„Орание“ се намираше на не повече от няколко крачки от спирката на трамвая. Ресторантът беше от едната страна на улицата; откритата градина беше разположена от другата страна върху циментова площадка, стигаща до самия ръб на канала. Очите на управителката се оживиха в мига, в който двамата с Огъстъс се отправихме към нея.

— Господин и госпожа Уотърс?

— Да, струва ми се — отвърнах аз.

— Това е масата ви — посочи тя към една маса непосредствено до канала на отсрещната страна на улицата. — Шампанското е подарък от нас.

Двамата с Гас се спогледахме с усмивки. Щом пресякохме улицата, той дръпна назад стола и ми помогна да седна. И наистина върху постланата с бяла покривка маса имаше две чаши за шампанско. Слънцето компенсираше по един великолепен начин леката прохлада във въздуха. От едната ни страна се нижеше върволица от велосипедисти — добре облечени мъже и жени, които се прибираха от работа, изумително привлекателни русокоси момичета, които се возеха странично на багажника на колелото на някой приятел, дребни дечица без каски, които подскачаха в пластмасовите седалки зад родителите си. А от другата ни страна водите на канала бяха покрити с „конфетите“ на милиони семенца. Край тухлените стени на канала се виждаха завързани малки лодки, пълни до половината с дъждовна вода, някои от тях заплашващи да потънат. Малко по-надолу по канала зърнах няколко полюшващи се на понтони водни къщи, а в средата на канала към нас се носеше безгрижно една открита лодка с плоско дъно, на чиято палуба имаше градински столове и портативна стереоуредба. Огъстъс взе чашата си с шампанско и я вдигна. Аз също взех своята, въпреки че никога досега не бях опитвала алкохол, с изключение на няколко глътки от бирата на татко.

— Добре — каза той.

— Добре — отвърнах аз, след което се чукнахме. Отпих една глътка. Ситните мехурчета се стопиха в устата ми и поеха на север към мозъка ми. Сладко. Свежо. Вкусно. — Бива си го — казах аз. — Никога не съм пила шампанско.

В този миг се появи един добре сложен млад сервитьор с къдрава руса коса. Вероятно беше по-висок дори от Огъстъс.

— Знаете ли — започна той с приятен глас — какво е казал дом Периньон, щом измислил шампанското?

— Не — отвърнах аз.

— Той извикал на своите братя монаси: „Елате бързо! В момента вкусвам звездите“. Така че — добре дошли в Амстердам — Ще желаете ли меню, или ще се доверите на избора на главния готвач?

Двамата с Огъстъс се спогледахме.

— Ще се доверим на избора на главния готвач, но Хейзъл е вегетарианка. — Бях споменала този факт пред Огъстъс точно веднъж, в деня, в който се запознахме.

— Няма никакъв проблем — отвърна сервитьорът.

— Страхотно. Ще може ли още малко от това? — попита Огъстъс за шампанското.

— Разбира се — отвърна сервитьорът. — Тази вечер, млади приятели, сме затворили в бутилки всички звезди. Ох, тези конфети! — възкликна той и махна леко едно венчелистче от голото ми рамо. — От години не е било толкова зле. Има ги навсякъде. Много неприятно.

Сервитьорът си тръгна. Наблюдавахме как от небето се сипе сняг от конфети, които вятърът подхващаше и навяваше в канала.

— Не мога да повярвам, че някой изобщо ги намира за неприятни — каза след малко Огъстъс.

— Хората привикват към красотата.

— Но аз още не съм свикнал с твоята — отвърна той с усмивка. Усетих, че се изчервявам. — Благодаря ти, че дойде в Амстердам.

— Аз ти благодаря, че ми позволи да открадна Желанието ти — отвърнах аз.

— Благодаря ти, че носиш тази рокля, която е просто… уау — каза той. Поклатих глава, полагайки усилия да не се усмихна. Не исках да се превръщам в граната. Но в края на краищата той знаеше какво прави, нали? Решението беше негово.

— Ей, как завършва онази поема? — попита той.

— Моля?

— Онази, която ми рецитира в самолета.

— А, „Пруфрок“ ли? Завършва така: „Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,/ сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,/ додето ни събудят човешки гласове и се удавим“.

Огъстъс извади цигара от пакета и потупа филтъра на масата.

— Тъпите човешки гласове все развалят хубавите неща.

Сервитьорът се появи с още две чаши шампанско и с нещо, което нарече: „Белгийски бели аспержи, попарени в лавандула“.

— Аз също не бях опитвал шампанско — каза Огъстъс, щом сервитьорът си тръгна. — В случай че това те интересува. Не съм опитвал и бели аспержи.

Дъвчех първата хапка.

— Страхотни са — уверих го аз.

