Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Щом пристигнахме, поседнах за кратко в стаята за поклонение — малко помещение с голи каменни стени от едната страна на олтара в църквата на Буквалното сърце на Исус. Две-трети от стаята, в която имаше около осемдесет стола, бяха запълнени, но останалата празна една трета биеше много повече на очи.

Известно време наблюдавах как хората се приближават до ковчега, който беше положен върху някаква количка, застлана с покривка. Всички тези хора, които никога не бях виждала, коленичеха или се навеждаха над него, поглеждаха го за малко, като може би плачеха или изричаха нещо, и накрая докосваха ковчега, вместо да докоснат него, защото никой не обича да влиза в досег със смъртта.

Родителите на Гас стояха до ковчега, като прегръщаха всички, които минаваха покрай тях, но щом ме видяха, те се усмихнаха и се приближиха. Изправих се и прегърнах първо баща му, а после и майка му, която ме притегли силно към себе си, притискайки плешките ми, какъвто навик имаше Гас. И двамата изглеждаха състарени — с хлътнали очи и увиснала кожа на изтощените им лица. Те също бяха достигнали края на бягането с препятствия.

— Той те обичаше толкова много — каза майка му. — Наистина те обичаше. Това не беше… не беше някакво хлапашко увлечение — додаде тя, сякаш не го знаех.

— Вас също много ви обичаше — отвърнах аз тихо. Не мога да го обясня, но да разговарям с тях, беше все едно да се нараняваме взаимно. — Съжалявам — додадох аз. След това поведоха разговор с родителите ми, който се изразяваше най-вече в сковано кимане и стиснати устни. Тогава вдигнах поглед към ковчега и тъй като там нямаше никого, реших да се приближа. Махнах канюлата от носа си, прекарах я над главата си и я подадох на татко. Исках да бъдем само аз и той. Взех малката си чантичка и поех по оставената между редиците столове пътека.

Разстоянието ми се стори ужасно дълго и през цялото време повтарях на дробовете си да мълчат, повтарях им, че са силни и че могат да се справят с това. Докато се приближавах, го виждах: косата му беше сресана наляво по начин, който би намерил за ужасяващ, а лицето му беше подпухнало. И все пак това беше Гас. Моят върлинест и прекрасен Гас.

Отначало исках да облека малката черна рокля, която бях купила за петнайсетия си рожден ден, погребалната ми рокля, само че вече не ми ставаше, и затова си сложих една най-обикновена черна рокля с дължина до коляното. Огъстъс беше със същия черен костюм с тесни ревери, с който се появи в „Орание“.

Щом коленичих, осъзнах, че бяха затворили очите му — разбира се, че ще ги затворят — и че никога повече нямаше да видя сините му очи.

— Обичам те в сегашно време — прошепнах аз, след което отпуснах ръка на гърдите му и продължих: — Добре, Гас, всичко е добре. Наистина. Всичко е добре, чуваш ли? — Не бях и не съм сигурна, че ме чуваше. Накрая се наведох към него и го целунах по бузата. — Добре — казах аз. — Добре.

Изведнъж си дадох сметка, че всички тези хора ни гледаха и че последния път, когато се целунахме в присъствието на такава многолюдна тълпа, беше в къщата музей на Анне Франк. Но в интерес на истината този път те не гледаха нас, а мен. Само мен.

Тогава отворих чантичката си и извадих отвътре кутия „Камел Лайте“. А после с бързо движение на ръката, което се надявах никой да не е забелязал, ги мушнах в тясното пространство между него и кадифената сребриста подплата на ковчега.

— Сега вече можеш да си запалиш — изрекох аз. — Нямам нищо против.

Докато му говорех, мама и татко се бяха придвижили до втората редица столове заедно с кислородната ми бутилка, така че не се наложи да вървя дълго. Щом седнах, татко ми подаде една кърпичка. Аз си издухах носа, нагласих тръбичките зад ушите си и поставих накрайниците на мястото им.

Смятах, че за същинската част на погребението ще се преместим в истинския олтар, само че службата се проведе в това тясно странично помещение — вероятно Буквалната десница на Исус, онази част от кръста, към която е бил прикован. Тогава се появи пасторът, който застана зад ковчега, сякаш беше амвон, и започна да говори за храбрата борба на Огъстъс, за неговия героизъм пред лицето на болестта, който бил вдъхновение за всички ни, и тъкмо когато взе да ми писва, свещеникът додаде: „В рая Огъстъс ще бъде най-сетне изцелен и непокътнат“ — намеквайки, че отрязаният крак го прави по-малко завършен в сравнение с останалите, при което не можах да потисна въздишката на отвращение. Татко стисна крака ми малко над коляното и ме стрелна неодобрително с очи, но тогава някой от задната редица прошепна едва доловимо в ухото ми:

— Какъв смотаняк само, нали, хлапе?

