Джон Грийн - Вината в нашите звезди

По някое време явно сме заспали. Аз поне със сигурност, но накрая се събудих от шума на спускащите се колесници. Имах ужасен вкус в устата и гледах да я държа затворена от страх да не отровя въздуха в самолета.

Погледнах към Огъстъс, който се взираше през прозореца, и когато се гмурнахме под ниските облаци, поизправих гръб, за да зърна Холандия. Земята изглеждаше, сякаш плуваше в океана, разграфена на малки зелени правоъгълници, опасани от всички страни с канали. Всъщност се приземихме успоредно на един канал, сякаш имаше две писти: една за нас и втора за водните птици.

След като взехме багажа си и минахме през митницата, тримата се натъпкахме в таксито на един плешив тип с месесто отпуснато лице, който говореше перфектен английски — едва ли не по-добър от моя.

— Хотел „Философ“? — казах аз.

— Американци ли сте? — попита той.

— Да — отвърна мама. — От Индиана.

— Индиана — повтори той. — Значи, крадат земята от индианците, но запазват името, така ли?

— Нещо такова — отвърна мама. Таксито се вля в трафика и се отправихме към една магистрала с множество сини табели, на които се виждаха двойни гласни: Оостхаузен, Харлем. От двете страни на магистралата в продължение на няколко километра се простираше равна незастроена земя, осеяна тук-там с огромните здания на корпоративни централи. Накратко казано, Холандия приличаше много на Индианаполис, само че с по-малки автомобили.

— Това ли е Амстердам? — попитах шофьора.

— И да, и не — отвърна той. — Амстердам е като пръстените на дървото: с приближаване към центъра става все по-стар.

Всичко стана изведнъж: в мига, а който напуснахме магистралата, пред нас се откриха залепените една за друга еднотипни къщи от моето въображение, надвиснали несигурно над близките канали, вездесъщите велосипеди и кафенета с рекламни надписи ГОЛЯМА ПУШАЛНЯ. Когато пресичахме един канал, от най-високата част на моста успях да зърна дузини къщи лодки, акостирали по брега. Нямаше нищо общо с Америка. Приличаше на стара картина, само че истинска — на сутрешната светлина пейзажът наоколо изглеждаше болезнено идиличен — и тогава ми хрумна колко прекрасно и странно би било да живееш на място, където почти всичко е построено от мъртвите.

— Тези къщи много ли са стари? — попита мама.

— Голяма част от къщите по протежение на каналите са от Златния век, седемнайсети век — обясни шофьорът. — Градът ни има богата история, въпреки че повечето туристи искат да посетят единствено Квартала на червените фенери. — Той направи пауза. — Някои туристи смятат Амстердам за град на греха, но всъщност той е град на свободата. Но в тази свобода повечето хора виждат греха.

Всички стаи в хотел „Философ“ носеха имената на различни философи: двете с мама бяхме настанени на приземния етаж в „Киркегор“, Огъстъс беше на горния етаж в „Хайдегер“. Стаята ни беше малка: двойно легло, сбутано до стената, а до него АИБВ машината, кислородният концентратор и една дузина кислородни бутилки за многократна употреба. До медицинското ми оборудване имаше прашно старо кресло с изтърбушена седалка и писалище, а над леглото — полица със събраните съчинения на Сьорен Киркегор. На писалището намерихме плетена кошница с подаръци от фондацията: дървени обувки, оранжева холандска тениска, шоколади и най-различни други лакомства.

„Философ“ се намираше непосредствено до „Фонделпарк“, най-прочутия парк в Амстердам. Мама искаше да излезе на разходка, но тъй като се чувствах страшно изморена, тя включи АИБВ и постави приставката на носа ми. Мразех да говоря с това нещо на лицето ми, но все пак казах:

— Ти върви в парка, а аз ще ти се обадя, щом се събудя.

— Добре, скъпа — отвърна тя. — Хубаво да се наспиш.

Но когато се събудих няколко часа по-късно, тя седеше в древното кресло в ъгъла и четеше някакъв пътеводител.

— Добро утро — казах аз.

— Всъщност вече е късен следобед — отвърна тя и се надигна с въздишка от креслото. После се приближи към леглото, постави кислородна бутилка в количката и я закачи за тръбичката, докато аз извадих приставката на АИБВ и поставих накрайниците в носа си. Настрои го на 2,5 литра на минута — шест часа до следващата смяна — и тогава станах от леглото.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Добре — отвърнах. — Страхотно. Как беше разходката във „Фонделпарк“?

— Не отидох — каза мама. — Но изчетох всичко за него в пътеводителя.

