Дейн сега се пържеше в ада, благодарение на куршума на дилъра, който го бе застигнал пред очите на Каси. След това, мъжът възнамерявал да отведе детето със себе си. Без съмнение, то нямаше да оцелее дълго.

За щастие, Елизабет по някакъв начин бе усетила, че трябва да провери дъщеря си, и чувайки изстрелите, ужасена видяла как Каси бива заключена в една от спалните, докато изхвърлят тялото на съпруга й. Как бе успяла да избяга и да измъкне детето изпод носовете им, Даш не знаеше. Едно бе сигурно обаче — тя го бе сторила и сега двете бяха в по-голяма опасност, отколкото предполагаха.

Терънс Грейндж не беше просто наркодилър. Връзките му с мафията и силната структура, която бе изградил около безшумната си малка империя, простираха пипалата си из целите Съединени щати и няколко държавни агенции. Сега Даш трябваше да намери начин да ги спаси защото, както Елизабет бе разбрала, не бе лесно да се реши на кого може да се има доверие.

— Не съм казвал, че ще пътуваме гладко, а само, че бихме могли — мъжът сви рамене. — Изборът е твой, Елизабет. Можеш да дойдеш с мен и да живееш или да продължиш да бягаш, докато копелетата те заловят и ти отнемат Каси.

Тя силно и дълбоко си пое дъх. Даш знаеше, че тя осъзнава, че в крайна сметка ще се провали. Нямаше връзките и силата да защити себе си и детето си. Беше само една жена и научаваше точно какво значи това.

— И как да знам, че мога да ти се доверя? — попита тя подигравателно. — Не те познавам, господин Синклер, и със сигурност не вярвам, че ще ни преследваш в продължение на шест месеца от чиста добросърдечност.

Даш погледна надолу към Каси. Когато очите му се върнаха отново на Елизабет, той знаеше, че собственият му гняв тлее в дълбините на очите му.

— Грешиш, лейди — искаше да изкрещи от силата на чувството за собственост към двете жени. — Тя спаси безполезния ми живот, когато той нямаше значение за никой друг, освен за нея. И проклет да бъда, ако позволя тя или майката, която толкова обича, да умре. Сега изборът е твой — дали да дойдеш с мен, или да останеш. Но Каси ще бъде защитена. Тя идва с мен.

Даш видя как очите на Елизабет се разшириха, когато страхът ги засенчи още повече. По дяволите, мразеше да вижда как потъмняват от ужас, вместо от удоволствие, каквото копнееше да й достави. Усещаше как страхът я разтърсва, знаеше, че смразява кръвта й, докато тя се опитваше да намери начин да отвърне на удара. Беше силна жена и не й бе лесно да приеме някой друг да поеме контрола. Но той трябваше да го направи. Трябваше да установи властта си над нея и Каси, за да може да ги изведе живи от тази ситуация.

Между очите й се образува гневна бръчица. Разгневените дълбини блестяха войнствено. Пенисът му се втвърди, което бе повече от объркващо, като се има предвид ситуацията и мястото, на което се намираха.

— Говориш за моята дъщеря — изсъска най-сетне Елизабет, навеждайки се напред. Гневът я разтърсваше. Той надви летаргията, която Даш бе видял в нея преди миг. — Няма да направиш нищо без моето разрешение.

Кръвта препускаше в тялото му, гореща и развълнувана, когато уханието й потече към него, обвивайки се около сетивата му. Тя беше възбудена. Не много, може би предизвикана от любопитство, и малко срамежливо. Това му харесваше. Харесваше тази свенливост, тази колебливост. Но внезапният й гняв беше много по-силен. Нейното дете. Нейната отговорност. Младата жена нямаше да се остави лесно. Даже на него. Което означаваше, че той трябваше да се бори с нея за това. Даш очакваше с нетърпение битката.

— Твоето разрешение? — той се опита да сдържи гласа си нисък, но усещаше пулсиращото ръмжене точно под повърхността на думите. — Ако не си забелязала, аз не моля за нещо, Елизабет. Просто ти казвам. Не съм пропътувал половината свят и тичал след хубавия ти малък задник през половината Съединени щати само за да ме потупаш по главата и да ме отпратиш по пътя ми. Можеш да приемеш това спокойно или можем просто да продължим напред и да се борим един с друг. Но ти обещавам, бейби, аз знам кой ще спечели накрая.

Очите й се разшириха недоверчиво.

— Ти луд ли си? — попита най-сетне Елизабет любопитно. — Или просто си търсиш смъртта, господин Синклер? Ако знаеш пред какво съм изправена, тогава знаеш и за хората, които той вече уби, за да стигне до мен. Наистина ли искаш да свършиш като следващото окървавено тяло, което копелето оставя след себе си?

Жената беше умна. Даш го знаеше през цялото време. Подигравателното снизхождение в изражението й и тонът й биха накарали всеки друг да се разколебае.

— Всъщност, мислех нещо подобно — да направя него следващото окървавено тяло след себе си — отвърна той небрежно. — Не се заблуждавай, Елизабет, аз не съм толкова лесен за побеждаване.

Не един терорист бе опитвал, хора, много по-решителни от Грейндж, с по-голяма мрежа от зло зад гърба си. Даш знаеше добре как да играе тази игра и как да победи.

