Елизабет светна лампите, докато Даш затвори вратата и тръгна към най-отдалеченото легло. Постави внимателно Каси върху него и дръпна одеялото отгоре й, докато майка й се приближаваше към нея. В ръката си държеше мокра кърпа. Използва я да почисти бързо порозовелите от съня бузки на Каси и малките й ръце. Устните на Даш се разтеглиха в усмивка при вида на това майчинско отношение.

Елизабет изхлузи ботушките на дъщеря си, след това я повдигна леко и придърпа одеялото върху нея. Всичко бе направено много бързо и с пестеливи движения. Даш поклати глава и извърна поглед от тази гледка. Не разбираше майките. Но, по дяволите, той никога не бе имал такава. Беше живял сам през целия си живот.

Тогава си помисли за Каси. Спря в края на леглото и се обърна. Беше оцелял, защото бе жилав. Суров. По дяволите, не искаше тя да бъде такава. Искаше да вижда сладкото, очарователно малко момиченце, което бе спасило живота му с писмата си. Искаше да вижда усмивката й, увереността й. Обвита от майчината любов.

Поклати глава, завъртя се и тръгна обратно към вратата и бурята. Купил бе дрехи и припаси за майката и детето. Неща, от които щяха да имат нужда. Беше влачил проклетите вещи в продължение на месеци, от момента, в който бе осъзнал, че всеки път, когато са били откривани, те са били принудени да бягат едва ли не само с дрехите на гърба си.

Няколко минути по-късно Даш се върна в стаята и веднага видя Елизабет, застанала в отбранителна позиция пред Каси при отварянето на вратата. Мъжът остави голямата чанта, която носеше, на пода и отново излезе. Когато се върна със собствения си багаж, храната и кафето, тя седеше в края на леглото на детето, взирайки се във вратата.

— В чантата има нощници, дрехи и различни принадлежности — той остави торбите с храна на малката маса. — Купих някои неща, когато разбрах, че всичко е било унищожено. Би трябвало да има всичко, от което се нуждаете.

Даш забеляза стреснатия й поглед, когато тя видя твърдия пластмасов съд.

— Нуждая се от бърз душ — мъжът извади служебния си револвер от личната си чанта, висяща на рамото му. — Ако някой дойде на вратата, уведоми ме. В торбата има храна и кафе, достатъчни за всички ни.

Даш не очакваше отговор и не получи такъв. Елизабет просто се взираше в него с големите си тъжни очи, които много приличаха на тези на Каси, сякаш не можеше да определи дали още сънува, или е будна.

Младият мъж изпитваше болка от желанието да я притежава. Не можеше да възпре нуждата, нито можеше да се бори с желанието, надигащо се в тялото му, но поне можеше да държи ръцете, мислите и желанията в себе си. Имаше доста опит в това. Знаеше точно как да го направи. Контрол. Това бе всичко, което му трябваше. Но тези замаяни очи му причиняваха нещо, което караше вътрешностите му да потръпват от болка, толкова непозната, толкова настойчива, с която бе дяволски трудно да се бори.

Погледът на Елизабет попадна на оръжието, докато Даш стоеше там. Неконтролируем пристъп на страх пламна в очите й. Даш не можеше да я вини за това, но го мразеше.

— Ще ви оставя за малко сами — трябваше да избяга от нея. Ако не го направеше, щеше да я докосне. Ако я докоснеше, да спре щеше да се окаже дяволски трудно. А щеше да се наложи да спре. Сега не бе нито времето, нито мястото за това.

Даш пусна телевизора, когато мина покрай него — постоянният шум щеше да запази нервите й спокойни, или поне така се надяваше — след това тръгна към банята. Ако не вземеше душ и не успокоеше собственото си либидо, щеше напълно да полудее. Пенисът му водеше непрестанна битка с разума му. Беше твърд, болезнен, копнеещ за Елизабет. За вкуса й.

Проклятие, уханието на тази жена беше като призив към члена му. Не се бе отпускал изобщо през ужасните часове в ограниченото пространство на Хамъра. Още беше твърд като стомана и по-настойчив от всякога. Не точно състояние, което му носи някакъв комфорт. А изглежда Елизабет дори не го осъзнаваше. Но дори и да го осъзнаеше, мястото и времето не бяха подходящи. Приоритет му бе безопасността на Каси. След това щеше да може да предяви претенциите си към майката.

Даш разтърси глава, докато влизаше в малката баня и затваряше вратата зад себе си, оставяйки я незаключена. Погледна към ключалката и въздъхна уморено. Печеленето на доверие си беше гадна работа.



Елизабет отвори бавно сака, отпусна се на колене и погледна изненадано надолу към съдържанието му. Дрехите бяха чисто нови. Някои имаха дизайнерски етикети, други не. Всички бяха функционални и щяха да бъдат лесни за почистване — задължително условие за едно осемгодишно дете. В сака бяха подредени също и дрехи за нея. Елизабет се изчерви, когато извади чифт дантелени бикини — тип прашки — от грижливо сгънатото съдържание. Бяха нейният размер, но толкова фини и сексапилни, че тя щеше да се срамува да ги носи.

