Имах чувството, че ще повърна. Хвърлих поглед към Огъстъс, който се взираше напрегнато във вратата, и забелязах, че раменете му се отпуснаха.

— Нищо подобно няма да сторя, Питър — отвърна Лидевай. — Ще трябва да ги приемеш. Наистина трябва. Имаш нужда от това. Имаш нужда да се убедиш в ефекта от работата си.

— Лидевай, умишлено ли ме подлъга да направя тази крачка?

Последва дълга тишина, след което вратата най-сетне се отвори. Все така присвил очи, той завъртя главата си като метроном от Огъстъс към мен.

— Кой от двама ви е Огъстъс Уотърс? — попита той. Огъстъс вдигна предпазливо ръка. Ван Хутен кимна и каза: — Сложи ли край на връзката си с онази мацка?

Тогава за първи и последен път се сблъсках с един напълно онемял Огъстъс Уотърс.

— Аз — започна той, — ами аз, Хейзъл, ъ-ъ. Да.

— Изглежда, това момче е със забавено развитие — каза Питър ван Хутен на Лидевай.

— Питър — скастри го тя.

— Е, добре — отвърна Питър ван Хутен и протегна ръка към мен. — Във всеки случай за мен е голямо удоволствие да се запозная с такива онтологично нереални същества. — Аз стиснах ръката му, след което той се здрависа с Огъстъс. Чудех се какво означава „онтологично“. Но каквото и да беше, харесваше ми как звучи. Двамата с Огъстъс се оказахме членове на Клуба на нереалните същества: ние и птицечовката.

То се знае, бях се надявала, че Питър ван Хутен ще е с всичкия си, но нали животът не е фабрика за желания. Важното беше, че вратата беше отворена и аз прекрачвах прага, за да науча какво става след края на „Всевластна скръб“. Друго не исках. Последвахме ги вътре, покрай огромната дъбова трапезна маса само с два стола, в една зловещо стерилна всекидневна. Приличаше на музей, само дето на голите бели стени не се виждаха произведения на изкуството. С изключение на едно канапе и едно кресло с табуретка, и двете комбинация от стомана и черна естествена кожа, стаята изглеждаше празна. Тогава зърнах зад дивана две огромни черни торби за смет, пълни и с усукан горен край.

— Боклук? — подшушнах на Огъстъс съвсем тихо, така че никой друг да не чуе.

— Писма от почитатели — отвърна Питър ван Хутен, щом се настани в креслото. — Събирани осемнайсет години. Но не мога да ги отворя. Изпитвам ужас от тях. Вашите са първите, на които отговарям, и вижте докъде ме доведе това. Честно казано, намирам мислите на читателите за съвършено несъблазнителни.

Това обясняваше защо не бе отговорил на писмата ми: просто не ги беше чел. Чудех се защо изобщо ги пази, при това в една празна и безлична всекидневна. Ван Хутен качи краката си на табуретката и кръстоса обутите си в чехли стъпала. Тогава махна с ръка към дивана. Двамата с Огъстъс седнахме един до друг, но не прекалено близо.

— Да ви предложа нещо за закуска? — попита Лидевай.

Тъкмо се канех да кажа, че вече сме закусили, когато се обади Питър:

— Лидевай, много е рано за закуска.

— Те са от Америка, Питър, и според техния биологичен часовник вече минава пладне.

— Тогава е късно за закуска — отвърна той. — Но щом биологичният им часовник показва, че минава пладне, значи, е време за коктейл. Пиеш ли скоч? — попита ме той.

— Дали пия… ъ, не, няма нужда — отвърнах аз.

— Огъстъс Уотърс? — попита Ван Хутен и кимна към Гас.

— Не, благодаря.

— Лидевай, тогава само за мен. Скоч и вода, моля. — Питър се обърна към Гас и попита: — Знаеш ли как приготвяме скоч с вода в тази къща?

— Не, сър — отвърна Гас.

— Наливаме скоч в една чаша и извикваме в ума си представата за вода, след което смесваме истинския скоч с абстрактната идея за водата.

— Може би една лека закуска преди това, Питър — предложи Лидевай.

Той ни погледна и прошепна високо:

— Тя мисли, че имам проблем с алкохола.

— Освен това мисля, че слънцето е изгряло — отвърна Лидевай, но въпреки това се обърна към бара във всекидневната, взе бутилката със скоча и напълни наполовина една чаша. След това му я занесе. Питър ван Хутен отпи една глътка и изпъна гръб.

— Такова добро питие трябва да се пие в идеалната стойка — заяви той.

Това ме подсети за собствената ми стойка и аз поизправих леко рамене. Нагласих канюлата по-добре. Татко все казваше, че един човек се познава по отношението му към сервитьори и асистенти. По този критерий Питър ван Хутен най-вероятно беше най-големият кретен на света.

