— Какво, за бога… — подхвана една жена на средна възраст миг след като камерата щракна, но спря по средата на изречението.

— Госпожо — отвърна Огъстъс и кимна към нея, — колата на дъщеря ви току-що претърпя заслужен обстрел с яйца от един сляп джентълмен. Моля да се приберете и да затворите вратата, защото в противен случай ще бъдем принудени да повикаме полицията.

След кратко колебание майката на Моника затвори вратата и се скри вътре в къщата. После Исак метна последните три яйца едно след друго, след което Гас го поведе обратно към колата.

— Ето, видя ли, Исак, ако им отнемеш — пред нас има бордюр — чувството за невинност пред закона, ако ги накараш да си помислят, че извършват престъпление дори само с присъствието си — още няколко крачки — в крайна сметка колите им биват оплескани с яйца, а обърканите, изплашени и смутени собственици се връщат отново — дръжката на вратата е точно пред теб — към своето тихо и безрадостно ежедневие. — След това Гас заобиколи колата отпред и се паркира до мен. Вратите бяха затворени и аз дадох газ, но едва след няколкостотин метра осъзнах, че карам по задънена улица. Направих обратен завой и профучах отново покрай къщата на Моника.

Това беше последната снимка, която му направих.

Петнадесета глава

Няколко дни по-късно родителите на Гас и моите родители, както и ние двамата с Гас седяхме наредени около масата в трапезарията на семейство Уотърс и похапвахме пълнени чушки на покривка, която според бащата на Гас е била използвана за последен път през миналия век.

Татко: Емили, това ризото…

Мама: Е просто превъзходно.

Майката на Гас: О, благодаря. С удоволствие ще ти дам рецептата.

Гас, който опитва и преглъща: Основното качество на тази храна е, че не прилича на нищо от онова, което ядохме в „Орание“.

Аз: Напълно съм съгласна, Гас. Колкото и да е вкусна, тази храна няма нищо общо с „Орание“.

Мама: Хейзъл.

Гас: Има вкус на…

Аз: Храна.

Гас: Именно. Има вкус на храна, която е отлично приготвена. Но вкусът й не е, как да се изразя по-деликатно…?

Аз: Сякаш Господ е превърнал рая в петстепенно меню, поднесено заедно с няколко искрящи топки ферментирала, пенлива плазма, а в това време около масата ти до самия канал навред се стеле пелена от съвсем истински цветни венчелистчета.

Гас: Добре казано.

Бащата на Гас: Имаме много странни деца.

Татко: Добре казано.



Около седмица след тази вечеря Гас се озова в Спешното отделение с болка в гърдите, приеха го през нощта, а на другата сутрин аз отидох с колата до „Мемориъл“ и го посетих в стаята му на четвъртия етаж. Не бях стъпвала в „Мемориъл“ от онзи път, когато бях дошла да видя Исак. Тук нямаше стени, боядисани в жизнерадостни и ярки основни тонове, нямаше поставени в рамка рисунки на кучета, каращи коли, каквито могат да се видят в Детската болница. Съвършената стерилност на това място ме изпълни с носталгия към наивните небивалици за щастливи деца, които можеш да чуеш в Детската болница. „Мемориъл“ беше толкова функционална. Тя беше нещо като хранилище. Прематориум.

Щом вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж, зърнах майката на Гас, която крачеше насам-натам из чакалнята и говореше по мобилния си телефон. Тя затвори набързо, прегърна ме и предложи да вземе количката ми.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Как е Гас?

— Изкара тежка нощ, Хейзъл — каза тя. — Сърцето му работи прекалено усилено. Трябва да намали физическото натоварване. От сега нататък ще бъде само в инвалидна количка. Започва и ново лекарство, което би трябвало да помогне за болката. Сестрите му пристигнаха току-що.

— Добре — отвърнах аз. — Може ли да го видя?

Тя ме прегърна с една ръка и стисна рамото ми. Почувствах се странно.

— Хейзъл, знаеш, че те обичаме, но в този момент искаме да останем само хората от семейството. Гас е на същото мнение. Нали разбираш?

— Да, разбирам — отвърнах аз.

— Ще му кажа, че си идвала.

— Добре — отвърнах. — Мисля да остана за малко да почета.