— Мамо — сгълчах я аз, — нямаше нужда да стоиш тук.

— Знам — сви рамене тя. — Но предпочетох да остана. Обичам да те гледам как спиш.

— Звучиш откачено — казах аз и тя се засмя. — Просто искам да се забавляваш.

— Добре. Тази вечер ще се забавлявам. Ще се отдам на лудории, докато вие двамата с Огъстъс сте на вечеря.

— Сами ли? — попитах аз.

— Да, сами. Всъщност имате резервация на някакво място, което се нарича „Орание“ — каза тя. — Всичко е уредено от асистентката на господин Ван Хутен. Намира се в квартал на име „Йордан“. Много изтънчено място, според пътеводителя. Зад ъгъла има спирка на трамвая. Дала съм инструкции на Огъстъс. Можете да хапнете навън, да наблюдавате минаващите лодки. Ще бъде чудесно. И много романтично.

— Мамо.

— Какво толкова — отвърна тя. — Трябва да се обличаш. Може би роклята с презрамките?

Човек би могъл да зяпне от изумление в тази ненормална ситуация: майка изпраща шестнайсетгодишната си дъщеря на среща със седемнайсетгодишно момче в чужд град, известен със своята разпуснатост. Но това също беше страничен ефект от рака: не можех да тичам, да танцувам и да вкусвам храни, богати на азот, но в града на свободата бях един от най-либералните му жители.

Наистина облякох роклята с презрамките — на сини цветя и с дължина до коляното от „Форевър 21“ — с чорапогащи и чифт обувки „Мери Джейнс“, тъй като предпочитах да съм доста по-ниска от него. Отидох в удивително тясната баня и разчорлих грижливо косата си, така че да придобия визия в стил Натали Портман от средата на новия век. Точно в шест часа (обедно време у дома) на вратата се почука.

— Да? — извиках през вратата. В хотел „Философ“ шпионки нямаше.

— Добре — отвърна Огъстъс. Можех да се обзаложа, че в устата му имаше цигара. Погледнах надолу към роклята. Огъстъс никога не бе виждал гръдния кош и шията ми, изложени на показ до такава степен. Не че изглеждах неприлично, но досега не бях разкривила толкова много кожа. (По този въпрос мама имаше определено мнение, с което бях съгласна: „Ланкастърови са против разголените кореми“.)

Отворих вратата. Огъстъс носеше черен костюм с тесни ревери и съвършена кройка, в комбинация със светлосиня риза и тънка черна вратовръзка. В единия ъгъл на сериозната му уста се мъдреше цигара.

— Хейзъл Грейс — каза той, — изглеждаш невероятно.

— Аз… — Смятах, че останалата част от изречението ще излезе сама заедно с въздуха, преминаващ през гласните ми струни, ала това не се случи. Накрая успях да кажа: — Чувствам се разсъблечена.

— И преди съм го чувал — отвърна той с усмивка.

— Огъстъс — обади се мама, — изглеждаш страшно хубав.

— Благодаря, госпожо — отвърна той. След това ми предложи ръката си. Аз го хванах под мишница и погледнах към мама.

— Ще се видим в единайсет — каза тя.

Докато чакахме трамвай номер едно на широкия оживен булевард, подхвърлих на Огъстъс:

— Това костюмът ти за погребения ли е?

— Всъщност не — отвърна той. — Онзи не е толкова хубав.

Щом синьо-белият трамвай пристигна, Огъстъс подаде картите на шофьора, който ни посочи един кръгъл сензор и обясни, че трябвало да ги размахаме пред него. Докато се провирахме сред пътниците в претъпкания трамвай, един старец ни отстъпи мястото си, за да можем да седнем един до друг, а когато се опитах да възразя, той махна настойчиво към седалката. Пътувахме с трамвая три спирки, а аз през цялото време седях приведена над Гас, за да гледаме заедно през прозореца.

Огъстъс посочи към дърветата и попита:

— Видя ли това?

Да, бях забелязала. По протежение на всички канали растяха брястове, от които се носеха едни такива малки семенца. Приличаха досущ на миниатюрни розови венчелистчета, избелели на слънцето. Тези бледи венчелистчета се носеха на вятъра като ято птици — бяха хиляди на брой, сякаш се извиваше пролетна снежна буря.

Възрастният мъж, който ни отстъпи мястото си, забеляза какво гледаме и каза на английски:

— Пролетният сняг на Амстердам._Iepen_16 приветстват пролетта, като хвърлят конфети.

Прекачихме се на друг трамвай и след още четири спирки пристигнахме на улица, пресечена от красив канал, в чиито води се мержелееше отражението на стария мост и живописните еднотипни къщи.