Започнах да плача. Но дори в този момент той прояви твърдост, като ме прегръщаше толкова силно, че виждах сухожилията на мускулестите му ръце, обвити около мен.

— Съжалявам — каза той. — Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Обещавам — промълви той и се усмихна с кривата си усмивка.

Когато ме целуна по челото, усетих от силните му гърди да се изтръгва едва доловима въздишка.

— Предполагам, че това е моята хамартия.



Когато го отведох до леглото и легнахме един до друг, той започна да ми разказва, че е започнал поддържаща химиотерапия, която е спрял за известно време заради пътуването до Амстердам, въпреки че родителите му били бесни. Опитвали се да го разубедят чак до онази сутрин, когато го чух да крещи, че тялото си е лично негово.

— Можеше да го отложим — казах аз.

— Не, това беше невъзможно — отвърна той. — И бездруго терапията не даваше резултати. Сама знаеш, че това е нещо, което се усеща.

Аз кимнах и казах:

— От това лечение няма никаква полза.

— Щом се прибера у дома, ще опитат нещо друго. Винаги имат по някоя нова идея.

— Така е — отвърнах аз, тъй като знаех какво е да бъдеш експериментален игленик.

— Само че те подведох, като те накарах да повярваш, че се влюбваш в някого, който е здрав — каза той.

— На твое място щях да постъпя по същия начин — свих рамене аз.

— Напротив, но не може всички да сме страхотни като теб. — Той ме целуна, след което лицето му се изкриви в гримаса.

— Боли ли? — попитах аз.

— Не. Просто… — Той дълго лежа, втренчил поглед в тавана, преди да продължи: — Харесвам този свят. Харесва ми да пия шампанско. Харесва ми да не пуша. Харесва ми начина, по който холандците говорят холандски. И освен това… нямам кауза. Нямам за какво да се боря.

— Ще се бориш с рака — отвърнах аз. — Това е твоята кауза. Ще се бориш докрай — казах му аз. Въпреки че мразех, когато хората ме нахъсваха да се боря, сега правех същото с него. — Трябва да… да… живееш пълноценно днес. От този момент това е твоята война. — Презирах се заради тази евтина сантименталност, но какво друго можех да му предложа?

— Война ли? — попита пренебрежително той. — И с какво ще воювам? С рака ми. А какво е ракът ми? Ракът ми — това съм аз. Туморите са образувани от самия мен. Така, както е сигурно, че мозъкът и сърцето ми са образувани от мен. Хейзъл Грейс, та това е гражданска война с предопределен край.

— Гас — започнах аз, но нямаше какво да му кажа. Беше прекалено умен за утехата, която можех да му предложа.

— Добре — каза той. Въпреки че нищо не беше добре. А после додаде: — Ако отидеш в „Райксмузеум“, който много исках да посетя — но всъщност кого залъгваме, и двамата не можем да го направим. Преди да заминем обаче, разгледах сбирката на музея онлайн. Но ако можеше да отидеш, да се надяваме, че някой ден това ще стане, щеше да видиш портретите на много мъртви хора. Щеше да видиш Исус на кръста, щеше да видиш и един тип, когото намушкват във врата, както и хора, загиващи в морето или в битка; изобщо цяла процесия от мъченици. Но нито едно дете, умряло от рак. И въобще никой, който се е споминал от чума, едра шарка или жълта треска, защото в болестта няма никакво величие. Няма смисъл. В такава смърт няма никаква чест.

Ейбрахам Маслоу, запознай се с Огъстъс Уотърс, чието екзистенциално любопитство засенчва многократно това на неговите сити, обичани и здрави събратя. Докато повечето хора водят напълно безсмисления живот на ненаситни консуматори, Огъстъс Уотърс разглежда дистанционно сбирката на „Райксмузеум“.

— Какво? — попита след малко той.

— Нищо — отвърнах аз. — Аз просто… — Не можах да довърша изречението, защото не знаех как. — Просто те обичам толкова много.

Той се усмихна с половин уста, докато носът му беше на сантиметри от моя.

— Чувствата са взаимни. Предполагам, че не мога да искам от теб да забравиш и да не се държиш с мен, сякаш умирам.

— Не мисля, че умираш — отвърнах аз. — А просто си пипнал лек рак.

Той се усмихна. Малко черен хумор.

— Возя се на скоростното влакче, което отива само нагоре — каза той.

— За мен ще бъде дълг и привилегия да се возя редом до теб по целия път нагоре — отвърнах аз.

— Дали ще бъде нелепо да се опитаме да правим секс?

— Няма какво да се опитваме — отвърнах аз. — Просто да го направим.

Четиринадесета глава

По време на обратния полет на двайсет хиляди стъпки над облаците, които бяха на десет хиляди стъпки над земята, Гас каза:

— Навремето смятах, че би било забавно да живееш върху облак.