Тя пое обратно по коридора натам, където беше той. Наистина разбирах, но въпреки това ми липсваше и не можех да се отърва от мисълта, че може би това беше последният ми шанс да го видя, да се сбогувам с него. В чакалнята имаше само един кафяв килим и столове с кафява тапицерия. Поседнах за малко в едно широко кресло, затъкнала с крак количката с кислорода. Бях с кецовете „Чък Тейлър“ и тениската с надпис „Това не е лула“, които носех преди две седмици в онзи късен следобед, посветен на диаграмата на Вен, а той нямаше да ги види. Започнах да разглеждам снимките в телефона си — един обърнат наопаки калейдоскоп на последните няколко месеца, който започваше с онзи кадър пред къщата на Моника, където беше заедно с Исак, и завършваше с първата му снимка, която бях направила по време на онази разходка до „Странните кости“. Струваше ми се, че оттогава е изминала цяла вечност, сякаш двамата с него бяхме преживели своето кратко, но безкрайно завинаги. Едни безкрайности са по-необятни от други.



Две седмици по-късно бутах количката на Огъстъс в художествения парк на път за „Странните кости“ заедно с цяла бутилка извънредно скъпо шампанско и кислородния контейнер в скута му. Шампанското беше подарък от един от лекарите на Гас, който с лекота успяваше да внуши на докторите да се разделят с едни от най-хубавите бутилки шампанско от колекцията си и да ги отстъпят на две деца. Накрая седнахме, Гас в своя стол, а аз на влажната трева, толкова близо до „Странните кости“, колкото успях да избутам количката. Посочих му децата, които се подстрекаваха едно друго да прескочат от гръдния кош на раменната кост, а в отговор Гас каза нещо достатъчно силно, за да мога да го чуя въпреки глъчката:

— Последния път приличах на едно от онези деца. А сега приличам на скелета.

Пихме от хартиени чаши с картинки на Мечо Пух.

Шестнадесета глава

Един най-обикновен ден с Гас, който се намираше в последната фаза на болестта си.

Отидох у тях по пладне, след като вече бе изял и повърнал закуската си. Момчето, което ме посрещна на вратата в инвалидната си количката, вече не приличаше на онзи мускулест красив младеж, който се взираше втренчено в мен в групата за взаимопомощ, но при все това кривата усмивка, незапалената цигара и живите яркосини очи бяха още там.

Обядвахме заедно с родителите му на масата в трапезарията. Сандвичи с фъстъчено масло и желе и аспержи, останали от снощи. Гас не хапна нищо. Попитах го как се чувства.

— Превъзходно — отвърна той. — Ами ти?

— Добре. Какво прави снощи?

— Спах много. Искам да ти напиша продължение, Хейзъл Грейс, но през цялото време се чувствам толкова изморен.

— Можеш да ми го разкажеш — предложих аз.

— Ами, продължавам да държа на анализа си за Мъжа от страната на лалетата отпреди срещата с Ван Хутен. Той не е мошеник, но не е и толкова богат, за колкото се представя.

— Ами майката на Анна?

— За нея все още имам колебания. Търпение, бързачке. — Огъстъс се усмихна. Родителите му не обелваха нито дума и не откъсваха поглед от него, сякаш искаха да се насладят докрай на шоуто на Гас Уотърс, докато беше все още в града. — Понякога ми се иска да напиша мемоари. И тези мемоари ще ми помогнат да остана в сърцата и спомените на публиката ми, която ме боготвори.

— Защо ти е публика, която да те боготвори, когато имаш мен? — попитах аз.

— Хейзъл Грейс, за човек с моето обаяние и физическа привлекателност е лесно да покори хората, с които се среща. Но да накараш едни непознати да се влюбят в теб… ето в това е номерът.

Аз подбелих очи.



След обяда излязохме в задния двор. Все още се чувстваше достатъчно добре, за да бута сам количката си, като дърпаше миниатюрните колелца, прекарвайки по този начин предните колела над прага на вратата. И въпреки всичко си оставаше атлетичен, надарен от природата с такова чувство за равновесие и бързи рефлекси, които дори изобилните упойващи вещества не можеха да притъпят напълно.

Родителите му останаха вътре, но когато поглеждах към трапезарията, се убеждавах, че не откъсват очи от нас.

Известно време поседяхме мълчаливо, след което Гас каза:

— Понякога ми се иска да имах като онази люлка.

— Люлката от задния ми двор?

— Да. Чувството ми за носталгия достига такива размери, че съм в състояние да страдам за люлка, която задникът ми никога не е докосвал.

— Носталгията е страничен ефект от рака — отбелязах аз.

— Не, носталгията е страничен ефект на смъртта — поправи ме той. Над нас вятърът духаше и разперените сенки на клоните образуваха различни шарки по кожата ни. Гас стисна ръката ми. — Хейзъл Грейс, имаме хубав живот.



Влязохме вътре, щом стана време за лекарствата му, които приемаше в комбинация с течна хранителна добавка, вливана през стомашна сонда — малка пластмасова тръбичка, която изчезваше в корема му. За известно време той притихна, изпаднал в унес. Майка му настояваше да поспи, но той посрещна предложението й с упорито клатене на главата, и затова го оставихме да поседи малко на стола, потънал в полусън.