Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Тази вечер си легнах рано, обличайки боксерки и тениска, преди да се мушна под завивките на голямото, отрупано с възглавници легло, което беше едно от най-любимите ми места в целия свят. А след това за милион и първи път започнах да чета „Всевластна скръб“.

В романа става дума за едно момиче на име Анна (която разказва историята) и нейната едноока майка — обсебена от лалетата професионална градинарка, — които водят нормален живот на хора от ниската прослойка на средната класа в малко градче в Централна Калифорния, докато Анна не се разболява от рядко срещана форма на рак на кръвта.

Но това не е книга за рака, защото книгите за рака не струват. В повечето от тях болният от рак започва благотворителна кампания за набиране на средства за борба с рака, нали така? Този благотворителен ангажимент връща болния от рак към изначалния смисъл на понятието човещина и му помага да усети любовта и подкрепата на околните, защото след себе си ще остави завещание за борба с рака. Във ВС обаче Анна решава, че болните от рак, които започват благотворителни кампании за борба с рака, всъщност постъпват доста нарцистично, и затова тя се впуска в кампания на име „Фондацията на Анна за болните от рак, които търсят лекарство за холера“.

Освен това никой друг не си позволява да говори така откровено, както самата Анна: в целия роман тя се самоопределя като страничен ефект, което е самата истина. Болните от рак деца по същество представляват страничен ефект на безмилостната мутация, създала условия за многообразието на живота на земята. С разплитане на историята, състоянието на Анна се влошава, като методите на лечение и болестта се надпреварват да отнемат живота й, а майка й се влюбва в един търговец на лалета от Холандия, когото Анна нарича Мъжът от страната на лалетата. Мъжа от страната на лалетата разполага с купища пари и ексцентрични идеи за лечението на рака, но Анна подозира, че той е измамник и най-вероятно не е никакъв холандец, и тогава, тъкмо когато мнимият холандец и майката й се канят да се оженят, а на Анна й предстои да започне една налудничава нова лечебна програма, включваща троскот и малки количества арсеник, книгата завършва точно по средата на едно.

Осъзнавам, че най-вероятно става дума за литературен похват, а и може би това е една от причините да харесвам толкова много тази книга, но все пак е нормално една история да има завършек. Но дори да не може да бъде завършена, тогава трябва да се превърне в безкрайна поредица, също като приключенията на взвода на старши сержант Макс Мейхем.

Давах си сметка, че историята завършва, защото Анна умира, или защото влошеното здраве не й позволява да пише, и това незавършено последно изречение отразява внезапния завършек на живота, но освен Анна в романа има и други персонажи и ми се струва някак нечестно, че никога няма да разбера какво се е случило с тях. Написала съм дузина писма до Питър ван Хутен с посредничеството на издателството, във всяко от които се интересувам какво се случва след края на историята: дали. Мъжът от страната на лалетата е измамник, дали майката на Анна се омъжва за него, какво става с глупавия хамстер на Анна (който майка й мрази), дали приятелите на Анна успяват да се дипломират и други подобни неща. Ала той не отговори на нито едно от тези писма.

ВС е единствената книга, написана от Питър ван Хутен, и както изглежда, за него не се знаеше нищо повече от това, че след излизането на романа писателят се е преместил от Съединените щати в Холандия и е станал доста саможив. Предполагам, че пише продължение на книгата с развиващо се в Холандия действие — може би майката на Анна и Мъжа от страната на лалетата се преместват там, опитвайки се да започнат нов живот. Но от излизането на „Всевластна скръб“ бяха изминали цели десет години, а оттогава Питър ван Хутен не бе публикувал дори съобщение в някой блог. Не можех да чакам вечно.

Докато препрочитах книгата тази вечер, постоянно се разсейвах, представяйки си как Огъстъс Уотърс чете същите тези думи. Питах се дали ще му хареса, или ще я квалифицира като претенциозна. Но тогава се сетих за обещанието си да му се обадя, след като прочета „Цената на зората“, така че намерих номера на титулната страница и му писах.

Отговори ми след една минута:

Така че му звъннах.

— Хейзъл Грейс — каза той, щом вдигна слушалката.

— Е, прочете ли я?