Мъжът я следеше внимателно, усещаше битката, която се води вътре в нея, инстинктивното й разбиране, че ако някой би могъл да ги спаси, то това е той. Но също така се съмняваше, че за нея и Каси има някаква надежда за оцеляване. Надеждата бавно гаснеше в неговата половинка.

Даш се изправи неочаквано на крака, оставяйки малката Каси нежно на стола, докато го прави. След това се наведе по-близо до Елизабет, ръката му се подпря на масата, а лицето му застана само на сантиметри от нейното. Младата жена се взираше в него изненадано.

— Тръгваме след пет минути. Аз и Каси или ти, аз и Каси. Както казах, изборът е твой.

Очите й се присвиха, деликатните й малки ноздри пламнаха, когато по страните й се разля топлина. Сега Даш можеше да подуши вълнението й, но подушваше също така и кръв.

— Няма да ти позволя…

Мъжът се наведе още по-близо.

— Ранена си — изръмжа в лицето й и тя се отдръпна назад от яростта му. — Ако се опиташ да се бориш с мен, обещавам ти, че ще съжаляваш. Сега се приготви за измъкване. Тръгваме си.

Той не й даде време да отговори. Изправи се, хвърли й един последен суров поглед, преди да се обърне и да тръгне към бара. Едрият бивш войник чакаше, наблюдавайки с присвити, преценяващи очи, докато се приближава.

— Тя е в беда — плешивата глава кимна към Елизабет, когато Даш спря пред него. Това не беше въпрос. Човекът имаше необикновен усет за неприятности. Това беше нещо, което научаваш по време на битка, нещо, което никога не забравяш.

— И аз съм тук, за да я измъкна от нея — изръмжа Даш. — Но имам нужда от една услуга.

Мак погледна отново към Елизабет и Каси.

— Не съм се обаждал, но знам, че се предлагат много пари за информация, относно тях двете — очите му се върнаха върху по-младия мъж. Светлокафявите дълбини бяха твърди и хладни. — Кажи ми от какво имаш нужда, момче.

Глава 3

Какво щеше да прави? Елизабет проследи с поглед как Даш плати за храната, след това купи няколко бутилки вода и няколко пакета чипс, докато говореше със сервитьора. Гласовете им бяха ниски и почти заповеднически. Определено обсъждаха нещо повече от цената на чипса.

Младата жена прехапа силно устни, дишайки дълбоко, докато се опитваше да проясни главата си и да прогони изтощението и болката. През последните шест или осем месеца й бе много трудно. Сякаш Грейндж се бе уморил да си играе с нея. Тя рядко имаше повече от няколко дни почивка, да поработи нещо нелегално за минимално заплащане, преди да се наложи отново да бяга. И Каси. Боже, това съсипваше Каси и Елизабет го знаеше. Не можеше да продължават да бягат по този начин. Елизабет трябваше да намери място, където да скрие детето си, докато и двете се излекуват, физически и душевно.

Ръката й падна от плота и докосна дълбоката рана на бедрото й, където куршумът бе разкъсал плътта. Оказа се, че не е толкова дълбока, колкото бе смятала. Вероятно щяха да се наложат няколко шева, но се смяташе за късметлийка. Можеше да бъде много по-лошо. Раната, отстрани на тялото й, причинена от счупения прозорец на мазето, бледнееше в сравнение с другата, въпреки че също бе доста сериозна.

Елизабет ги бе почистила по-рано в тоалетната на ресторанта, изливайки алкохол право върху тях, докато Каси стоеше трепереща и я наблюдаваше. Беше мъчително, по-болезнено от получаването на раните. Но тя знаеше, че не може да си позволи да се инфектират. Ако се разболееше, нямаше как да защити детето си.

Ръката й трепна, а стомахът й се преобърна при спомена за паниката, която я владееше, докато летеше надолу по стълбите от апартамента, борейки се да стигне до мазето. По навик, тя бе паркирала зад сградата, вместо на паркинга. Мястото рядко се използваше и Елизабет се чувстваше по-спокойна да оставя автомобила там.

Задната врата обаче се отваряше трудно отвътре и тя не можеше да си позволи да загуби ценни минути да пусне долу Каси, за да я отвори. Вратата на мазето бе по-лесна и имаше резе от вътрешната страна. Елизабет плъзна дебелото резе, преди да хукне към редицата перални машини и малкия прозорец, който често бе отворен.

Тя и Каси едва успяха да го стигнат, преди нападателят да разбие вратата. Автомобилът бе само на няколко стъпки пред тях. Вратите още бяха отключени и, за щастие, Елизабет държеше ключовете в задния джоб на дънките си, вместо в дамската си чанта.

Последните две години бяха ужасяващи. Терънс Грейндж никога не се предаваше. Той беше като питбул — челюстите му бяха стиснати здраво, отказвайки да пусне или да й даде малко спокойствие. В началото, Елизабет се бе надявала, че ако само бяга, без да сигнализира в полицията, ако остане тиха и скрита, той ще ги остави на мира. Но копелето искаше Каси. Хората му бяха показали това ясно — да предаде Каси на Терънс, след това може да си върви свободна и да прави каквото, по дяволите, иска. На него не му пукаше за Елизабет. Искаше само дъщеря й.