— Моля да извините бившата ми асистентка — каза той. — Холандският определено не е песен за ушите.

Огъстъс ме изведе от стаята, а после и навън, в превалящата пролетна утрин и сипещия се дъжд от брястови конфети.



При мен планът за светкавично отстъпление обикновено не сработваше, но този път успяхме да вземем на бърза ръка стъпалата, като Огъстъс държеше количката ми, след което поехме обратно към хотел „Философ“ по един неравен паваж от правоъгълни тухли. За първи път след онзи случай с люлките започнах да плача.

— Хей — обади се той, докосвайки кръста ми. — Всичко е наред. — Аз кимнах и изтрих лице с опакото на ръката си. — Той е гадняр. — Кимнах отново. — Аз ще напиша епилога — каза Гас. Това ме накара да заплача още по-силно. — Наистина — додаде той. — Ще го направя. Дори много по-добре от онзи пиян кретен. Мозъкът му е станал на швейцарско сирене. Даже не помни, че е писал книгата. Мога да напиша десет такива истории. Ще има много кръв, кураж и саможертва. „Всевластна скръб“ се изправя срещу „Цената на зората“. Ще ти хареса. — Продължих да кимам с фалшива усмивка и тогава той ме прегърна със силните си ръце, като ме придърпа към своите мускулести гърди, а аз понамокрих полото му, след което се съвзех достатъчно, за да мога да говоря.

— Изхабих Желанието ти заради този негодник — казах аз заровила лице в гърдите му.

— Хейзъл Грейс. Признавам, че наистина изхаби единственото ми желание, но не го направи заради него. А заради нас.

Зад нас отекна чаткането на високи токчета. Обърнах се, беше Лидевай, която тичаше по тротоара в опит да ни догони със стичаща се по страните й очна линия и изписан ужас на лицето.

— Може да отидем до къщата музей на Анне Франк — предложи тя.

— Никъде не отивам с онова чудовище — отвърна Огъстъс.

— Той не е поканен — каза Лидевай.

Огъстъс продължаваше да ме държи в обятията си, отпуснал ръка на лицето ми.

— Не мисля, че… — подхвана той, но аз го прекъснах.

— Трябва да отидем. — Все още се надявах да получа някои отговори от Ван Хутен. Но това не беше всичко. Оставаха ми само още два дни в Амстердам в компанията на Огъстъс Уотърс. Нямаше да позволя на един вкиснат старец да ги съсипе.



Лидевай караше раздрънкан сив фиат, чийто мотор боботеше весело като четиригодишно момиченце. Докато се движехме по улиците на Амстердам, тя каканижеше безкрайни и многословни извинения.

— Наистина съжалявам. Това е непростимо. Той е много болен — нареждаше тя. — Смятах, че срещата с вас ще му се отрази добре, като види, че работата му оказва въздействие върху живота на хората, но… толкова съжалявам. Чувствам се страшно неудобно. — Двамата с Огъстъс не казахме нищо. Аз се возех на задната седалка зад него. Промуших ръка между седалката и вратата на колата, търсейки ръката му, но не можах да я намеря. В това време Лидевай продължаваше: — Останах толкова дълго на тази работа, защото вярвам, че той е гений, и защото заплащането е добро, но напоследък Питър се превърна в чудовище.

— Сигурно доста се е замогнал покрай книгата — подхвърлих аз след кратка пауза.

— О, не, не, той е от фамилията Ван Хутен — отвърна тя. — През седемнайсети век негов прадядо открил как да смесва какаото с вода. Някои потомци на фамилията се преселили много отдавна в Съединените щати и Питър е един от тях, но след написването на книгата се върна в Холандия. Той е позор за великите си предци.

Моторът нададе рев. Лидевай смени скоростите и се стрелна нагоре по един мост.

— Причината е в състоянието — продължи тя. — Състоянието го е направило толкова жесток. Иначе не е лош човек. Но днес — когато каза всички тези ужасни неща — просто не можах да повярвам на ушите си. Много съжалявам. Наистина.



Наложи се да паркираме на една пресечка от къщата музей на Анне Франк и докато Лидевай се редеше на опашката за билети, аз седнах облегната на едно малко дръвче и се загледах в къщите лодки, закотвени в канала „Принсен-храхт“. Огъстъс стоеше прав до мен и описваше кръгове с количката ми, като просто наблюдаваше въртящите се колела. Искаше ми се да седне до мен, но знаех колко трудно ще му бъде да седне и още по-трудно после да се изправи.

— Добре ли си? — погледна ме той.

Аз свих рамене и увих ръка около прасеца му. Въпреки че това беше изкуственият му крак, не отдръпнах ръката си. Той сведе поглед към мен.

— Исках да… — започнах аз.

— Да, знам — отвърна той. — Изглежда, животът не е фабрика за желания.

Това ме накара да се усмихна вяло.

Лидевай се върна с билетите, ала тънките й устни бяха свити от притеснение.

— Няма асансьор — каза тя. — Много съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах аз.

— Но стълбите са прекалено много — обясни тя. — При това стръмни.

— Няма нищо — повторих аз. Огъстъс понечи да каже нещо, ала аз го изпреварих. — Спокойно. Ще се справя.

