— Гас, мисля, че мястото е инфектирано. С това няма да мога да се справя. Но защо си тук? Защо не си у дома? — Той повърна, като нямаше сили дори да извърне глава от скута си. — О, скъпи — промълвих аз.

— Исках да си купя пакет цигари — измърмори той. — Изгубих стария. Или просто са ми го взели. Не съм сигурен. Обещаха да ми купят други, само че… исках да го направя сам. Да направя поне едно нещо сам.

Погледът му бе вперен право напред. Извадих безшумно телефона си и погледнах надолу, за да набера 911.

— Съжалявам — казах аз.

— Деветстотин и единайсет, от каква спешна помощ се нуждаете?

— Здравейте, намирам се на пистата на Осемдесет и шеста и „Дич“ и тук имаме нужда от линейка. Любовта на живота ми има стомашна сонда, която не функционира.

Той вдигна поглед към мен. Беше ужасно. Сърцето ми се късаше да го виждам такъв. Нямаше дори помен от стария Огъстъс Уотър с кривите усмивки и незапалените цигари — сега мястото му бе заето от едно отчаяно, лишено от достойнство човешко същество, което седеше свито под мен.

— Това беше. Вече ми е забранено дори да не пуша.

— Гас, обичам те.

— Защо не мога поне да бъда нечий Питър ван Хутен? — Той удари немощно по волана и звукът на клаксона се смеси с плача му. После отметна глава назад и погледна нагоре. — Мразя се мразя се мразя живота си мразя го ненавиждам се мразя този живот мразя го мразя го по дяволите искам просто да умра.

Според установените норми на жанра Огъстъс Уотър запази чувството си за хумор до самия край, не измени на куража си нито за миг и духът му продължи да се рее във висините подобно на горд орел, докато светът не се оказа тесен за неговата жизнерадостна душа.

Но това беше самата истина: една злочесто момче, което отчаяно копнееше да не е злочесто, което крещеше и плачеше, докато в кръвта му течеше отровата на една инфектирана стомашна сонда, която го поддържаше жив, ала не достатъчно жив.

Избърсах брадата ми, поех лицето му в ръце и коленичих близо до него, за да мога виждам очите му, които бяха все така живи.

— Съжалявам. Иска ми се да беше както в онзи филм с персийците и спартанците.

— На мен също — отвърна той.

— Но не е — казах аз.

— Знам.

— Тук няма лоши.

— Да.

— Дори ракът не е от лошите — той иска само да живее.

— Да.

— И ти ще си добре — казах му аз. Вече чувах сирените.

— Добре — отвърна той. Губеше съзнание.

— Гас, обещай ми повече да не правиш така? Аз ще ти купя цигари, става ли? — Той ме погледна. Очите му блуждаеха в орбитите си. — Трябва да ми обещаеш.

Той кимна леко, след което затвори очи, а главата му се олюля.

— Гас — обадих се аз. — Остани с мен.

— Прочети ми нещо — каза той в мига, в който проклетата линейка изрева покрай нас. И докато ги чаках да обърнат и да ни намерят, започнах да рецитирам първото стихотворение, което ми дойде наум: — „Червената ръчна количка“ от Уилям Карлос Уилямс.

„Толкова много зависи

от

една червена количка

с едно колело

полирана от дъждовна вода

край белите пиленца.“

Уилямс е бил лекар. Звучеше ми като докторско стихотворение. Стихотворението свърши, а линейката все така се отдалечаваше от нас и аз продължих да го пиша в движение.

И толкова много зависи, говорех му аз, от синьото небе, надзъртащо сред клоните на дърветата над нас. Толкова много зависи от прозрачната сонда, излизаща от стомаха на момчето с посинелите устни. Толкова много зависи от този наблюдател на вселената.

В полусъзнание, той ме погледна и промърмори:

— А ти твърдеше, че не пишеш поезия.

Деветнадесета глава

Прибра се от болницата няколко дни по-късно, този път с напълно и безвъзвратно изгубено честолюбие. Налагаше се да му дават още повече успокоителни, за да притъпят болката. И той се премести окончателно на горния етаж, на едно специално болнично легло, разположено до прозореца на всекидневната.

Това бяха дни на пижами и набола брада, на смотолевени думи и молби, на безконечни благодарности, които той отправяше към всеки и за всичко, което околните правеха за него. Един следобед той посочи вяло към коша за пране в ъгъла на стаята и ме попита:

— Какво е това?

— Кошът за пране ли?