Той си взе малко и преглътна.

— Боже. Ако това е обичайният вкус на аспержите, аз също ще стана вегетарианец. Към нас се приближиха някакви хора в лакирана дървена лодка, плаваща по канала отдолу. Един от пасажерите — жена с къдрава руса коса, може би трийсетинагодишна — отпи от бирата си, след което вдигна чаша към нас и извика нещо.

— Не говорим холандски — провикна се в отговор Гас.

Един от другите пасажери изкрещя превода:

— Каква красива двойка.



Храната беше толкова вкусна, че с всяко следващо ястие разговорът постепенно затихна до накъсани хвалебствия за превъзходния й вкус: „Иска ми се това ризото с лилави моркови да се превърне в човек, за да мога да го заведа в Лас Вегас и да се оженя за него“. „Този шербет от сладък грах е истински разкош. Щеше ми се да бях още по-гладна.“

След ньоките с пресен чесън и червени синапени листа сервитьорът обяви:

— Следва десерт. Още малко звезди преди това?

Аз поклатих глава. Две чаши ми стигаха. Шампанското не правеше изключение от високата поносимост, която имах към седативни вещества и болкоуспокояващи; усещах приятно затопляне, но не и замайване. Но все пак не исках да се напия. Не се случва често да преживееш такава вечер и затова исках да я запомня.

— Мммм — обадих се аз, след като сервитьорът си тръгна, а Огъстъс се усмихна накриво, зареял поглед нагоре по канала, докато аз гледах надолу. Тъй като имаше много неща за изучаване, настъпилата тишина не беше неловка, но аз исках вечерта да бъде съвършена. И тя беше съвършена, но в същото време имах чувството, че някой се бе потрудил да пресъздаде Амстердам, какъвто го виждах във въображението си, поради което не можех да забравя, че тази вечеря, както и самото пътуване, е само една болнична облага. Исках да си говорим и да се шегуваме най-непринудено, сякаш се намираме на дивана у дома, ала под повърхността се долавяше някакво напрежение.

— Това не е костюмът ми за погребения — обади се той след малко. — Когато научих, че съм болен, ми обясниха, че вероятността да се излекувам е равна на осемдесет и пет процента. Знам, че това са страхотни шансове, но въпреки това ми изглеждаше като игра на руска рулетка. Искам да кажа, че през следващите шест месеца или една година ми предстоеше да мина през самия ад и да изгубя крака си, като всичко можеше да се окаже напразно, нали разбираш?

— Да, разбирам — отвърнах аз, въпреки че не разбирах. Винаги съм била неизлечимо болна; и целта на лечението ми винаги е била да удължи живота ми, а не да премахне самия рак. Появата на „Фаланксифор“ внесе известна доза неяснота в историята на болестта ми, но въпреки това се различавах от Огъстъс: последната глава на живота ми беше написана заедно с диагнозата. Докато Гас, подобно на повечето хора в ремисия от рака, живееше в несигурност.

— Нали — отвърна той. — Така че минах през фазата, когато изпитваш нуждата да бъдеш готов. Купихме парцел в „Краун Хил“ и един ден с баща ми се разходихме дотам, за да си избера място. Освен това планирах цялото погребение, а точно преди операцията помолих родителите си да ми купят костюм, някой наистина хубав костюм, в случай че се гътна. Но така и не се отвори случай да го облека. До тази вечер.

— Значи, това е костюмът за погребението ти.

— Точно така. Ти не си ли приготвила тоалета за своето?

— Да — отвърнах аз. — Една рокля, която купих за петнайсетия си рожден ден. Но не я нося на срещи.

Погледът му светна.

— Значи, това е среща? — попита той.

— Не ме притискай — отвърнах аз, свела очи притеснено.



И двамата бяхме преяли, но десертът — богат сочен крем, гарниран с маракуя — беше прекалено хубав, за да се пропусне, и затова се помотахме около него с надеждата да огладнеем отново. Слънцето беше като малчуган, който упорито отказва да отиде в леглото — минаваше осем и половина, а навън бе още светло.

— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Огъстъс ни в клин, ни в ръкав.

— Мисля, че „завинаги“ е погрешно понятие — отвърнах аз.

— Ти си погрешно понятие — ухили ми се той.

— Да, знам. Точно затова излизам от обращение.

— Това не е смешно — отвърна той, извил очи към улицата. Оттам преминаха две момичета на колело, едното, от които се возеше странично на багажника.

— Хайде сега. Пошегувах се.

— На мен обаче мисълта за това да излезеш от обращение не ми се вижда смешна — отвърна той. — Сериозно, кажи: вярваш ли в задгробния живот?

— Не — отговорих аз, но после продължих: — Е, може би съвсем мъничко. Ами ти?