— Е? — попита той. — Казвайте?

— Съжалявам, сър, но не говоря шведски — отвърнах аз.

— Разбира се, че не говориш шведски. Нито пък аз. Че кой по дяволите говори шведски? Въпросът не е в това какво означават думите, а какво чувство предават. Със сигурност знаеш, че съществуват само два вида емоции, любов и страх, и Afasi och Filthy лавират между тях с лекота, неприсъща за рап музиката извън Швеция. Искаш ли дал чуеш отново?

— Сигурно се шегувате? — обади се Гас.

— Моля?

— Това да не е някакво представление? — Той вдигна поглед към Лидевай и попита: — Така ли е?

— Боя се, че не — отвърна Лидевай. — Обикновено не е чак толкова… това е необичайно…

— О, млъквай, Лидевай. Рудолф Ото18 е казал, че не си се срещал с божественото, ако не си преживявал ирационална среща с mysterium tremendum, тогава работата му не е за теб. Аз пък ви казвам на вас, млади приятели, ако не успеете да доловите напереното отношение към страха на Jjasi och Filthy, тогава моята работа не е за вас.

Искам дебело да подчертая едно: това беше една напълно обикновена рап песен, само че на шведски.

— Ъъъ — запънах се аз. — А какво ще кажете за „Всевластна скръб“? В края на книгата майката на Анна е на път да…

Ван Хутен ме прекъсна, като започна да почуква по чашата си, докато Лидевай най-сетне не я напълни.

— Всъщност Зенон е известен най-вече с парадокса за костенурката. Да предположим, че се състезаваш с костенурка. Костенурката стартира с преднина от десет метра. Докато успееш да пробягаш тези десет метра, костенурката вероятно ще е изминала още един. А докато успееш да преодолееш и това разстояние, костенурката ще е отишла още по-напред и така до безкрай. Въпреки че си по-бърза от костенурката, никога няма да можеш да я настигнеш, можеш само да стопиш преднината й.

Разбира се, можеш просто да я задминеш, без да размишляваш как точно ще го направиш, но въпросът как е възможно това, е изключително сложен и никой не успява да намери отговор, докато най-сетне Кантор не доказва, че едни безкрайности са по-необятни от други.

— Хм — смотолевих аз.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ти — заяви уверено той, след което отпи щедра глътка от чашата си.

— Всъщност не — отвърнах аз. — Искахме да знаем дали след края на книгата…

— Отричам се от всичко в този отвратителен роман — прекъсна ме Ван Хутен.

— Не — отсякох аз.

— Моля?

— Това не е отговор — казах аз. — Осъзнавам, че историята остава незавършена, защото Анна умира, или защото състоянието й се влошава и вече не може да пише, но вие обещахте, че ще ни разкажете какво се случва с останалите герои — нали затова сме тук, имаме, аз имам нужда да знам.

Ван Хутен въздъхна. След още една чашка най-сетне каза:

— Е, добре. За кого искаш да знаеш?

— За майката на Анна, за Мъжа от страната на лалетата, за хамстера Сизиф и за всички останали.

Ван Хутен затвори очи, след което изду бузи, издиша и вдигна поглед към откритите дървени греди, пресичащи тавана.

— Хамстерът — каза той след малко. — Хамстерът е осиновен от Кристин. — Тя беше една от приятелките на Анна от времето, преди да се разболее. В това имаше логика. Помня няколко сцени, в които Кристин и Анна играеха със Сизиф. — Осиновен е от Кристин, живее няколко години след края на романа и умира спокойно в хамстерския си сън.

Това вече беше нещо.

— Супер — отвърнах аз. — Супер. А сега за Мъжа от страната на лалетата. Той мошеник ли е? И накрая жени ли се за майката на Анна?

Ван Хутен продължаваше да се взира в гредите на тавана. Отпи от скоча. Чашата му отново беше почти празна.

— Лидевай, не мога да го направя. Не мога. Не мога. — Той закова погледа си върху мен. — Нищо не се случва с лъжа от страната на лалетата. Въпросът не е в това дали е мошеник; защото той е Бог. Няма никакво съмнение, че той е метафоричното превъплъщение на Бог, и въпросът какво се случва с него, по своята глупост е съизмерим с въпроса какво става с очите на доктор Т.? Дж. Екълбърг от „Великият Гетсби“. Дали се е оженил за майката на Анна? Та това е роман, скъпо дете, а не исторически документ.

— Да, но сигурно сте размишлявали как продължава животът им като обикновени хора, независимо от метафоричната двузначност на образа им.

— Но те не са истински — отвърна той и отново взе да почуква по чашата си. — Нищо не се случва с тях.

— Но вие обещахте да ми кажете — заинатих се аз, напомняйки си, че трябва да бъда настоятелна. Не биваше да позволявам размътеният му разсъдък да кривне встрани от въпросите.

