— Ще ти отговоря след минута — отвърна той. Носът на самолета се вдигна нагоре и ние се отделихме от земята. Докато Гас се взираше през прозореца и наблюдаваше смаляващата се отдолу планета, усетих как ръката му, свита под моята, се отпуска. Той ме погледна, след което извърна очи към прозореца. — Ние летим — обяви той.

— Досега никога ли не си летял със самолет? — попитах го.

Той поклати глава.

— Виж! — почти изкрещя той, като сочеше към прозореца.

— Да — отвърнах аз. — Да, виждам. Изглежда, се намираме в самолет.

— Нищо не е изглеждало така през цялата история на човечеството — отвърна той. Ентусиазмът му беше възхитителен. Не можах да се сдържа и го целунах по бузата.

— Нали не си забравила, че съм тук? — подхвърли мама. — Седя точно до теб. Майка ти. Която те държеше за ръката, докато правеше първите си стъпки.

— Беше приятелска целувка — отбелязах, след което се обърнах и целунах и нея по бузата.

— Аз нямах такова чувство — измърмори Гас достатъчно високо, та да мога да го чуя. Когато от склонния на грандиозни метафорични жестове Огъстъс се пръкна един учуден, развълнуван и невинен Гас, буквално не се сдържах.



След кратък полет до Детройт слязохме от самолета и малкият електромобил, който ни посрещна, ни закара до изхода за Амстердам. В този самолет на гърба на всяка седалка имаше телевизор и щом се издигнахме над облаците, двамата с Огъстъс настроихме телевизорите си така, че да гледаме едновременно една и съща романтична комедия, всеки на своя екран. Но въпреки че натиснахме бутона „Play“ в съвършен синхрон, неговият филм тръгна няколко секунди по-рано, така че на всеки забавен момент той вече се смееше, преди още да съм чула каква е шегата.



Според плановете на мама трябваше да поспим през последните няколко часа от полета, така че щом се приземим в осем часа сутринта, да тръгнем на разходка из града, готови да извлечем максимална полза от пътуването. Затова щом филмът свърши, тримата взехме приспивателни. Мама се отнесе за броени секунди, но ние с Огъстъс останахме будни, за да погледаме през прозореца. Денят беше ясен и въпреки че не виждахме самото залязващо слънце, можехме да съзерцаваме неговите отблясъци върху небето.

— Боже, каква красота! — казах по-скоро на себе си.

— „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“ — отвърна той с цитат от „Всевластна скръб“.

— Но сега не е изгрев-слънце — казах аз.

— Все някъде е — отвърна той, а след кратко мълчание додаде: — Едно наблюдение: би било страшно яко да летиш със супербърз самолет, който може да преследва изгрева около земята.

— Така щях да живея по-дълго — заявих аз, а той ме погледна накриво. — Нали знаеш, заради относителността или каквото беше там. — Все още изглеждаше объркан. — Понеже остаряваме по-бавно, когато се движим бързо, а не когато стоим на едно място. Така че в този момент за нас времето тече по-бавно, отколкото за хората на земята.

— Колежанки — изсумтя той. — Винаги са толкова умни.

Подбелих очи. Той побутна крака ми с коляно (истинското) и в отговор аз побутнах неговия.

— Спи ли ти се? — попитах го.

— Никак даже — отвърна той.

— На мен също — отговорих аз. Приспивателните и наркотичните вещества при мен нямаха същото въздействие, както при нормалните хора.

— Искаш ли пак да гледаме филм? — попита той. — Имат филм с Натали Портман от нейния хейзълски период.

— Избери нещо, което не си гледал.

В крайна сметка гледахме „300“ — военен филм за 300 спартанци, които защитават Спарта срещу нахлуващата персийска армия, наброяваща над един милион мъже. Филмът на Огъстъс отново започна преди моя и всеки път, когато го чувах да казва „Проклятие!“ или „Фатална грешка!“, някой биваше убит по-особено гаден начин, така че накрая се наведох над страничната облегалка и поставих глава на рамото му, за да виждам неговия екран и този път да гледаме филма заедно.

Тъй като в „300“ участваха внушителен брой голи до кръста, обилно намазани с олио мускулести млади мъже, гледката беше приятна за очите, но иначе действието се изразяваше в поголовно размахване на мечове без кой знае какъв художествен ефект. Докато купищата трупове на персийци и спартанци растяха, не можех да си обясня защо персийците бяха толкова зли, а спартанците — толкова готини. „Съвремието — ако трябва да цитирам ВС — има предпочитание към онези битки, в които хората не губят нищо ценно, освен своя живот.“ Същото важеше и за тези воюващи титани.

В края на филма, когато почти всички са избити, идва онзи откачен момент, в който спартанците започват да трупат телата на мъртвите едно върху друго, за да издигнат стена от трупове. Мъртвите се превръщат в масивна блокада, препречваща пътя на персийците към Спарта. При вида на това безсмислено насилие аз извърнах очи за миг и попитах Огъстъс:

— Колко хора мислиш, че са умрели?