— Не съм още. Има цели шестстотин петдесет и една страници, а аз разполагах само с двайсет и четири часа.

— Докъде си стигнал?

— Четиристотин петдесет и трета.

— И?

— Ще се въздържа от мнение, докато не стигна до края. Но да си призная, чувствам се малко неудобно, че ти дадох „Цената на зората“.

— Недей. В момента съм на „Реквием за Мейхем“.

— Блестящо продължение на поредицата. И все пак, холандецът мошеник ли се оказва? Имам лошо предчувствие за него.

— Нищо няма да издам — отвърнах аз.

— Ако не се окаже истински джентълмен, ще му избода и двете очи.

— Значи, ти харесва.

— Въздържам се от мнение! Кога ще се видим?

— Не и преди да прочетеш „Всевластна скръб“. — Доставяше ми удоволствие да бъда уклончива.

— Тогава по-добре да затварям и да продължавам да чета.

— Така е — отвърнах аз и линията замлъкна.

Флиртуването беше нещо ново за мен, но ми харесваше.

На другата сутрин имах „Американска поезия от XX в“ в колежа. Възрастната жена, която изнасяше лекцията, съумя да говори деветдесет минути за Силвия Плат, без нито веднъж да цитира поне една дума от нея.

Когато излязох от час, мама стоеше на тротоара пред сградата.

— През цялото време ли беше тук? — попитах я, щом се завтече към мен, за да ми помогне да натоваря количката и бутилката в колата.

— Не, отбих се да взема дрехите от химическото, а след това и до пощата.

— А после?

— Четох книга — отвърна тя.

— И твърдиш, че аз съм човекът без социален живот. — Усмихнах се, а тя се опита да ми отвърне със същото, ала в усмивката й се долавяше някакво колебание. След миг продължих: — Искаш ли да отидем на кино?

— Добре. Има ли нещо, което искаш да гледаш?

— Предлагам да отидем и да проверим кой е първият филм, който започва. — Тя затвори вратата ми и заобиколи от страната на шофьора. Отидохме в кино „Касълтън“ и гледахме 3D филм за говорещи джербили. Всъщност беше доста забавен.

Когато излязохме от киното, бях получила четири съобщения от Огъстъс.

Така че щом се прибрах у дома, отидох в задния двор, седнах на един ръждясал градински стол на дупки и му звъннах. Беше облачен, типичен за Индиана ден, който те кара да се чувстваш потиснат. По-голямата част от неголемия заден двор беше зает от детските люлки, които изглеждаха съвсем прогизнали и жалки.

Огъстъс вдигна на третото позвъняване.

— Хейзъл Грейс — каза той.

— Е, вече познаваш сладката агония на това да четеш „Всевластна скръб“… — замълчах, щом чух силните ридания в другия край на линията. — Добре ли си? — попитах аз.

— Великолепно — отвърна Огъстъс. — Само че съм с Исак, който всеки момент ще се разпадне. — Тогава се разнесе нова порция рев, който приличаше на предсмъртните крясъци на ранено животно. Гас насочи вниманието си към Исак. — Хей, приятел. Искаш ли да чуеш Хейзъл от групата за взаимопомощ? Исак. Погледни ме. — След минута Гас се обърна към мен: — Искаш ли да се срещнем у нас след, да речем, двайсет минути.

— Добре — съгласих се аз и затворих.

Ако караш по-права линия от нашата до къщата на Огъстъс, ще стигнеш само за пет минути, само че не можеш да караш по-права линия, защото точно по средата се простира Холидей Парк.

Въпреки че представляваше неудобство от географска гледна точка, всъщност харесвах Холидей Парк. Като малка обичах да нагазвам заедно с татко в бялата река и тогава идваше онзи страхотен момент, в който той ме хвърляше във въздуха, просто ме мяташе нагоре, при което аз протягах ръце към него, а той към мен, и тогава и двамата осъзнавахме, че ръцете ни няма как да се срещнат, че няма кой да ме хване, и в този миг и двамата изтръпнахме от ужас в най-добрия смисъл на думата, след което аз цопвах във водата, махайки с крака, и накрая изскачах невредима на повърхността да си поема въздух, течението ме отнасяше обратно при него и аз започвах да викам: „Отново, татко, отново!“.