— Да ти потърся ли пушка? — попитах го аз.

— За нищо на света — отвърна той. — И здравей, Хейзъл Грейс.

— Здрасти — отвърнах аз. — Така добре ли е?

— Добре е.

— Добре.

Мама също се качи и затвори вратата.

— Следваща спирка — Амстердам — обяви тя.



Което не беше съвсем вярно. Следващата ни спирка беше на паркинга на летището, откъдето ни откараха до терминала с автобус, а после един открит електромобил ни остави в зоната за проверка на сигурността. Служителят от „Администрацията по безопасност на транспорта“ крещеше закани, че било в наш интерес багажът ни да не съдържа експлозиви, огнестрелно оръжие или течни вещества с тегло над половин литър, при което аз подхвърлих на Огъстъс:

— Едно наблюдение: принудителното чакане в редица е форма на потисничество.

— Сериозно?

Пред опцията да бъда претърсена с ръце, предпочетох да мина през детектора за метал без количката, без кислородната бутилка и дори без пластмасовите накрайници в носа ми. Преминаването ми през рентгеновия апарат ознаменуваше първата крачка, която предприемах без кислород от няколко месеца насам, сякаш преминавах Рубикон, а тишината на машината потвърди, че макар и за кратко, бях неметализирано същество. Изпитах невероятното чувство за необремененост.

Обзе ме усещането за физическа свобода, което не бих могла да опиша по-друг начин, освен с чувството на безтегловност, което ме връхлиташе като дете, щом свалях от раменете си тежката раница, след като цял ден я бях мъкнала навсякъде, натъпкана с всичките ми учебници.

След десетина секунди усещах дробовете си, сякаш се свиват навътре, като цветя, които по мръкнало затварят чашките си. Седнах на сивата пейка до машината, като се опитвах да си поема въздух с кашлица, сякаш барабанеше дъжд. И се чувствах наистина жалка, докато накрая не пъхнах накрайниците обратно в носа си.

Дори и тогава болеше. Болката беше винаги там, разкъсваше ме отвътре, настояваше да бъде изпитана. А когато нещо от външния свят изискваше моето внимание или коментар, чувството беше сякаш изплувам от болката. Мама ме гледаше с тревога в очите. Току-що бе казала нещо. Но какво беше то? Тогава си спомних — Беше попитала какво ми е.

— Нищо — отвърнах аз.

— Амстердам! — полуизкрещя тя.

— Амстердам — усмихнах се аз. Тогава тя ме хвана с две ръце и ми помогна да се изправя.



Бяхме на изхода един час преди обявеното време за качване на борда на самолета.

— Госпожо Ланкастър, вие сте впечатляващо точен човек — каза Огъстъс, щом седна до мен в почти празния салон за чакащи пътници.

— Това се дължи на факта, че не съм особено заета — отвърна мама.

— Напротив — възразих аз, но тогава ми хрумна, че основната работа на мама се свеждаше до мен. Другата й работа беше да е омъжена за татко, но в това отношение той тънеше в пълно невежество, тъй като нямаше понятие от банки, наемане на водопроводчици, готвене и всичко останало, различно от това да работиш за „Морис Пропърти Инк“. И все пак основният й ангажимент бях аз. Смисълът на нейния живот и смисълът на моя живот бяха преплетени в едно неразривно цяло.

Когато местата край изхода започнаха постепенно да се запълват, Огъстъс каза:

— Отивам да си взема един хамбургер, преди да излетим. Да взема ли нещо и за вас?

— Не — отвърнах аз, — но наистина оценявам отказа ти да робуваш на общоприетите схващания за същността на закуската.

Тон наведе глава към мен и ме погледна объркано.

— Хейзъл е тръгнала на кръстоносен поход срещу догмите в консумацията на бърканите яйца — обясни мама.

— Не мога да се примиря с факта, че бърканите яйца се приемат сляпо като нещо, което ядеш на закуска.

— Държа да продължим този разговор — отвърна Огъстъс. — Само че умирам от глад. Ей сега се връщам.



Но когато след двайсет минути Огъстъс все още го нямаше, накрая попитах мама дали не смята, че нещо не е наред, а тя вдигна поглед от ужасното си списание само за да отбележи:

— Може да е отишъл до тоалетната.

Тогава се появи една служителка на летището, която подмени кислородната ми бутилка с друга, предоставена от авиокомпанията. Чувствах се неловко с тази дама, коленичила пред мен под погледите на всички няколко, и затова реших да напиша съобщение на Огъстъс.

Но той не отговори. Мама изглеждаше напълно равнодушна, но аз си представях всевъзможни сценарии за проваляне на пътуването до Амстердам (арест, злополука, нервен срив) и усещах едно неприятно чувство в гърдите, нямащо нищо общо с рака, докато минутите се нижеха една подир друга.