— Да, все едно да живееш на някой от онези надуваеми батути, само че завинаги.

— Но после, в прогимназията, преподавателят ни по естествени науки, господин Мартинес, попита кой от нас си е фантазирал, че може да живее сред облаците, и всички вдигнахме ръце. Тогава обаче господин Мартинес ни обясни, че там горе, в облаците, скоростта на вятъра била двеста и петдесет километра в час, а температурата — трийсет градуса под нулата, че нямало никакъв кислород и сме щели да умрем за броени секунди.

— Явно е бил много мил човек.

— Мен ако питаш, Хейзъл Грейс, специалността му беше да разбива на пух и прах детските мечти. Може би смяташ, че вулканите са жестоки? Кажи това на десетте хиляди пищящи трупа от Помпей. Може би все още вярваш, че този свят има поне зрънце магия? Грешиш, всичко около нас е съставено от бездушни молекули, които се удрят безразборно една в друга. Може би се тревожиш кой ще се грижи за теб, в случай че родителите ти починат? И би трябвало, защото за нула време ще се превърнат в храна за червеите.

— Блажени са невежите — отвърнах аз.

По пътеката се зададе стюардеса, която питаше шепнешком:

— Напитки? Напитки? Напитки? Напитки?

Тогава Гас се наведе над мен и вдигна ръка.

— Ще може ли малко шампанско, ако обичате?

— Имате ли двайсет и една? — попита недоверчиво тя. Аз наместих демонстративно накрайниците в носа си. Тогава стюардесата се усмихна и погледна към мама, която спеше. — И тя няма да има нищо против?

— Разбира се — отвърнах аз.

Накрая тя напълни две пластмасови чашки с шампанско. Болнични облаги.

После двамата с Гас вдигнахме тост.

— За теб — каза той.

— За теб — отвърнах аз, допирайки чашата си до неговата.

Отпихме. Звездите не блестяха толкова ярко като онези в „Орание“, но въпреки това ставаше за пиене.

— Знаеш ли — подхвана Гас, — Ван Хутен беше прав за всичко.

— И така да е, нямаше нужда да бъде такъв гадняр. Не мога да повярвам, че е измислил бъдеще за хамстера Сизиф, но не и за майката на Анна.

Огъстъс сви рамене — изведнъж, сякаш се отнесе нанякъде.

— Добре ли си? — попитах го.

Той поклати глава едва доловимо и каза:

— Боли.

— Гърдите ли?

Той кимна. Стискаше ръце в юмруци. После щеше да опише чувството, сякаш еднокрак дебелак с ток на ботуша е забил пета в гърдите му. Прибрах табличката на гърба на предната седалка и се наведох напред, за да изровя хапчетата от раницата му. Той глътна едно с шампанското.

— Добре ли си? — попитах отново.

Гас седеше до мен, като свиваше и отпускаше юмруци, докато чакаше лекарството да подейства — лекарството, което не премахваше болката, а само я отдалечаваше от него (и от мен).

— Изглеждаше, сякаш е нещо лично — изрече Гас тихо. — Сякаш го е яд на нас. Ван Хутен, имам предвид. — Той изпи остатъка от шампанското си на няколко глътки, скоро след което заспа.



Баща ми чакаше в сектора за получаване на багажа, застанал сред всички онези костюмирани шофьори на лимузини, които държаха табелки с фамилиите на своите пътници: ДЖОНСЪН, БАРИНГТЪН, КАРМАЙКЪЛ. Татко също държеше табелка. „МОЕТО ПРЕКРАСНО СЕМЕЙСТВО“ — гласеше тя, а отдолу беше добавено: „И ГАС“.

Щом го прегърнах, той се разплака (разбира се). В колата двамата с Гас започнахме да му разправяме за случилото се в Амстердам, но казах на татко за Гас едва когато се прибрахме вкъщи, и закачена за Филип, седнах заедно с него да погледаме американска телевизия, докато хапвахме американска пица от салфетки, постлани в скута ни.

— Болестта на Гас се е върнала — казах аз.

— Да, знам — отвърна той, след което се обърна към мен и допълни: — Научихме от майка му, преди да заминете. Съжалявам, че не ти е казал. Аз… наистина съжалявам, Хейзъл. — Последва дълго мълчание. Шоуто, което гледахме беше за едни хора, които се опитваха да изберат коя къща да си купят. — Докато ви нямаше, прочетох „Всевластна скръб“ — рече накрая татко.

— Супер — обърнах се аз към него. — И какво мислиш за нея?

— Не беше лоша. Въпреки че не я разбрах напълно. Все пак не бива да забравяш, че съм специализирал биохимия, а не литература. Ще ми се да имаше край.

— Да — отвърнах аз. — Не си само ти.