако това е битката, която искаш да спечелиш, тогава заставаме зад теб.

— Ама доста зад теб — додаде татко и мама се засмя.

Давах си сметка, че е глупаво, но ми беше наистина кофти заради бърканите яйца.

Татко изми чиниите, след което ни изпрати до колата. В този момент, разбира се, се разплака и ме целуна по бузата с наболата си брада. Той притисна нос към лицето ми и прошепна:

— Обичам те. Толкова се гордея с теб.

(За какво, запитах се аз.)

— Благодаря, татко.

— Ще се видим след няколко дни, нали, скъпа? Много те обичам.

— И аз те обичам, татко. — Усмихнах се. — Все пак са само три дни.

Махах му през цялото време, докато излизахме на заден ход от алеята. Той също ми махаше и плачеше. Сигурно си мислеше, хрумна ми тогава, че може никога повече да не ме види — мисъл, с която най-вероятно всеки делничен ден тръгваше за работа, което си беше гадно.

Щом стигнахме до дома на Огъстъс, мама настоя да остана в колата да си почивам, но въпреки това аз я придружих до предната врата. Когато наближихме къщата, чух, че някой плаче вътре. Отначало реших, че не може да е Гас, защото нямаше нищо общо с ниското боботене на гласа му, но тогава чух нещо, което звучеше като негова изкривена версия:

— ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ, МАМО. ЛИЧНО МОЙ.

Мама обгърна веднага раменете ми с ръка, завъртя ме към колата и двете бързо поехме обратно.

— Мамо, какво става?

— Не бива да подслушваме, Хейзъл — отвърна тя.

Щом се върнахме в колата, аз писах на Огъстъс, че сме отвън и го чакаме, когато е готов.

Известно време седяхме, втренчили очи в къщата. Странното на повечето къщи беше, че почти винаги изглеждаха сякаш вътре нищо не се случва, въпреки че в тях протичаше по-голямата част от живота ни. Запитах се дали именно в това не беше смисълът на архитектурата.

— Предполагам, че сме подранили — обади се мама след малко.

— Да не искаш да кажеш, че е било излишно да ставам в пет и половина? — подхвърлих аз. Мама се пресегна към конзолата помежду ни, взе чашата с кафе и отпи една глътка. Телефонът ми забръмча. Съобщение от Огъстъс.

„Просто не мога да реша какво да облека. Как ме харесваш повече: с поло или с риза?“

Отговорих му:

„С риза.“

След трийсет секунди предната врата се отвори и отвътре се показа един усмихнат Огъстъс, повлякъл подире си пътническа чанта на колелца. Носеше грижливо изгладена небесносиня риза, затъкната в панталоните му. На устните му висеше цигара „Кемъл Лайт“. Мама излезе от колата, за да го посрещне. Той махна цигарата на мига и заговори с уверения глас, с който бях свикнала:

— Както винаги, за мен е истинско удоволствие, госпожо.

Наблюдавах ги в огледалото за обратно виждане, докато накрая мама не отвори багажника. След няколко секунди една от вратите зад мен се отвори и Огъстъс се впусна в нелеката задача да се качи на задната седалка на кола, въоръжен с един-единствен крак.