— Аз вярвам. — В гласа му звучеше увереност. — Без никакво съмнение. Но не точно в идеята за рай, където всички яздят еднорози, свирят на арфа и живеят в имения от облаци. Но иначе вярвам. Вярвам, че има нещо с главно Н.? Винаги съм вярвал.

— Наистина ли? — попитах аз. Бях изненадана. Честно казано, винаги съм свързвала вярата в съществуването на рая с някаква форма на интелектуална изостаналост. Само че Гас не беше тъп.

— Да — отвърна той тихо. — Вярвам в онази мисъл от „Всевластна скръб“: „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“. Мисля, че това е Бог — изгряващото слънце, ярката светлина, — а очите й са гаснещи, но не и угаснали. Не мисля, че после се завръщаме, за да преследваме или утешаваме живите, но мисля, че нещо се случва с нас.

— Но ти се боиш от забравата.

— Да, от земната забрава. Не искам да звуча като родителите си, но вярвам в съществуването на душата и в нейното безсмъртие. Страхът от забравата е нещо различно — това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.

Аз поклатих глава.

— Какво? — попита той.

— Тази твоя мания да умреш за нещо или да живееш под знака на някакъв велик героизъм е малко странна.

— Всеки иска да води изключителен живот.

— Не всеки — отвърнах аз, неспособна да скрия раздразнението си.

— Да не си ми ядосана?

— Аз просто… — започнах, но не можах да довърша изречението. — Просто… — опитах отново. Между нас пламъчето на свещта премигна. — Беше много жестоко от твоя страна да кажеш, че смислен живот водят единствено хората, които живеят или умират в името на нещо. Наистина е жестоко да ми го кажеш точно на мен.

По някаква причина се почувствах като малко дете и тогава си взех малко от десерта, за да му покажа, че не съм чак толкова засегната.

— Съжалявам — каза той. — Нямах предвид това. Говорех само за себе си.

— Да, така е — отвърнах аз. Бях прекалено преяла, за да изям целия десерт. Страхувах се, че може да повърна, защото това ми се случваше често след хранене. (Но нямам булимия, а просто рак.) Бутнах чинията с десерта си към Гас, но той поклати глава.

— Съжалявам — изрече той отново и се пресегна през масата да хване ръката ми. Позволих му да го направи. — Мога да бъда и по-лош.

— И как по-точно? — подразних го аз.

— Искам да кажа, над огледалото ми има един калиграфски надпис, който гласи следното: „Всеки ден се къпи в утехата на божието слово“. Така че, Хейзъл, мога да бъда и по-лош.

— Звучи нехигиенично — отбелязах аз.

— Мога да бъда и по-лош.

— Да, можеш да бъдеш и по-лош. — Усмихнах се. Настина ме харесваше. Сигурно бях истински нарцис, но в мига, в който го осъзнах там, в „Орание“, започнах да го харесвам дори още повече.

Тогава се появи сервитьорът, за да отнесе десерта, и каза:

— Вечерята ви беше платена от господин Питър ван Хутен.

Огъстъс се усмихна.

— Този Питър ван Хутен не бил толкова лош.



Докато вървяхме край канала, започна да се смрачава. На една пресечка от „Орание“ спряхме на пейка в парка, заобиколена от всички страни от стари, ръждясали велосипеди, заключени за близката стойка или един за друг. Седнахме рамо до рамо с лице към канала и той ме прегърна.

Виждах отблясъците от светлините, идващи от Квартала на червените фенери. Но въпреки че се наричаше Квартала на червените фенери, идващото от там сияние изглеждаше призрачно зелено. Представях си стотици пияни туристи, които се олюляват и криволичат по-тесните улици.

— Не мога да повярвам, че утре ще ни каже — обадих се аз. — Питър ван Хутен ще сподели с нас прословутия ненаписан край на най-великата книга на всички времена.

— И то след като плати вечерята ни.

— Постоянно си представям как първо ще ни претърси за подслушвателни устройства. След това ще седне между нас на дивана в дневната си и ще ни каже шепнешком дали майката на Анна се е омъжила за Мъжа от страната на лалетата.

— Не забравяй хамстера Сизиф — додаде Огъстъс.

— Разбира се, ще ни разкаже и каква съдба е споходила хамстера Сизиф. — Наведох се напред, за да погледна канала. Там имаше толкова много бледи на цвят брястови венчелистчета, че изглеждаше чак нелепо. — Продължение измислено само за нас — заключих аз.

— Е, какво е твоето предположение? — попита ме той.

— Наистина не знам. Премисляла съм го стотици пъти. Но всеки път, когато препрочитам книгата, ми хрумва нещо различно. Нали разбираш? — Той кимна. — Ами ти, имаш ли теория?

