Четирима. Четирима души с името Арон Франк, останали без свой музей, историческо признание и хора, които да скърбят за смъртта им. Тогава взех решението да помня и да се моля за четиримата Ароновци, докато съм тук. (За разлика от някои хора, аз не изпитвах нуждата да вярвам в съществуването на един справедлив и всемогъщ Бог, за да се моля.)

Щом стигнахме до края на помещението, Гас спря и ме попита:

— Добре ли си?

Аз кимнах.

После той махна с ръка към снимката на Анне и каза:

— Най-лошото е, че е била на косъм от това да оцелее. Загинала е само няколко седмици преди свободата.

Лидевай се отдалечи на няколко крачки от нас, за да погледа документалния видеоматериал, и когато двамата с Огъстъс влязохме в съседното помещение, аз улових ръката му. В тази стая с островръх таван бяха изложени някои писма, които Ото Франк бе написал до различни хора по време на продължилото месеци наред търсене на дъщерите му. На един екран на стената течеше видеозапис на Ото Франк. Той говореше на английски.

— Дали има останали живи нацисти, които да намеря и да предам на съда? — попита Огъстъс, докато, приведени над витрините, четяхме писмата на Ото и унилите отговори, че никой не бе виждал децата му след освобождението.

— Мисля, че всички са измрели. Но не мога да се съглася, че нацистите упражняват монопол върху злото.

— Имаш право — отвърна той. — Ето какво ще направим, Хейзъл Грейс: двамата с теб ще обединим сили, ще сформираме инвалидно дуо на доброволчески начала и ще кръстосваме света, отстранявайки неправдите и защитавайки слабите и застрашените.

Въпреки че това беше неговата, а не моята мечта, аз също я прегърнах. Все пак той беше прегърнал моята.

— Безстрашието ще бъде тайното ни оръжие — отвърнах аз.

— Историите за нашите подвизи ще се разказват, докато по света има хора — допълни той.

— Но дори след това роботите ще се сещат за нас, припомняйки си нелепата саможертва и състраданието на хората.

— И ще се присмиват с металическия си смях на безразсъдния ни кураж — продължи той. — Но нещо в железните им сърца ще ги кара да копнеят за живот и смърт като нашите: да живеят и умрат като герои.

— Огъстъс Уотърс — промълвих аз и го погледнах, като си мислех, че не можеш да целунеш някой в къщата музей на Анне Франк, но после ми хрумна, че самата Анне Франк сигурно бе целувала все някого тук, в тази къща, и че вероятно би била щастлива домът й да се превърне в място, където младите и неизлечимо болни хора могат да дадат израз на любовта си.

— Трябва да призная — долових гласа на Ото Франк, който говореше на развален английски от видеозаписа, — че бях много изненадан от дълбочината в размишленията на Анне.

Тогава се целунахме. Пуснах количката с кислорода и поставих ръка на тила му, а той ме прихвана за кръста и ме накара да се изправя на пръсти. Когато разтворените му устни срещнаха моите, усетих, че се задъхвам по един нов и пленителен начин. Заобикалящата ни реалност се изпари и за един странен миг почувствах, че харесвам тялото си; изведнъж осъзнах, че това съсипано от рака нещо, което години наред бях влачила със себе си, си струва усилията, струва си тръбичките в белите дробове и интравенозните системи, и постоянното физическо предателство на туморите.

— В такива моменти изобщо не приличаше на Анне, която познавах като своя дъщеря. Почти никога не изваждаше на показ скритите си чувства — говореше Ото Франк.

Целувката продължаваше сякаш цяла вечност, докато Ото Франк не спираше да разказва зад гърба ми:

— Заради близките си отношения с Анне в заключение ще кажа, че повечето родители всъщност изобщо не познават децата си.

Осъзнах, че очите ми са затворени, и тогава ги отворих. Огъстъс се взираше в мен със сините си очи, които никога не бяха били толкова близо до лицето ми, а зад него хората стояха наредени в нещо като полукръг. Сигурно бяха ядосани, помислих си аз. Ужасени. Тези тийнейджъри с техните хормони се натискат на фона на видеозаписа, от който звучеше разстроеният глас на един бивш баща.

Отдръпнах се от Огъстъс, а той ме целуна лекичко по челото, след което забих поглед в кецовете си „Чък Тейлър“. Тогава всички започнаха да ръкопляскат. Всички тези възрастни хора започнаха просто ей така да ни аплодират, а един от тях дори нададе вик „Браво!“ с европейски акцент. Огъстъс се поклони с усмивка. А аз се засмях и направих лек реверанс, което бе посрещнато с нов изблик на овации.

