Елизабет поклати гласа. Беше уморена и замаяна. Как можеше да се очаква да се бори с него, като сама знаеше колко отчаяно се нуждае от помощта му? Сега живееше само на нерви, а не на ясен ум и добре отпочинало тяло. Нямаше да мине много време, преди да направи грешка, и когато това станеше, тя знаеше, че Грейндж ще бъде там, очаквайки я.

Как дъщеря й бе успяла да намери някой като Даш Синклер, с когото да кореспондира? Какъв инстинкт бе ръководил детето, за да избере неговото име сред всички останали? Каси твърдеше, че е била феята й. Елизабет ужасно се страхуваше, че това е просто още една шега на съдбата, която си играеше и с двама им.

— Тя плака в продължение на една седмица, след като й забраних да ти пише повече — каза най-сетне уморено. — Не знам какво е написала в последното си писмо до теб. Не знам как е намерила начин да ти го изпрати.

— За теб е много добре, че го е направила — изсумтя Даш, въпреки че все още не поглеждаше към нея. — Ако не беше, точно сега щяхте да сте в ужасна каша.

Вече съм, помисли си тя, но се сдържа да го изрече. Снегът ставаше все по-плътен и не искаше да го разсейва, а тя нямаше желание да го ядосва, защото тогава можеше да изгуби контрол върху автомобила. Още се движеха много по-бързо, отколкото тя смяташе за безопасно.

— Успокой се — Даш беше седнал удобно в собствената си седалка, държейки волана уверено, високото му, слабо тяло беше отпуснато. — Това е просто една малка снежна буря.

Просто една малка снежна буря? Елизабет сдържа с усилие едно не съвсем женствено изсумтяване. Белотата се простираше навсякъде около тях. Но въпреки опасността, младата жена не можеше да не се възхити на абсолютната мощ и красота на бурята. Тя ги затваряше в Хамъра, изолираше ги от останалата част на света по толкова интимен начин, че накара устата й да пресъхне.

— Трябва да се опиташ да поспиш — гласът му беше тих и дълбок. Нямаше нищо опасно или заплашително в тона му. Той успокои ума й в един момент, в който тя знаеше, че трябва да бъде повече от бдителна.

Тъмната кадифена дрезгавина на гласа му я накара да пожелае да се протегне към Даш, да бъде обгърната от мощта на ръцете му, да се опре на силата му. Беше уморена. Елизабет знаеше от седмици, че се доближава до точката, когато тялото й ще започне да се предава. Мисълта за това я ужасяваше. Фактът, че този едър, опасен мъж внезапно я насърчи да го направи, изведнъж я раздразни като жена, въпреки че успокои страховете, които често заливаха съзнанието й.

— Ще го направя. По-късно — нямаше намерение да заспива още. Не и докато не бе сигурна какво се случва. — Къде отиваме все пак?

— Един познат от армията притежава ранчо на границата на щата — отвърна Даш. — Ще останем там няколко дни, докато успея да се свържа с друг познат. Надявам се, ти и Каси да имате безопасно място в рамките на една седмица. След това ще решим кой е най-добрият начин за действие.

— Ние ще решим? — попита тя подозрително. Имаше чувството, че няма да има много право на мнение за решението, което той вземе. Даш Синклер не приличаше на човек, който споделя нещо, най-малкото отговорностите си.

Устните му се извиха. Това беше секси. Тази мисъл я порази като гръм. Мили Боже, колко време бе изминало, откакто бе забелязвала нещо в мъж, освен дали е враг или не?

Тази лека усмивка беше невероятно чувствена. Едно твърдо, решително разтягане на устните, което изглеждаше невероятно еротично и я накара да се запита какво ли ще е усещането им върху нейните. А това бе нещо, за което определено не трябваше да мисли точно сега. Не и докато животът на дъщеря й виси на косъм. Не и когато човекът, когото пожела, можеше да бъде не приятел, а враг. Докато не разбереше това, не трябваше да позволява на тялото си да пламва за него.

— Ние — изрече най-сетне Даш полуразвеселено. — Когато двете бъдете в безопасност, тогава ще може да помогнеш при вземането на решенията.

Елизабет извъртя очи, чувайки условията му. Сякаш щеше да приеме това. Но не успя да възпре усмивката, която разтегли собствените й устни.

— Това не беше мило.

— Не се опитвам да бъда мил — той потискаше усмивката си, тя можеше да го види. Това я накара да се зачуди как ли ще изглежда, ако се усмихне истински.

— Е, не успя изобщо — клепачите й трепнаха, когато тя се отпусна на седалката, но не се затвориха.

Толкова бе уморена. Колко време бе минало, откакто бе спала спокойно? Откакто се бе чувствала достатъчно сигурна, за да затвори очи и да си позволи няколко часа истинско бягство от действителността? Не и след нощта, когато бе отишла при бившия си съпруг, за да провери Каси, и чу изстрелите.