Обиколката започна с документален филм за евреите в Холандия, нацистката инвазия и семейство Франк. После се качихме горе в къщата на канала, където Ото Франк е въртял своя бизнес. Стълбите бяха изпитание и за двама ни с Огъстъс, но аз се чувствах изпълнена със сили. После разглеждах дълго прословутата библиотека, превърнала се в скривалище за Анне Франк, семейството й и още четирима души. Библиотеката беше полуоткрехната и зад нея се виждаше още по-стръмно стълбище, достатъчно широко да побере само един човек. Наоколо беше пълно с посетители и аз не исках да задържам процесията от хора, но тогава Лидевай се обади:

— Ще ви помоля да проявите търпение — и аз започнах да се изкачвам, Лидевай носеше количката подире ми, а Гас беше най-отзад.

Имаше четиринайсет стъпала. Не можех да спра да мисля за хората зад мен — предимно възрастни, говорещи на всевъзможни езици, — изпитвах неудобство, чувствах се като привидение, което всява едновременно утеха и страх, но най-сетне се изкачих горе, озовавайки се в една призрачно празна стая, и се облегнах на стената, като мозъкът повтаряше на белите ми дробове: „Няма нищо, няма нищо, успокойте се, всичко е наред“, а белите ми дробове отвръщаха: „О, боже, ще си умрем тук“. Отначало не видях Огъстъс да се задава по стълбите, но накрая той се появи, избърса чело с опакото на ръката си, пфу, и каза:

— Ти си шампион.

След като няколко минути стоях облегната на стената накрая успях да стигна до съседното помещение, което Анне бе делила със зъболекаря Фриц Пфефър. То беше тясно и празно, без никакви мебели. Нищо не подсказваше, че някой е живял тук, като изключим снимките от списания и вестници, които Анне бе залепила на стената.

В помещението, където са живели Ванкелови, извеждаше друго стълбище — с осемнайсет стъпала и доста по-стръмно от предишното, по своята същност една поразкрасена най-обикновена стълба. Когато застанах в подножието й и погледнах нагоре, си помислих, че няма да се справя, само че знаех, че единственият изход беше нагоре.

— Да се връщаме — обади се Огъстъс зад гърба ми.

— Добре съм — отвърнах тихо. Знам, че беше глупаво, но чувствах, че й дължа поне това — че го дължа на Анне Франк, — защото, за разлика от мен, тя е умряла, стояла е кротко в тази къща със спуснати щори, постъпила е точно както трябва и въпреки това е умряла, така че бях длъжна да изкача тези стъпала и да видя остатъка от света, в който е живяла в годините преди идването на Гестапо.

Започнах да се катеря нагоре, като пълзях по стъпалата като малко дете — отначало бавно, за да мога да дишам, а после все по-бързо, защото знаех, че не мога да дишам, и защото исках да стигна до върха, преди дробовете ми да са отказали. Притъмня ми пред очите, когато най-сетне се довлякох догоре, след всички тези дяволски стръмни осемнайсет стъпала. Стоях на върха на стълбището полуослепяла и замаяна, а мускулите на ръцете и краката ми крещяха за кислород. Строполих се облегната на една страна, задъхвайки се от влажните хрипове в гърдите ми. На стената над мен беше закачена празна стъклена кутия и аз се втренчих през нея в тавана, полагайки усилия да не припадна. Лидевай клекна до мен с думите:

— Вече сме горе, няма повече.

Аз кимнах. Смътно си давах сметка за хората, които се бяха насъбрали и ме гледаха разтревожено; за Лидевай, която говореше тихичко на различни езици с групата посетители; за Огъстъс, който се бе надвесил над мен и ме галеше по главата, отмятайки косата ми на една страна.

След доста време Лидевай и Огъстъс ми помогнаха да се изправя на крака и тогава установих какво съхраняваше стъклената кутия: следи от молив по тапета, проследяващи израстването на децата през периода, в който са живели тук, сантиметър по сантиметър до момента, в който са спрели да растат.

След това напуснахме помещенията, в които са живели семейство Франк, но не и музея: намирахме се в дълъг тесен коридор със снимки на всички обитатели на тази къща и надписи към тях, които обясняваха кога, къде и как са намерили смъртта си.

— Единственият член на семейството, преживял войната — каза Лидевай, говорейки за Ото, бащата на Анне. Гласът й беше приглушен, сякаш се намирахме в църква.

— Но всъщност това, което е преживял, не е никаква война — обади се Огъстъс. — А геноцид.

— Така е — съгласи се Лидевай. — Не знам как е възможно да продължиш напред без семейството си. Наистина не знам. — Докато четях за всеки от седмината починали, си мислех за Ото Франк, простил се с ролята на баща, с жена си и двете си дъщери — изгубил бе всичко, с изключение на един дневник. В края на коридора имаше огромна книга, по-дебела от речник, съдържаща имената на сто и три хиляди души от Холандия, загинали по време на Холокоста. (Едва пет хиляди от депортираните холандски евреи, гласеше един надпис, бяха оцелели. Пет хиляди Ото Франковци.) Книгата беше разтворена на страницата с името на Анне Франк, но това, което наистина ме впечатли, бяха вписаните отдолу четирима Ароновци с фамилията Франк.