Тя отпъди надвисналото чувство за поражение.

Може би не таванската стая излъчваше тъга, а тя самата.

И все пак бе взела правилното решение за себе си и за детето си. Не беше посмяла да рискува да роди и отгледа дете със също толкова раздразнителен и взискателен баща като Брадли Бенджамин. Искаше й се само Шарън да е жива, за да й шепне утешително по време на раждането, да вдигне новороденото към небето и да го поднесе към слънцето, а после да направи гипсова отливка на ръчичките му и да я окачи до тази на Медоу в ателието си.

Девлин погледна Медоу, без да се усмихва и произнесе успокоително:

— Костният мозък ще е съвместим. Брадли Бенджамин трябва да направи едно добро нещо през живота си, и това е то.

Интуицията, с която Девлин четеше мислите й, я накара да се разтревожи, сякаш вече го бе допуснала прекалено близко в съзнанието си, за да може да го изтласка лесно оттам.

— Какво е това? — Тя клекна до него.

Той обърна платното — и пред очите й се разкри лице, доминирано от големи сини очи, пълни с тъга. Видя загорялата от слънцето кожа, издадената брадичка, тъмната коса, толкова черна, че проблясваше в сини оттенъци. Техниката не беше усъвършенствана и Медоу никога не я беше виждала толкова млада, но веднага я позна.

— Баба. — Усмихна се. — Това е баба ми.

Тридесет и седем

Медоу изследва портрета отвсякъде.

— Автопортрет. Щях да позная стила й навсякъде.

— Знам. Погледни. Подписала го е „Изабел Бенджамин — самата тя“. — Девлин посочи драскулките в ъгъла.

— Изглежда толкова сериозна! — Медоу докосна с върха на пръстите си мазката, която очертаваше бузата на баба й. Беше суха и почти ронлива. — Трябва да я е нарисувала непосредствено преди да напусне Брадли.

— Така мисля.

— Но аз не приличам на нея. — Тя разтърка пръстите си и се намръщи. По кожата й беше останала розова боя.

— Очите ти са точно като нейните.

— Така ли мислиш? — Все пак усети задоволство, че прилича на жената, която беше обичала толкова силно, че според него очите й са толкова изразителни и красиви като тези на баба й.

— Не можеш да ме обориш. Точно по тях разбрах коя си.

Не искаше да го оборва. Вече беше сама с него на едно усамотено място — и въпреки че се познаваха от съвсем скоро, беше наясно какви мисли се въртят из главата му. Щеше да се опита да я убеди да остане с него. А тя познаваше скритата в това опасност — тялото й беше най-големият предател на здравия й разум.

Затова игнорира забележката и зададе следващия логичен въпрос.

— Къде намери картината?

— Точно тук. — Той посочи към стената. — След като си е тръгнала, Бенджамин трябва да я е скрил тук, за да не се налага да гледа лицето на жената, която обича.

— Да. Така му се пада — каза тя. — Бедният стар глупак.

— Ами аз? Аз какво ще гледам? Нямам нищо твое. — Той съумя да направи физиономия, която беше едновременно намръщена и тъжна — впечатляващо постижение.

— Имаш снимки от партито на годежа ни. Имаш дрехите, които ми купи, и които висят в гардероба ти. И от мен да мине — ще ти направя за спомен една ваза от стъкло. — Когато осъзна, че рамото й се допира до неговото, тя съсипа подигравателния ефект от думите си като се отдръпна от него.

— Стъклената ваза ще съдържа ли усмивката ти? Начина, по който влизаш сутрин, пълна с ентусиазъм за деня? Начина, по който танцуваш на лунна светлина, гола и възхитителна? Ще съдържа ли любовта, с която ме обсипа, без дори да ти хрумне, че може да съм недостоен?

— Точно сега наистина мисля, че си недостоен. — Погледът й остана върху голямата картина, сложена в широка рамка от черен емайл и позлата. — Виж, няма да ти позволя да ме съблазниш отново.

— Никога не съм те съблазнявал. Нито веднъж. Всеки път ти ме вземаше, отвеждаше ме на далечно пътешествие, в щастлива безпаметност и тържество. Така че не. Не се опитвам да те съблазнявам. — Гласът му стана по-дълбок и гладък, неустоим като нажежено стъкло и също толкова опасен. — Искам ти да ме съблазниш.

Това беше истина. Винаги бе позволявала на радостта, която изпитваше да е с него, да я доведе до интимност. Глупава, необмислена интимност. Ядосана и отчаяна, тя го погледна.

Грешка.

Изсеченото му лице, напомнящо това на Лиъм Нийсън, не се беше променило; то бе все така удивително, все така мъжествено, както винаги. Но очите му, широко отворените му тъмни очи я умоляваха смирено.

Само че тя си беше научила урока. Не им вярваше. И това я вбесяваше, защото искаше да му вярва.