И в мига, в който жената зад гишето за билети обяви, че започват да качват на борда хората, които може да се нуждаят от повече време за настаняване, и всички погледи се обърнаха към мен, изведнъж забелязах Огъстъс, който накуцваше забързано към нас с книжна кесия от Макдоналдс в едната ръка и преметнал раницата си през рамо.

— Къде беше? — попитах го.

— Имаше опашка, съжалявам — отвърна той и ми подаде ръка. След като се хванах за него, двамата тръгнахме заедно към изхода.

Усещах, че всички ни зяпат. Сигурно се питаха какво ли има и дали не е смъртоносно и се чудеха на куража на мама. Понякога това беше най-гадната последица от рака: физическото доказателство за болестта, което те разграничава от всички останали. Бяхме неприемливо различни и това никога не беше проличавало по-ясно от момента, в които тримата прекосявахме празната пътека, докато стюардесата кимаше съчувствено към нас и ни насочваше към местата ни в задната част на самолета. Седнах по средата на нашия триместен ред, Огъстъс се настани до прозореца, а мама зае мястото до пътеката. Чувствах се леко притеснена от мама и затова се обърнах към Огъстъс. Намирахме се точно зад крилото на самолета. Той разгъна кесията и извади бургера.

— Според мен проблемът с яйцата — подхвана той — е превръщането им в атрибут на закуската, в което има нещо елкрилно, не мислиш ли? Например бекон и сирене чедар можеш да си сложиш във всичко и по всяко време, от тако до сандвичи за закуска и грил, но бърканите яйца — те са наистина важни.

— Глупости — отвърнах аз. Самолетът бе започнал да се изпълва с хора. Тъй като не исках да гледам към тях, извърнах очи встрани, а встрани означаваше към Огъстъс.

— Искам само да кажа, че бърканите яйца може наистина да са догматизирани, но в същото време те са много специални. Имат отредено място и време, също като църквата.

— Ужасно много грешиш — отвърнах аз. — Започваш да се поддаваш на сантименталностите, избродирани върху декоративните възглавнички на родителите ти. Твърдиш) че крехкото и рядкото е прекрасно само защото е крехко и рядко. Но много добре знаеш, че това е лъжа.

— Човек не може лесно да те утеши — отвърна Огъстъс.

— Лесната утеха не е никаква утеха — възразих аз. — Преди малко ти също приличаше на крехко и деликатно цвете. Помниш ли?

В първия момент той не отговори.

— Определено знаеш как да ми затвориш устата, Хейзъл Грейс.

— Чувствам това за своя привилегия и отговорност — отвърнах аз.

Преди да извърна очи от него, той каза:

— Слушай, извинявай, че избягах от зоната за чакащи пътници. Всъщност опашката в „Макдоналдс“ не беше чак толкова дълга; просто… просто не исках да седя там, заобиколен от всички онези хора, които ни зяпаха втренчено.

— Те зяпаха най-вече мен — отвърнах аз. На Гас не му личеше от пръв поглед, че някога е бил болен, докато аз носех болестта си, изложена на показ, което беше основната причина да се превърна в такъв домошар. — Огъстъс Уотърс, човек със завидна харизма, се срамува да седи до момиче с кислородна бутилка.

— Не се срамувам — отвърна той. — Просто понякога ми идва до гуша. Но точно днес нямам никакво желание това да се случва. — После той бръкна в джоба си и извади отвътре пакета цигари.

След около девет секунди към нас се завтече една стюардеса и каза:

— Сър, в този самолет не се пуши. Нито в който и да е друг.

— Не пуша — отвърна той, а цигарата подскачаше в устата му, докато говореше.

— Но…

— Това е метафора — обясних аз. — Поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.

Смущението на стюардесата продължи само миг:

— Е, на днешния полет тази метафора е забранена — отвърна тя. Гас кимна и прибра цигарата в пакета.



Насочихме се бавно към пистата и пилотът каза: „Уважаеми пътници, пригответе се за излитане“, след което двата огромни реактивни двигателя забучаха и ние започнахме да набираме скорост.

— Чувството да се возиш в една кола с теб е абсолютно същото — казах аз, при което той се усмихна, като не спираше да стиска зъби. — Добре ли си?

Докато продължавахме да се засилваме, изведнъж ръката на Гас сграбчи страничната облегалка, а очите му се разшириха и тогава аз поставих ръка върху неговата:

— Добре ли си? — Вместо да отговори, той само ме гледаше втренчено с широко отворени очи. — Страх ли те е да летиш?