— Сигурно е така, само че тогава бях под въздействието на заблудата, че няма да издържиш едно презокеанско пътуване. Предполагам, че съм искал да… да ти предложа някаква утеха, но по-добре да не бях опитвал. Но ако трябва да бъда честен, тази детинска идея, че авторът на книгата може да вникне в същността на персонажите, е просто нелепа. Този роман, скъпа, се роди от несвързаните драсканици на една страница. А живеещите в него герои не съществуват извън тези драсканици. Какво се е случило с тях ли? Просто спират да съществуват в мига, в който романът завършва.

— Не — отвърнах аз и станах от дивана. — Разбирам това, но не може да не си представяте някакво бъдеще за тях. И точно вие сте човекът, който притежава всички качества, за да предвиди това бъдеще. Майката на Анна все някак е продължила живота си. Може би се е омъжила. Може би е заминала за Холандия заедно с Мъжа от страната на лалетата. Може би с имала и други деца. Трябва да знам какво се е случило с нея.

Ван Хутен сви устни.

— Съжалявам, че не мога да задоволя детинските ти прищевки, но нямам намерение да ти засвидетелствам съжалението, на което си свикнала.

— Не искам да ме съжалявате — отвърнах.

— Подобно на всички болни деца — заяви бездушно той, — твърдиш, че не искаш да получаваш съжаление, въпреки че целият ти живот се гради на него.

— Питър — обади се Лидевай, но той не й обърна внимание и продължи да говори, като думите му звучаха все по-заваляно заради изпития алкохол.

— Животът на болните деца неминуемо стига до задънена улица: до самия край те остават детето, което са били в момента на поставяне на диагнозата, детето, което вярва, че има живот след края на романа. А ние, възрастните, изпитваме съжаление към тях, плащаме за лечението им, за кислородните апарати. Даваме им храна и вода, въпреки че дните им са преброени…

— Питър! — извика Лидевай.

— Ти си само страничен ефект — продължи Ван Хутен — на един еволюционен процес, който не дава пукната пара за живота на отделния индивид. Ти си несполучлив експеримент на естествената мутация.

— Напускам! — изкрещя Лидевай. В очите й имаше сълзи. За разлика от нея, аз не бях ядосана. Всъщност той търсеше най-болезнения начин, по който да каже истината, но аз вече я знаех. Тъй като години наред се бях взирала в тавана на стаята си, а също и на Интензивното отделение, отдавна бях открила най-болезнените начини, по които човек може да си представи болестта си. Накрая пристъпих към него.

— Слушай, негодник такъв — казах му аз, — не можеш да ми кажеш нищо ново за болестта. От теб искам едно-единствено нещо, преди да напусна живота ти завинаги: Какво се случва с майката на Анна?

Той повдигна към мен отпуснатата си брадичка и сви рамене.

— Не мога да ти кажа какво се случва с нея, така както не мога да ти кажа какво се случва с разказвача на Пруст, със сестрата на Холдън Колфийлд или с Хъкълбери Фин, след като отпрашва към териториите.

— Глупости! Това са пълни глупости. Просто ми кажи! Измисли нещо!

— Не, няма, и ще те помоля да не ругаеш в дома ми. Не подхожда на една дама.

Все още не бях ядосана, просто исках да получа онова, което ми бе обещано. Нещо вътре в мен се надигна и аз цапнах подпухналата ръка, която държеше чашата със скоча. Остатъкът от скоча се разплиска по-цялото му лице, а чашата отскочи от носа му, описа пирует във въздуха и се разби с трясък в старинния дървен под.

— Лидевай — каза спокойно Ван Хутен, — би ли ми донесла едно мартини? И само капчица вермут.

— Казах, че напускам — отвърна след миг Лидевай.

— Не говори глупости.

Не знаех какво да предприема. Опитах с добро — но не се получи. Опитах и с лошо — но пак не постигнах целта си. Нуждаех се от отговор. Стигнах чак дотук, заемайки Желанието на Огъстъс. Така че трябваше да получа отговор.

— Някога замисляла ли си се — каза той, заваляйки думите — защо държиш толкова много на глупавите си въпроси?

— Вие обещахте! — изкрещях аз, долавяйки безсилния вой на Исак, който отекваше в съзнанието ми от Нощта на изпотрошените трофеи. Но Ван Хутен не отговори.

Все още стоях надвесена над него, очаквайки някакъв отговор, когато усетих на рамото си ръката на Огъстъс. Той ме поведе към вратата, докато Ван Хутен говореше високопарно на Лидевай за неблагодарността на днешните тийнейджъри и за гибелта на добрите обноски, а Лидевай, обзета от истерия, му крещеше нещо на скорострелен холандски.