Елизабет трепна, отвори очи и се взря отчаяно в предното стъкло. Дали щеше да вижда това вечно? Гледката от прозореца на къщата на бившия й съпруг, намираща се до езерото — Каси, бореща се в хватката на Терънс Грейндж, докато той насочва пистолета и изпраща още един залп към тялото на Дейн.

Беше се изсмял, когато Каси извика името на баща си. Злобното му, белязано лице издаваше похотливите му намерения, докато гледаше детето й. Дете! Елизабет потръпна, потискайки яростта си, затвори я вътре в себе си, за да не изкрещи.

Младата жена мълчеше, въпреки че усети как Даш погледна няколко пъти към нея.

Елизабет скочи, когато мъжът се раздвижи небрежно, след това от устните й се отрони сподавена въздишка, когато той пусна радиото. Успокояваща, нежна музика изпълни вътрешността на Хамъра, обгърна я и я залюля обратно в онова състояние близо до съня, от което винаги се бе бояла.

— Спи, Елизабет — прошепна Даш успокоително. — Ще те събудя, когато стигнем ранчото. Обещавам ти. Двете с Каси ще бъдете в безопасност.

Безопасност. Каси беше в безопасност. Засега. Това бе всичко, което имаше значение.

— Трябва да я скрием — въздъхна младата жена, издишвайки дълбоко, главата й се отпусна на облегалката на седалката, а очите й най-сетне се затвориха. — Той не трябва да я докосне, Даш. Няма да му позволя да я докосне…

Глава 4

Вече се разсъмваше, когато Даш паркира зад малък мотел точно след границата на Канзас и Мисури. Беше смъртно уморен, а снеговалежът бе станал опасен още преди часове. Нямаше начин да продължи пътуването до ранчото на Майк, докато не си почине малко. Докато не получи шанс да си почине от интригуващото ухание на жена, свенлива възбуда и зачервена от съня кожа.

Проклятие, тя беше красива, отпусната в седалката до него, главата й често се плъзваше на широкото командно табло между тях. Веднъж, той се бе осмелил да докосне копринената й коса, плъзвайки пръстите си по нея, усещайки как къдриците се обвиват около тях. Елизабет имаше най-меката коса, която някога бе виждал, с изненадващо гъсти къдрици, спускащи се на спирали надолу по гърба й. Коса, която караше един мъж да мисли за секс, див и нежен. Но страстта бе засенчена от нуждата да я защитава.

Даш искаше да я притегли в прегръдките си, да я държи близо до гърдите си и да я увери, че е в безопасност. Да й обещае, че двамата ще закрилят Каси. Заедно. Бе готов да се закълне в земята и луната, ако това ще успокои мрачните сенки, които бе видял в очите й. Но знаеше, че не може да го направи. Не можеше да дава обещания, дори и ако тя бе склонна да ги приеме. Точно в този момент, вероятността да се провали бе прекалено голяма. Всичко, което можеше да направи, бе да се бори с всяко средство, което познава, за да им осигури безопасността, която им бе толкова нужна. А Даш беше сигурен, че е достатъчно борбен, за да го стори. Но първо, всички те имаха нужда от сън, от почивка, поне за днес.

За щастие, имаше един отворен ресторант за бързо хранене в центъра на града, сервиращ топла храна. Едно спиране за кратко бе достатъчно, за да се нахранят той, жената и детето. И двете заспаха, когато им нареди и прибра храната. Следващият път, Даш бе спрял да зареди Хамъра, като взе предпазливо ключовете, когато застана на колонката. Възможно бе Елизабет да го вземе и да избяга отново. По дяволите, на нейно място той би направил именно това.

Когато се бе върнал в автомобила, Каси още спеше, но майка й бе будна. Не точно на себе си — бе прекарала не повече от два часа в неспокоен сън — но будна.

Даш държеше кафето, закупено от ресторанта за бързо хранене, което бе прибрал в торбите отзад, докато паркираше пред мотела. Регистрираха се, след това подкара автомобила към отредената им стая. Тя бе достатъчно отдалечена от главния път, така че скриваше Хамъра и даваше на Даш достатъчно увереност, че ще чуе ако към тях се приближи друго превозно средство. Не че имаше много хора, които бяха в състояние да шофират по лекия наклон, който водеше към отдалечените стаи.

Даш не губи време в разговори. Искаше удобството на стаята, новините и телефон под ръка. Клетъчните телефони не бяха особено надеждни в това време. Слизайки от Хамъра, той го заобиколи от страната на пасажера, отвори вратата и вдигна Каси от седалката, докато Елизабет се раздвижваше сковано в мразовития въздух. Снегът достигаше до средата на краката й, но тя не показа очевидното си неудобство.

Младата жена се влачеше след Даш, мълчалива като него, докато той правеше пътека към вратата. Постави картата за отключване, отвори внимателно вратата и тогава пристъпи вътре. Обърна се назад, наблюдавайки бавното настъпване на деня, докато Елизабет минаваше забързано покрай него. Навън все още беше тъмно и прогнозите очакваха бурята да продължи през целия ден. По дяволите, те имаха нужда от почивка, така или иначе, преди да тръгнат към лудницата на Майк.