После заслизахме надолу, като пропуснахме останалите хора да минат преди нас, и точно преди да стигнем до кафето (слава богу, един асансьор ни отведе на приземния етаж до магазина за сувенири), видяхме няколко страници от дневника на Анне Франк, както и непубликуваната й книга с цитати. Книгата беше разтворена на една страница с цитат от Шекспир: „Кой толкоз твърд е, че да е напълно устойчив на съблазни?“ — беше написала тя.

Лидевай ни закара обратно до хотел „Философ“. Навън ръмеше и водата бавно се просмукваше в нас, докато стояхме на тухления тротоар.

Огъстъс: Сигурно искаш да си починеш.

Аз: Добре съм.

Огъстъс: Добре. (Пауза.) За какво мислиш?

Аз: За теб.

Огъстъс: Какво за мен?

Аз: „Не знам кое да избера:/ красотата на казаните думи/ или красотата на премълчаните мисли,/ песента на коса/ или просто онова след нея“.

Огъстъс: Боже, звучиш толкова секси.

Аз: Може да отидем в твоята стая.

Огъстъс: Чувал съм и по-лоши идеи.



Напъхахме се заедно в тесния асансьор. Всяка повърхност, в това число и подът, беше покрита с огледала. Щом затворихме вратата, старата кабина заскрибуца бавно на път за втория етаж. Бях изморена, потна и нервна от това, че изглеждам и мириша ужасно, но въпреки това го целунах в този асансьор, след което той се отдръпна от мен, посочи към огледалото и каза:

— Виж, Хейзъл до безкрайност.

— Едни безкрайности са по-необятни от други — изрекох с провлачен глас, имитирайки Ван Хутен.

— Какъв кретен — каза Огъстъс, докато асансьорът се изкачваше, сякаш цяла вечност до втория етаж. Най-сетне кабината спря рязко и той избута огледалната врата. Ала преди да я отвори докрай, той потрепна от болка и за миг отпусна силата на захвата си.

— Добре ли си? — попитах аз.

След кратка пауза той каза:

— Да, да, просто вратата е малко тежка.

После я избута още малко, за да я отвори докрай. Пропусна ме да мина първа, разбира се, но тъй като не знаех в коя посока да поема, останах пред асансьора и той също остана там с изкривено от болка лице, така че попитах отново:

— Добре ли си?

— Просто съм поизгубил форма, Хейзъл Грейс. Всичко е наред.

Продължавахме да стърчим по средата на коридора, тъй като той не се решаваше да поеме към стаята си, а аз и бездруго не знаех къде се намира тя, но усещането за тази патова ситуация ме накара да осъзная, че той се опитва да намери извинение, за да не спи с мен, че не биваше изобщо да го предлагам, че бях постъпила просташки, с което бях отблъснала Огъстъс Уотърс, който стоеше там и ме гледаше с немигащ поглед, опитвайки се да измисли учтив повод, за да излезе от тази ситуация. И тогава, сякаш след цяла вечност, той каза:

— Намира се малко над коляното, където костта изтънява и накрая остава само кожа. Има грозен белег, който прилича на…

— Моля? — попитах аз.

— Кракът ми — отвърна той. — Просто искам да си подготвена, в случай че го видиш или…

— О, я се стегни — казах аз и направих двете крачки, които ме деляха от него. Целунах го силно, притискайки го към стената, и после продължих да го целувам, докато той ровеше за ключа от стаята си.



Добрахме се до леглото и въпреки че свободата на движенията ми бе ограничена значително от кислорода, аз успях да се претърколя върху него, след което свалих ризата му и усетих аромата на потта под ключицата му, когато прошепнах, прилепила устни към кожата му:

— Обичам те, Огъстъс Уотърс — а тялото му се отпусна под моето, когато ме чу да произнасям тези думи. Той протегна ръце и се опита да свали тениската ми, само че тя се замота в тръбата на кислородната бутилка. Засмях се.

— Как се оправяш с това всеки ден? — попита той, докато аз освобождавах тениската от тръбите. Изведнъж ми хрумна идиотската мисъл, че розовото ми бельо не подхожда на лилавия сутиен, като че момчетата изобщо забелязваха подобни неща. След като се пъхнах под завивките, събух джинсите и чорапите си, а после се загледах в успокояващия танц на чаршафите, докато Огъстъс сваляше първо джинсите, а после и крака си.

Лежахме по гръб един до друг, напълно скрити под завивките, и тогава аз протегнах ръка към бедрото му и я прокарах надолу към чукана на крака му и плътната, набраздена от белези кожа. Обхванах за миг чукана с ръка. Той потръпна.

— Боли ли? — попитах аз.

— Не — отвърна.

Той се обърна на една страна и ме целуна.

— Толкова си горещ — казах аз, без да отдръпвам ръката си от крака му.

— Започвам да си мисля, че имаш фетиш към ампутирани крайници — отвърна той, като продължаваше да ме целува.