Но той ми направи знак да мълча.

— Шшт, шшт. Идва най-хубавото.

Персийците се втурнаха в атака, но докато се изкачат по стената на смъртта, спартанците успяха да заемат високите позиции на върха на планината от трупове и тъй като телата не спираха да валят, стената от мъченици ставаше все по-висока и трудна за изкачване, като през цялото време всички размахваха мечове и пускаха стрели, а от планината на смъртта се лееха реки от кръв и прочее.

Накрая вдигнах глава от рамото му, за да си поема въздух от тази поголовна сеч, и започнах да го наблюдавам, докато гледаше филма. Не можеше да сдържи глуповатата си усмивка. Тогава присвих очи към собствения си екран и загледах как планината от персийски и спартански тела растеше. А когато персийците най-сетне надвиха спартанците, хвърлих поглед към Огъстъс. Въпреки че добрите току-що бяха изгубили, той изглеждаше искрено щастлив. После отново се сгуших в него, но останах със затворени очи, докато битката не приключи.

Щом тръгнаха финалните надписи, той махна слушалките от главата си и каза:

— Извинявай, бях погълнат от благородството на саможертвата. Какво каза преди малко?

— Колко хора мислиш, че са умрели?

— Искаш да кажеш колко измислени хора са загинали в този измислен филм? Не достатъчно — пошегува се той.

— Не, имам предвид изобщо. Колко хора мислиш, че са умрели въобще?

— Случайно знам отговора на този въпрос — отвърна той. — В момента има седем милиарда живи хора и около деветдесет и осем милиарда умрели.

— О! — учудих се аз. Смятах, че живите са много повече от умрелите, след като населението на земята растеше с такива големи темпове.

— На всеки жив се падат по четиринайсет мъртви — обясни той. Надписите продължаваха да текат. Предполагам, беше нужно време, за да се идентифицират всички трупове. Главата ми още лежеше на рамото му. — Преди няколко години направих проучване по въпроса — обясни Огъстъс. — Тогава се чудех дали е възможно всички да бъдат запомнени. Тоест, ако се организираме и починалите бъдат разпределени между живите, ще има ли достатъчно живи хора, за да бъдат помнени всички умрели?

— Е, има ли достатъчно?

— Разбира се, всеки може да назове по име четиринайсет покойници. Само че в ролята си на опечалени сме твърде дезорганизирани, в резултат на което купища хора помнят Шекспир, но никой не помни човека, за когото е написал Петдесет и пети сонет.

— Да — съгласих се аз.

След минутка мълчание Огъстъс попита:

— Чете ли ти се? — Отговорих утвърдително. Заради курса по поезия в момента четях онази дълга поема от Алън Гинсбърг, която се наричаше „Вой“, а Гас препрочиташе „Всевластна скръб“.

След малко той попита:

— Добра ли е?

— Поемата ли?

— Да.

— Да, страхотна е. Хората в тази поема се дрогират повече и от мен. Как е ВС?

— Все така супер — отвърна той. — Ще ми почетеш ли?

— Това не е от поемите, които можеш да прочетеш на глас до заспалата си майка. В нея става дума за содомия и ангелски прах — отвърнах аз.

— Току-що спомена две от любимите ми развлечения — каза той. — Тогава ми прочети нещо друго.

— Ами, не нося нищо друго — отвърнах аз.

— Жалко. В момента съм в настроение за поезия. Не помниш ли нещо наизуст?

— „Да вървим тогава ти и аз — подхванах нервно — на небето се е проснал вечерният час като пациент, упоен за операция.“

— По-бавно — каза той.

Обзе ме притеснение, също като първия път, когато му казах за „Всевластна скръб“.

— Ъ, добре. Добре. „Да вървим по-пусти улици, свърталища,/ мърморещи сиропиталища/ след безсънни нощи в едно нощните хотели дупки,/ в ресторантите, постлани с талаш и мидени черупки;/ улици, които следват като уморено прение/ с неопределено намерение,/ за да те докарат до един неудържим въпрос…/ О, недей ме пита: «Кой е той?»/ Да вървим с теб на посещение!“15

— Влюбен съм в теб — изрече той тихо.

— Огъстъс.

— Вярно е — каза той. Беше приковал поглед в мен и аз виждах бръчиците в ъгълчетата на очите му. — Влюбен съм в теб и нямам навика да се лишавам от простото удоволствие да говоря каквото мисля. Влюбен съм в теб и знам, че любовта е като вик сред пустошта, че забравата тегне над всеки от нас, че всички сме обречени и един ден трудът ни ще стане на прах, знам също, че слънцето ще погълне единствената земя, която имаме, и знам, че съм влюбен в теб.