— Е, значи, харесваш книгата ми — обърна се той към Огъстъс след още една глътка.

— Да — отвърнах аз от името на Огъстъс. — Освен това ние — тоест, Огъстъс — използва Желанието си, за да можем да дойдем тук и да научим от Вас какво се случва след края на „Всевластна скръб“.

Ван Хутен не каза нищо, а само отпи голяма глътка от питието си.

След малко Огъстъс рече:

— В известен смисъл причината да сме заедно е книгата Ви.

— Но вие не сте заедно — изтъкна той, без да поглежда към мен.

— Тогава причината да бъдем на крачка от това да сме заедно — обадих се аз.

Този път той се обърна към мен:

— Нарочно ли се облече като нея?

— Като Анна ли? — попитах аз.

Но той само се взираше в мен.

— Донякъде — отвърнах аз.

Той отпи голяма глътка и направи гримаса.

— Нямам проблем с алкохола — обяви той ненужно високо. — Имам чърчиловски отношения с алкохола: мога да пускам шеги, да управлявам Англия и да правя каквото си пожелая. Освен да не пия. — Той се обърна към Лидевай и кимна към чашата си. Тя я взе и се върна при бара. — Само представата за водата, Лидевай — напомни той.

Пристигна и второто питие. Ван Хутен отново изпъна гръб от чувство на респект. Той изрита чехлите от краката си. Имаше наистина грозни стъпала. Всичко това разваляше образа му на литературен гений. Но все пак разполагаше с отговори.

— Ние, ъъъ — започнах аз, — искаме първо да ви благодарим за вечерята от снощи и…

— Вечеряли са за наша сметка? — Ван Хутен попита Лидевай.

— Да, в „Орание“.

— А, да. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че няма нужда да благодарите на мен, а на Лидевай, която проявява изключителен нюх в харченето на парите ми.

— Удоволствието е мое — отвърна Лидевай.

— Въпреки всичко благодаря — обади се Огъстъс. В гласа му се долавяше раздразнение.

— Е, целият съм на ваше разположение — каза след миг Ван Хутен. — Какви са въпросите ви?

— Ъъъ — заекна Огъстъс.

— В писмата звучеше толкова интелигентен — отбеляза Ван Хутен по отношение на Огъстъс, обръщайки се към Лидевай. — Може би ракът е изтребил всички мозъчни клетки в главата му.

— Питър — възкликна Лидевай с обясним ужас.

Аз също бях ужасена, но въпреки това имаше нещо забавно в този човек, който беше толкова жалък, че не му хрумваше да ни третира различно от останалите.

— Наистина имаме няколко въпроса — обадих се аз. — Писах Ви за това в имейла си. Не знам дали помните.

— Не, не помня.

— Паметта му изневерява — обясни Лидевай.

— Ех, да беше така наистина — отвърна Ван Хутен.

— Е, ще ни отговорите ли? — попитах аз.

— Тя си служи с кралското ние — каза неопределено Питър. Още една глътка. Нямах представа какъв вкус има скочът, но ако приличаше поне малко на шампанското, не можех да си обясня как е възможно да пие толкова много, толкова бързо и толкова рано сутринта. — Запозната ли си с апорията на Зенон „Ахил и костенурката“? — попита ме той.

— Искаме да знаем какво се случва след края на книгата и най-вече какво става с майката на…

— Имаш погрешното схващане, че трябва да чуя въпроса, преди да мога да отговоря. Чувала ли си за философа Зенон? — Поклатих неохотно глава. — Уви. Зенон е античен философ от досократовия период, за когото се твърди, че е открил четирийсет парадокса във възгледите за света на Парменид — със сигурност знаеш кой е Парменид — каза той и аз кимнах утвърдително, въпреки че нямах представа кой е Парменид. — Слава богу — додаде той. — Зенон се специализира в разкриването на неточностите и прекомерното опростяване в идеите на Парменид, в което няма нищо трудно, тъй като Парменид е бил съвършено заблуден във всяко едно отношение. Парменид е полезен, доколкото е полезно да имаш познат, който на конни състезания винаги избира губещия кон. Но най-важното при Зенон, всъщност я ми кажи какво знаеш за шведския хип-хоп?

Не можех да преценя дали това не е някаква шега. В следващия миг Огъстъс отговори вместо мен.

— Много малко.

— Добре, но сигурно сте чували за албума Flacken на Afasi och Filthy.

— Не, не сме — отвърнах аз.

— Лидевай, пусни веднага Bomfalleralla. — Лидевай се приближи до MP3 плейъра, завъртя леко диска и натисна един бутон. От всички страни гръмна някакво рап парче. Напълно нормална рап песен, като изключим това, че думите бяха на шведски.

Когато песента свърши, Питър ван Хутен ни погледна въпросително, а малките му очички се разшириха до краен предел.