— Какво искаш? Печалба! Преди да изляза от живота ти, трябва да спечелиш още веднъж, така ли?

— Да. Тръгваш си и отнасяш всичката слънчева светлина със себе си, вземаш душата ми, вземаш сърцето ми. Ще прекосиш страната и ще те виждам веднъж месечно, когато летим до някоя аерогара, за да си предадем бебето един на друг, и най-доброто, на което мога да се надявам, е дъщеря ни да прилича на теб. Искам да останеш тук с мен. Искам да те направя щастлива и ти да ме направиш щастлив. Гледам на това като на печалба. — Той седна на пода, кръстоса крака и я погледна. — Така че, да. Всичко опира до печалбата.

Умен беше. Бе успял да заеме скромна, умолителна поза — сякаш тя щеше да повярва, че някога би могъл да е скромен и умоляващ.

— Щеше да ме впечатлиш повече, ако беше споменал сърцето и душата си, преди да разбереш, че съм бременна.

— Дори не бях осъзнал. Усетих, че имам сърце едва след като ми каза, че ме оставяш. Не се ли запита защо, след като знаех коя си в действителност, не отидох при семейството ти да поискам обяснение? Защо, след като научих, че майка ти има рак, не те поставих на тясно? Не те попитах какво си мислиш, че ще откриеш? Не исках да те разобличавам. Ако го бях сторил, нямаше да имам причина да те задържа тук. — Той взе ръката й… — Медоу, обичам те.

Тя се дръпна.

— Искал си да ме използваш, за да отмъстиш на дядо ми.

— Скъпа, направих го първия път, когато той те видя. Онази сърдечна криза, която получи, беше идеалното отмъщение. Не фатална, слава богу, само болезнена.

— Съвсем типично. И напълно в стил „Девлин“. Не убивай враговете си; нарани ги, за да можеш да гледаш страданието им.

Бедата беше… че толкова отчаяно искаше да му вярва. Искаше да живее с него, да е до него, докато роди бебето, да го гледа как се разхожда с детето им наоколо с малка строителна каска, докато се занимава със строителните си проекти. Искаше да танцува с него на лунна светлина, да се буди до него, да се любят, докато и двамата се изтощят.

Но той бе доказал, че тя изобщо не го познава.

Не познаваше и майка му. Беше се надявала, че Грейс ще се възползва от шанса да се отърве от ексцентричната си снаха. Вместо това тя бе разтревожена и молбата й се бе забила в съзнанието на Медоу. Моля те, дай му шанс. Той не е лош — все още. Ти го правиш щастлив. Можеш да го спасиш.

Не й трябваше мъж, когото трябва да спасява. Искаше мъж, който да застане до нея, солиден, такъв, на когото може да се разчита, мъж, който да бъде баща на децата й, който ще подкрепя нейното изкуство… мъж, който я обича.

Девлин можеше да бъде този мъж.

Или измамник, който лъже непрекъснато за всичко.

Нямаше средно положение.

Но дълбоко в сърцето си тя не мислеше, че той е измамник.

— Бебето… — започна тя.

— Обичам деца. Никога не ме е бивало много да се оправям с тях, но както и да се развият нещата между нас, обещавам, че ще бъда добър баща на детето ни. — Той взе ръката й отново.

Типично. Никога не се предава.

Той продължи:

— Но бебето няма нищо общо с това. Пак щях да те обичам толкова много, че да правя любов с теб без всякаква мисъл за кондом, защото когато сме заедно всички прегради, които съм си изградил през годините изчезват, и аз съм толкова открит и уязвим, колкото всеки влюбен глупак. — Той се потупа по гърдите. — Сега можеш да ме отхвърлиш и знам, че сърцето ми ще кърви.

Тя не можеше да повярва. Усмихна се на начина, по който го формулира.

— Значи ако те отхвърля сега, сърцето ти ще си кърви, но ти няма да се опиташ да ме разубедиш. — Гледаше го как се мъчи да намери най-добрия, най-тактичния начин да й обясни, че не се е отказал.

Тя погледна часовника си.

Той отвори уста.

Прекъсна го, преди да е успял да изрече и една дума.

— Няма смисъл. Познавам те прекалено добре.

— Ще се откажа, когато видя, че си сигурна.

Освен това адски много го биваше да я предизвиква, като жонглира с истината.

— Двамата с теб нямаме нищо общо — изстреля тя. — Живеем на двата срещуположни края на страната. Произходът ни не би могъл да е по-различен. Ти си в един безмилостен бизнес с безкрайни съдебни дела и разбити надежди. Ти четеш списания за строителство, а аз чета…

— „Тайната градина“.

— Да! Аз съм човек на изкуството до мозъка на костите си.

— И въпреки всичко се обичаме.

— И акулата може да обича мъхнатата пчела, но къде ще си построят къща? — попита тя язвително.