Имаше нощници и халати за нея и Каси, чорапи и удобни обувки, които още бяха в кутиите си. Младата жена извади една тъмносиня нощница за малко момиченце. Беше дълга, памучна, с дълги ръкави и дантелена яка. Към нея имаше и подходяща роба. Откри няколко пакета детски бикини и чорапи, още неотворени.

След това издърпа една от нощниците, които Даш бе купил за нея. По устните й пробяга усмивка. Беше бархетна, дълга до глезените, с подходяща роба. Нещо, което да й държи топло. С тях вървяха чифт дебели, подплатени чорапи. Изобщо този човек беше ли забравил нещо?

Елизабет поклати объркана глава, питайки се кога реалността бе престанала да съществува. От минута на минута, чистият й ужас преминаваше в плаха надежда. Със сигурност, ако Даш имаше намерение да връща нея и Каси на Грейндж, щеше да го е направил досега.

Но можеше ли да се довери истински на собствените си инстинкти? Младата жена се изправи на крака, чувайки как водата започва да тече в другото помещение. Преглътна тежко. Господи, искаше да му се довери, но страхът беше като демон, който я преследваше безмилостно. Пистолетът и Хамъра щяха да я заведат по-бързо до собствената й цел.

Тя погледна отново към дрехите, докосна меката материя и й се прииска да изкрещи от ярост. Не можеше да му се довери, без значение колко отчаяно го искаше. Без значение, че душата й крещеше протестиращо, Елизабет трябваше да отведе Каси далеч от тази нова, вероятно неизвестна заплаха.

Звукът на душа беше силен, тръбите буквално стенеха. Не бе чула вратата да се заключва и бе отчаяна. Изправи се и тръгна към нея.

Да потиска тръпките от изтощение и нерви, които искаха да разтърсят тялото й, не бе лесна работа. Мразеше мисълта да предаде единствения останал човек между нея и враговете й, но не можеше да понесе и мисълта, че би могла отново да сгреши.

Докато приближаваше към вратата, тя се сети за другите хора, на които бе повярвала. Разбира се, те не бяха много. Имаше един полицейски следовател в Аризона. Надяваше се той да си живее добре с малкото състояние, което сигурно бе получил, за да разкрие местонахождението й. От друга страна, Елизабет си спомняше прекалено добре репортажа за смъртта на един автомобилен механик, който й бе помогнал да избяга, след като ремонтира колата й. Беше мъртъв. Заради нея.

Ръката й улови дръжката на вратата и я завъртя бавно и безшумно. Даш не можеше да е взел пистолета със себе си под душа, щеше да го е оставил някъде наблизо. Тя затаи дъх и отвори вратата бавно и внимателно.



Даш облегна глава на стената на душ кабината и направи почти болезнена гримаса. Недей, бейби. Моля те, недей. Думите се появиха в съзнанието му, когато уханието на Елизабет раздвижи въздуха около него. Дори тестисите му се стегнаха при аромата. Женствен, чувствено топъл, настойчив, уплашен. Страхът й предизвика болка в сърцето му. Топлината й накара пенисът му да потръпне от желание. Нямаше дори една частица в нея, която да не го възбужда и да не го кара да изпитва неистов глад.

Парата се събираше в мъгливи пипала, които обвиваха уханието на Елизабет около сетивата му, предизвиквайки светкавица от копнеж през корема му, право към пулсиращата му ерекция. Можеше да я види в съзнанието си, стягайки се срещу страха й, докато тя се движи в малкото помещение.

Доверието е от съществено значение, напомни си той строго. Елизабет трябваше да знае, че той може да ги защити. Че ще ги защити. Би трябвало да знае, че той е достатъчно силен, достатъчно уверен, дори да я спре, ако се наложи. Но веднъж, след като се сблъска с нея, дали щеше да има сили да не я докосне?

Не го прави, Елизабет. Даш стисна зъби, когато лекият шум от нежното й тяло се чу до рамката на вратата, карайки го да се напрегне допълнително. Махни се! Не ми позволявай да те докосна! Ако го стореше, никога нямаше да може да спре. Едно вкусване никога не може да бъде достатъчно. Тя щеше да бъде пир за сетивата му, празник от еротични деликатеси. Но само ако му се довереше. Само ако разбере, без сянка на съмнение, че той е тук заради нея и Каси. Не заради враговете им.

Печеленето на доверие бе гадна работа, напомни си мъжът. По-добре да започне и да свърши с това още сега. Той нямаше да може да й помогне, ако трябва да се пази и от нея, и от хората, които я преследваха. Ако можеше Даш да премине през този изблик на открито неподчинение, тогава двамата имаха някакъв шанс.

Неподчинението изкушаваше животното, което той се бореше да държи под контрол. Животното, което знаеше, че това е неговата половинка. Знаеше, че тази жена е всичко, което е търсил през живота си. Да се контролира бе една битка, която той знаеше, че ще загуби бързо. Сега, часове след като я бе открил, Даш не можеше да мисли почти за нищо друго, освен за това как да се потопи в топлината и влагата между бедрата й. Да се удави в горещите дълбини на вагината й, докато тя се стяга около него. Никога, в нито един момент от живота си, не бе срещал жена, която да му повлияе по този начин.