Обърнах се назад.

Питър ван Хутен носеше бял ленен костюм, скроен по такъв начин, че да прикрива пълнотата му, сиво-синя на цвят риза и зелена вратовръзка. Имаше вид на човек, който се е пременил за колониална окупация на Панама, а не за погребение. Тогава пасторът каза:

— Нека да се помолим.

И докато всички останали сведоха глави, аз продължих да се взирам, зяпнала от изумление при вида на Питър ван Хутен. В следващия миг той прошепна:

— Трябва да се правим, че се молим. — И той също наведе глава.

Положих всички усилия да забравя за присъствието му и да се помоля за Огъстъс. Наложих си да се съсредоточа върху думите на пастора и да не поглеждам назад.

Тогава пасторът повика Исак при себе си, който изглеждаше много по-сериозен, отколкото на репетицията за погребението.

— Огъстъс Уотърс, който беше кмет на тайния град Кансервания, е незаменим — започна Исак. — Много хора биха могли да разкажат забавни истории с Гас, защото той беше наистина забавен, но аз ще ви разкажа една сериозна. В деня, след като ампутираха окото ми, Гас дойде в болницата. Бях сляп, с разбито сърце и нямах желание за нищо, но тогава Гас влетя в стаята ми и извика: „Имам страхотна новина!“. А аз отвърнах: „Точно в момента не съм в настроение за твоята страхотна новина“, при което той ми каза: „Това ще искаш да го чуеш“, така че аз попитах: „Е, добре, каква е новината?“, а той заяви: „Предстои ти дълъг и хубав живот, изпълнен с много страхотни и гадни моменти, представи си само!“.

Исак не можа да продължи или може би това беше всичко, което бе написал.

След като един приятел на Гас от гимназията разказа няколко истории за неговите изключителни баскетболни умения и за безкрайните му достойнства като съотборник, пасторът каза:

— А сега ще чуем няколко думи от специалната приятелка на Огъстъс, Хейзъл.

„Специална приятелка ли?“ Сред публиката отекна приглушено хихикане и аз реших за всеки случай да поправя недоразумението, обръщайки се към пастора:

— С него бяхме гаджета.

Това накара хората да се разсмеят. И едва тогава започнах да чета предварително написаното прощално слово:

— В дома на Гас има един цитат, в който двамата с него намирахме голяма утеха: „Без болката не можем да познаем радостта“.

След това продължих да декламирам глупави лозунги за кураж, докато родителите на Гас, хванати ръка за ръка, слушаха прегърнати и кимаха при всяка моя дума. Стигнала бях до заключението, че погребенията са за живите.

Сестра му Джули също произнесе реч, службата завърши с молитва за единението на Гас с Господ и аз си спомних какво ми беше казал в „Орание“ — че не вярва в никакви имения и арфи, но вярва в съществуването на нещо с главно Н, така че докато се молехме, си представих, че в момента е някъде с главно Н, но въпреки това не можех да убедя сама себе си, че някога ще се съберем. Познавах твърде много починали хора. Знаех, че от сега нататък за мен времето ще тече много по-различно, отколкото за него — че подобно на всички хора в тази стая, аз ще продължа да трупам запаси от любов и загуби, но не и той. А за мен това беше най-голямата и истински непоносима трагедия: като всички неизброими починали хора той е претърпял необратимото превъплъщение от преследван от витаещи души във витаещ дух.

Тогава един от зетьовете на Гас донесе портативен касетофон и пусна едно парче, което Гас бе избрал сам — една тъжна и спокойна песен на The Hectic Glow, която се наричаше „Новият партньор“. А аз исках само да се прибера у дома. Не познавах почти никого от тези хора и в същото време усещах как малките очички на Питър ван Хутен се забиват в беззащитните ми плещи, ала след края на песента трябваше да изчакам, докато всички се отбият при мен, за да ми кажат, че съм говорила прекрасно и че службата е била чудесна, което беше лъжа: все пак се намирахме на погребение. Което приличаше на всяко друго.

Тогава се събраха хората, които щяха да носят ковчега му — братовчеди, баща му, един чичо, приятели, които никога не бях виждала — и го понесоха към катафалката.

Когато тримата с мама и татко влязохме в колата, аз им казах: