Елизабет проследи как висока тъмна фигура слезе от автомобила и закрачи бързо към вратата на ресторанта. Мъжът влезе вътре, изглеждаше по-силен от скала, а очите му веднага се спряха върху майката и детето. За един миг младата жена потръпна от страх, преди да се застави да остане спокойна.

Не. Хората, които я преследваха, не бяха толкова опасни, нито толкова силни. Ако бяха, тя щеше да е мъртва още преди две години. Този мъж беше висок, един от най-високите, които някога бе виждала. Беше облечен с дънки, ботуши и памучна риза. Гъстата му черна коса бе оставена да порасне дълга и падаше върху яката на ризата. Напрегнатите кафяви очи, почти кехлибарени на цвят, огледаха ресторанта бавно, преди да се върнат отново на нея. Тогава въздухът запращя от електричество, сякаш невидими потоци от енергия ги свързаха, принуждавайки Елизабет да го оцени на примитивно ниво. Не че нямаше да го забележи, така или иначе. Той беше властен, мощен, и така невероятно мъжествен, че дъхът й секна при вида му.

Младата жена видя как очите му пламват от… Не, това не можеше да бъде притежание. Беше си изгубила ума. Липсата на сън и болката я бяха накарали да падне толкова ниско, че виждаше само това, което искаше да види. Не бе възможно един непознат, който я среща за първи път, да усети чувство за притежание, желание и решителност до такава степен, че тя да сметне, че ги е зърнала в погледа му, преди да бъдат прикрити.

За първи път от години Елизабет почувства как хормоните й се събудиха за живот. Този поглед беше почти осезаем. Той бе като една ласка. Израз на намерение. Тя примигна и тръсна глава при халюцинацията. Не. Той просто беше едър, добре изглеждащ мъж, а тя бе отчаяна. Отчаяна да намери помощ. Да знае, че дъщеря й е защитена. Мъжът беше достатъчно едър, за да е в състояние да защити и двете им. Но още от сега знаеше, че никой не може да ги защити. Това им беше втълпявано отново и отново.

Елизабет наведе глава и погледна Каси, която равнодушно гризеше един от картофите в чинията си. Беше поела само няколко хапки от хамбургера си, най-вече защото майка й я принуди.

— Трябва да ядеш, миличка — прошепна тя нежно, опитвайки се да скрие сълзите си. — Всичко е наред вече. Обещавам.

— Уморена съм, мамо — Каси потопи картофа в кетчупа, но не го изяде. Само си играеше с него, и то без ентусиазъм.

— Яж, Каси. И си изпий млякото — жената побутна чашата по-близо до малкото момиченце, а сърцето й се разкъса, когато то надигна глава и я погледна с мрачни, изпълнени със страх очи.

Елизабет се бореше да сдържи вика си на безсилие. Никое дете не трябваше да гледа с такива сломени очи.

— Даш ще дойде тази вечер, мамо — пълните със сълзи очи се взираха в нея, толкова тъжни, че на Елизабет й се прииска да умре, вместо да продължи да ги вижда.

— Миличка… — какво би могла да й каже? Как би могла да й обясни, че дори да е разбрал, че са живи, Даш Синклер нямаше да дойде за тях, да не говорим, че враговете им отново бяха само на няколко часа разстояние зад тях.

Последното нападение не бе най-лошата случка за дългите месеци, през които бягаха, но беше едно от най-тежките. Мъжът ги чакаше. Ако Елизабет не бе заключила вратата на мазето зад тях и ако не бяха открили бързо прозореца, сега щяха да бъдат мъртви. Този път обаче един куршум уцели бедрото й, а след това си поряза китката на счупения прозорец. Младата жена беше слаба и гладна. Но се страхуваше, че ако похарчи още пари за храна тази вечер, по-късно нямаше да има достатъчно средства, за да купи нещо за ядене на Каси.

Някакво движение от страна на човека, който все още стоеше до вратата накара главата й да се надигне. Внезапно я завладя чувство на паника, когато хладните му кафяви очи срещнаха нейните. Лицето му беше диво и съвършено — ъгловато, перфектно за воин. Или може би убиец. Възможно ли бе враговете на Дейн да се бяха уморили да опитват да свършат работата сами?

Точно когато Елизабет си го помисли, той тръгна към тях. Мъжът не просто вървеше, той се плъзгаше. Гладки мощни мускули играеха под ризата и дънките му, приближавайки го с всяка изминала секунда. Когато достигна до тях, ръката му се раздвижи, протягайки се бавно зад гърба му.

Елизабет застина уплашено, готова да скочи през масата, за да прикрие Каси, ако мъжа извади пистолет. Мили Боже! А сега какво? Бяха в капан. Не можеха да избягат, нямаше къде да се скрият.

Устните на непознатия се разтеглиха в усмивка, сякаш можеше да прочете мислите й. Но той не извади пистолет, а намачкан лист хартия. Жената го гледаше, сърцето й биеше учестено, а страхът сякаш прогори дупка в корема й, но някакво странно, необяснимо желание стопли бедрата й. Мъжът спря до масата, погледна надолу към нея, след това към Каси. Елизабет насочи поглед към дъщеря си и видя разширените й очи и бледите бузи.

— Каси — проговори тихо той, подавайки й хартията. — Получих писмото ти.

Елизабет усети как светът й се разтърси, когато момиченцето прошепна името му:

— Даш?

Това е невъзможно, каза си тя. Този човек не можеше да е Даш Синклер. Не можеше наистина да ги е намерил.

Не бе възможно дори да знае, че имат нужда от помощ. И все пак, ако не е той, кой друг би могъл да бъде?

Мъжът погледна Елизабет.

— Яла ли си?

Тя успя само да поклати глава. Мили Боже! Не може да бъде! Това беше някакъв номер. Младата жена повдигна писмото от масата и го разтвори.

„Знам, че сигурно имаш много други момиченца, които да обичаш. Мама казва, че сигурно си женен с деца и не се нуждаеш от нас. Но аз имам нужда от теб, Даш. Моля те, помогни на мен и на мама, преди лошите хора да ни хванат отново.“

Как бе успяла Каси да изпрати това писмо без знанието й? Тя се втренчи в дъщеря си, едва възприемайки факта, че момиченцето говори с непознатия — един опасен непознат, със студени очи, който твърдеше, че е войникът, с когото си бе кореспондирала.

Страните на детето сега пламтяха. От големите й сини очи бликаше надежда, когато страхът бавно бе изместен от щастие.

— Ти дойде, Даш — Каси се хвърли в големите му ръце, дребничкото й тяло изглеждаше крехко и безпомощно до гърдите му. Изражението на младия мъж обаче се напрегна от някакво неопределено чувство, докато ръцете му се обвиваха около нея.

Даш Синклер. Самата Елизабет бе харесала името му, но го бе изтласкала от съзнанието си, с изключение на няколкото пъти, когато Каси бе писала на ранения войник. Още тогава той бе нахлул в сънищата й. Тя обаче не споделяше убежденията на Каси, че един ден Даш ще дойде на бял кон, за да ги спаси, че един ден той ще закриля и двете им. Елизабет беше възрастен човек. Не вярваше в приказки за феи, макар че се опитваше да запази вярата на дъщеря си, възможно най-дълго.

— Яж, Каси — мъжът остави детето обратно в стола му и посочи повелително към храната.

Изненадващо, един пържен картоф изчезна незабавно в устата й. След това още един. Въпреки благодарността си, че Каси яде, Елизабет не успя да сдържи малката искра от ревност. Момиченцето отказваше да се храни заради майка си, но го правеше заради един непознат.

— Мак — извика той към застаряващия закръглен мъж зад бара. — Искам два чийзбургера и две млека.

Елизабет поклати глава.

— Не… — знаеше, че едната порция е за нея.

— Благодаря ти, Даш — Каси отпусна глава на рамото му, докато дъвчеше уморено хамбургера си. — Мама беше гладна. Не яде и вчера. Но аз знаех, че не трябва да се тревожа. Знаех, че ще дойдеш. Знаех го, Даш.

Глава 2

Даш едва сдържа тътнещото си ръмжене, когато Каси се облегна на него. Вдигна ръка и я обви около крехките рамене, поглеждайки към майка й с решителност, която се молеше тя да приеме.

Чувството му за притежание към тях двете само бе станало още по-силно и по-дълбоко през месеците, в които ги бе търсил. С всеки неуспех, с всяко ново осъзнаване на опасността, която ги дебнеше, решителността му нарастваше. Сякаш допълнителното ДНК, което притежаваше в тялото си, виеше той да предяви претенциите си по начин, който го свари неподготвен. А той не обичаше да бъде неподготвен. Но приемаше отговорността към тези две невинни същества така естествено, че дори не си помисляше да го поставя под въпрос.

Усещаше силата на Елизабет. В изпънатите й рамене, в борбения блясък в уморените й сини очи. Жената не му се доверяваше и със сигурност не вярваше, че е този, за когото се представя. Но Даш бе очаквал това. Бе очаквал съпротивата й. Знаеше, че няма да може да я победи лесно.

А и не искаше тя да бъде лесна, осъзна младият мъж. Елизабет беше силна жена, а доминиращите му инстинкти биха потъпкали грубо всяка жена, която не е. Тя трябваше да се научи как да стои до него, кога да се отдръпва и кога да му позволи той да поеме бремето, паднало на плещите й. Трябваше да се научи как да споделя тежестта, вместо да я носи цялата върху крехките си рамене, както бе свикнала да прави до сега.

Внимавайки с малката главичка, сгушена сега в гърдите му, Даш бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Отвори го и го остави между себе си и Елизабет. В единия джоб беше разрешителното му за шофиране, а в другия — военният му документ за самоличност, и двете лесно можеха да се видят.

Мъжът я наблюдаваше, докато тя проучва документите, след което вдигна очи, извивайки едната си вежда подигравателно. Беше куражлийка, трябваше да й го признае. Не приемаше нищо за чиста монета. Нито писмото, нито документа за самоличност.