— Не, онова до него.

— До него няма нищо.

— Това е последното късче от достойнството ми. Толкова е малко.



На другия ден влязох, без да звъня. Не искаха вече да използвам звънеца, за да не го будя. Сестрите му също бяха там със своите съпрузи банкери и трите си деца, все момчета, които се спускаха към мен и започваха да кряскат „коя си ти коя си ти коя си ти“, като тичаха в кръг във вестибюла, като че ли белите им дробове бяха възобновяем източник на енергия. Вече бях виждала сестрите, но не и децата й техните бащи.

— Аз съм Хейзъл — представих се.

— Гас си има приятелка — изтърси едно от децата.

— Да, знам, че Гас има приятелка — отвърнах аз.

— И тя има цицки — подхвърли друго.

— Така ли?

— Това за какво ти е? — попита първото, като посочи количката с кислорода.

— Помага ми да дишам — обясних аз. — Гас буден ли е?

— Не е буден, спи.

— Той умира — обади се другото.

— Той умира — потвърди третото със сериозно изражение на лицето. За миг настъпи мълчание, но докато се чудех какво да кажа, едно от децата изрита друго и те отново се впуснаха в гоненица, препъвайки се едно в друго в отдалечаващо се към кухнята меле.

А аз се отправих към родителите на Гас в дневната и се запознах с неговите зетьове, Крис и Дейв.

Тогава полусестрите му, които познавах добре, се спуснаха да ме прегърнат. Джули седеше на ръба на леглото и говореше на спящия Гас със същия онзи тон, с който казваш на едно дете колко е очарователно:

— О, Гаси, Гаси, нашият малък Гаси, Гаси.

Нашият Гаси ли? Той да не е някаква вещ?

— Как си, Огъстъс? — казах аз, опитвайки се да послужа като модел за подобаващо поведение.

— Миличкият ми Гаси — обади се и Марта, надвесвайки се над него.

Започнах да се питам дали наистина спи, или просто е задействал помпата с болкоуспокояващото, за да се предпази от устрема на добронамерените си сестри.

След известно време той се събуди и първото, което каза, беше „Хейзъл“, което, трябва да призная, доста ме зарадва, сякаш и аз бях част от семейството.

— Навън — изрече той. — Може ли да излезем?

Всички се отправихме към вратата, като майка му буташе количката, а аз заедно със сестрите, зетьовете, баща му и племенниците вървяхме подире им. Денят беше облачен, но тих и топъл, тъй като лятото бе започнало. Той носеше моряшка фланелка с дълги ръкави и долнище на анцуг. По някаква причина постоянно му беше студено. Поиска вода и баща му отиде да донесе.

Марта се опита да поведе разговор с Гас, като клекна до него и каза:

— Винаги си имал такива красиви очи.

Той кимна едва-едва.

Един от зетьовете положи ръка на рамото на Гас и каза:

— По-добре ли е на въздух?

Гас сви рамене.

— Искаш ли хапче? — попита майка му, присъединявайки се към кръга от клечащи около него хора. Аз отстъпих крачка назад и се загледах в децата, които се спуснаха напряко през една цветна леха право към парчето зелена трева в задния двор. И тутакси захванаха една игра, която се състоеше в това да се хвърлят на земята.

— Деца! — извика вяло Джули.

— Мога само да се надявам — каза тя, обръщайки се към Гас, — че един ще станат като теб — сериозни и интелигентни млади мъже.

Идеше ми да повърна.

— Той не е чак толкова умен — казах на Джули.

— Тя е права. Работата е там, че повечето красиви хора са глупави, и затова аз надминавам очакванията.

— За всичко е виновен сексапилът му — казах аз.

— Да, понякога мога да бъда наистина ослепителен — отвърна той.

— И той наистина ослепи приятеля ни Исак — казах аз.

— Ужасна трагедия. Но мога ли да се скрия от тази убийствена красота?

— Не, не можеш.

— Това прекрасно лице е моето наказание.

— Да не говорим за тялото.

— Слушай, най-добре да не зачекваме темата за прелестното ми тяло. Не ти трябва да ме виждаш гол, Дейв. Защото в мига, в който Хейзъл Грейс ме видя гол, дъхът й направо пресекна — каза той и кимна към кислородната бутилка.

— Добре, достатъчно — обади се бащата на Гас, след което изневиделица ме прегърна и целуна по главата. — Всеки божи ден благодаря на Господ за теб, хлапе — прошепна ми той.