— Да. Мисля, че Мъжа от страната на лалетата не е мошеник, но не е и богат, както ги кара да смятат. Мисля също, че след смъртта на Анна майка й заминава за Холандия заедно с него, убедена, че ще живеят там завинаги, само че между тях не се получава, защото тя иска да е близо до местата, където е живяла дъщеря й.

Изведнъж си дадох сметка колко много е мислил за книгата и че „Всевластна скръб“ беше важна за него, но не само заради мен.

Водата се плискаше глухо в каменните стени под нас; наблизо премина група приятели на велосипеди, които крещяха един през друг на скорострелен гърлен холандски; малките лодки на дължина не повече от самата мен, полупотънали в канала; мирисът на вода, останала неподвижна твърде дълго; ръката му, с която ме привличаше към себе си; истинският му крак, притиснат към моя по-цялата дължина от хълбока до стъпалото. Сгуших се още по-силно в него. Той потрепна.

— Извинявай, добре ли си?

Гас прошепна едно „да“, но очевидно изпитваше болка.

— Съжалявам — казах аз. — Имам ръбати рамене.

— Всичко е наред — отвърна той. — Дори е много приятно.

Седяхме така дълго време. Накрая той отмести ръка от рамото ми и я отпусна върху облегалката на пейката. Не правехме почти нищо друго, освен да съзерцаваме канала. Замислих се как е възможно това място да съществува, при положение, че би трябвало да се намира под водата.

И също, че за доктор Мария аз бях един вид Амстердам, застрашена от гибел аномалия, а това ме накара да се замисля за смъртта.

— Имаш ли нещо против да поговорим за Каролин Метърс?

— А ти твърдиш, че нямало живот след смъртта? — отвърна той, без да ме поглежда. — Но, разбира се. Какво искаш да знаеш?

Исках да знам, че ще се справи, ако умра. Защото не исках да бъда граната, не исках да причинявам зло на хората, които обичах.

— Ами, просто какво се случи.

Той въздъхна, издишайки толкова продължително, че от гледна точка на моите скапани бели дробове, това си беше чисто перчене. След това пъхна нова цигара в устата си.

— Нали знаеш, че няма друго място, където да се играе по-малко от детската площадка на болницата? — Аз кимнах. — По онова време трябваше да остана в „Мемориъл“ около две-три седмици заради операцията на крака. Стаята ми беше на петия етаж с изглед към детската площадка, която беше винаги празна. Бях напълно завладян от метафоричното значение на безлюдната детска площадка в двора на болницата. Но тогава едно момиче започна да идва всеки ден на площадката и да се люлее на люлките съвсем само, както ще видиш по филмите. Накрая помолих една от по-милите сестри да събере информация за момичето, но вместо това тя го доведе при мен, доведе Каролин, и аз използвах огромната си харизма, за да я спечеля.

Той замълча и затова реших да се обадя.

— Не си чак толкова харизматичен — отбелязах аз. Той изсумтя невярващо. — Просто си готин.

Огъстъс се засмя.

— Проблемът с починалите — започна той, но се спря по средата на изречението. — Лошото е, че звучиш като пълен негодник, ако не ги идеализираш, но истината е… малко по-сложна. Ти също познаваш добре образа на силния духом човек, жертва на рака, който се бори стоически с болестта, полагайки нечовешки усилия, и никога не се оплаква и не спира да се усмихва дори в самия край и така нататък.

— Да, така е — отвърнах аз. — Това са едни чистосърдечни и благородни хора и всеки миг от живота им е вдъхновение за всички нас. Те са толкова силни! И толкова им се възхищаваме!

— Именно, но в действителност, като изключим тук присъстващите, е твърде малко вероятно от статистическа гледна точка болните от рак деца да са по-изключителни, състрадателни и упорстващи от останалите. Каролин винаги беше унила и потисната, но на мен това ми харесваше. Харесваше ми да си мисля, че бях единственият човек на света, когото не мразеше, и двамата с нея постоянно тормозехме другите. Тормозехме сестрите, останалите деца в болницата, семействата си и изобщо всички. Но не съм сигурен дали за това беше виновна тя, или туморът. Веднъж една от сестрите й ми каза, че туморът, който Каролин имала, е известен в медицинските среди като Гадния тумор, защото превръща болния в чудовище. Така че представи си едно момиче, простило се с една пета от мозъка си и преживяло наскоро завръщане на Гадния тумор, нали разбираш, че няма как да бъде пример за човек, борещ се стоически с рака? Тя беше… ако трябва да бъда честен, тя беше истинска кучка. Но това е нещо, което не бива да казваш, защото все пак е имала тумор и защото е мъртва. Да не говорим, че имаше достатъчно основателна причина за неприятния си характер.