Връщайки се към историята, тя каза:

— Баба ми е знаела, че ще напусне Брадли. Гордостта не й е позволила да вземе нищо от него, но същевременно не е искала картината да бъде захвърлена някъде. Гледала е на нея като на наследство за дъщеря си. Когато пораснах достатъчно, тя ми разказа за нея. Бях развълнувана. Исках да отида и да я взема веднага. Но когато казах на майка ми, тя ми забрани. Не искаше да има нищо общо с баща си, освен това смяташе, че вземането на картината от къщата му би било равносилно на кражба.

— Ааа… Ето защо значи не си казала на майка си къде отиваш.

— Точно така.

— Питам се обаче как ли ще премине срещата й с Брадли Бенджамин.

Отговорът беше лесен.

— Провидението ме доведе тук в този момент, за да го намеря и да го изпратя при нея.

— Случайно съвпадение. Всъщност, провидението те е довело тук сега, за да бъдеш моя. — Той я целуна по косата и когато тя вдигна очи към него, устните му опариха нейните. — Колко, мислиш, ще струва картината?

— Най-малко двайсет и пет милиона — произнесе непознат женски глас.

Те вдигнаха очи нагоре, объркани.

Зад един висок шкаф, близо до вратата, стоеше Джудит.

— Джудит! — Медоу понечи да се изправи. — Притеснявах се за теб. Не съм те чувала от… — Неотдавнашен спомен, потиснат, но сега изплувал отново, се раздвижи в съзнанието й и я накара да изстине от ужас.

Девлин сложи ръка на бедрото й.

— Медоу. Коя е тази жена?

Тя не го погледна. Не откъсваше очи от Джудит.

— Тази жена беше стара семейна приятелка. Жената, която трябваше да е при майка ми. — Тя закова очи в тези на Джудит. — Това е жената, която ме блъсна по стълбите.

Тридесет и девет

Когато Девлин погледна непозната на прага, видя в нея заплаха, която трябва да бъде премахната. Видя също ширналия се под тях под, безпорядъка от разхвърляни старинни сандъци, изкорубени шкафове и безброй счупени съдове, вази — свидетелства от отдавна отминали дни — както и студените, неподвижни, преценяващи очи на Джудит.

Не се изненада изобщо, когато тя извади пистолет изпод черното си сако.

Погледът му обходи за миг голямото помещение и се спря върху близката ракла; само че тя не представляваше надеждно укритие.

С подигравателен тон, имитиращ огорчението на Медоу, Джудит каза:

— Освен това съм жената, която иска да й донесеш картината. — Тя насочи черното око на пистолета към Медоу. — Веднага!

Девлин си спомни лицето на Джудит. Беше я виждал преди. Но къде?

— Майка ми сама ли е била през цялото време, докато ме нямаше?

Както винаги, Медоу го изненада. Тази жена със студени, немигащи очи на змия държеше оръжие срещу тях, а Медоу я разпитваше за майка си.

Джудит сви рамене раздразнено.

Девлин се учуди на реакцията й. Тя изпитваше вина.

— Баща ти беше с нея. — Дрезгавият й нюйоркски акцент му припомни.

— Работите като охрана тук — каза той. Беше виждал неясното й лице на малкия екран на уоки-токито си. Огледа я. Беше ниска и яка, облечена в униформа, каквато всички жени от охраната носеха — тъмна права пола, обикновена бяла блуза, тъмно сако и обувки с ниски токчета. Щеше да прилича на домакиня от петдесетте, ако домакините от онова време носеха Глок 26, направен от свръхлек пластмасов полимер с метален пълнител, зареден с шестнайсет патрона.

Тя искаше тази картина и щеше да убие него и Медоу, и да избяга, без дори да се обърне назад.

Погледът й се спря върху него.

— Имах най-добрите препоръки — от господин Хопкинс.

— Току-що го взеха в болницата със сърдечна криза. — А Девлин беше обвинил Четири напълно несправедливо.

— Е, в такъв случай за мен остават и признанието, и картината. — Джудит се усмихна като изопачен вариант на Мона Лиза.

Той отново огледа мебелите. Прозорците на капандурите. Нощната масичка със счупен мраморен плот. Високия старинен гардероб, който се беше килнал на единия си счупен крак. Гардеробът имаше потенциал да се използва като оръжие.

— Тихо, Девлин! — каза Медоу. Тя се обърна отново към Джудит. — Баща ми може да обработва глина, да надува стъкло, но не може да пълни чекова книжка, и ти го знаеш много добре! — Тя отметна с гневен жест косата от челото си. — Как можа да ги оставиш сами?

— Когато излезеше с картината, трябваше да съм тук, за да я измъкна от ръцете ти. — Гласът на Джудит беше тих, лишен от емоции. Зениците й се разшириха и погълнаха цвета от очите й, придавайки им змийско изражение.

— Искала си да откраднеш картината от мен? Картината, която би спасила живота на майка ми? Но защо? Защо? — Медоу почти заекваше. — Ти имаш пари. Защо?

— Това е Рембранд, все пак! — изсъска Джудит. — Знаеш ли колко е престижно човек да открие изгубена картина на Рембранд? За бога, може и да нямам дарбата да правя грънци и стъкларии като баща ти, или да рисувам като майка ти и баба ти, но ще остана в историята като жената, която е открила шедьовър на Рембранд. — Тя погледна картината и очите й блеснаха алчно. — Господин Фицуилям, донесете ми картината — оръжието се фокусира върху Медоу — иначе ще я застрелям.

Тя явно го беше наблюдавала или беше чула слуховете, а може би и двете — защото знаеше точно как да го принуди.

И той щеше да й даде Рембранд. Картината не означаваше нищо за него, като се изключи фактът, че беше негова, а той не се разделяше с притежанията си току-така — но знаеше много добре, че дадеше ли й веднъж платното, тя можеше да избяга само ако го убие — него, Медоу и детето му. Това той нямаше да позволи.

— Иди зад гардероба — каза той на Медоу.

Съвсем не се изненада, когато я видя да вирва брадичка към него:

— И да я оставя да те застреля ли?

— Мога да избягам и да й се изплъзна. — Очите му я уверяваха и заповядваха. — Ти… ти носиш детето ни. — Изчака я, докато тя кимна неохотно, макар и разбиращо.

— А сега… тичай веднага зад скрина.

— Не е скринът, който ще ме предпази. — Тя обърна голямата картина по дължина и я сложи пред себе си.

— Какво правиш? — Уверената ръка на Джудит се разтрепери. — Медоу, какво правиш, по дяволите?

Гениална. Малката му сладурана беше гениална. Джудит нямаше да стреля в платното, а Медоу се опитваше да я разсее и да отвлече вниманието й от него.

Той се търкулна по пода и се сви зад един шкаф.

Последва го серия от куршуми. Разхвърчаха се парчета.

Но той не беше ранен.

Опитвайки се да се добере до трикракия гардероб, той изтича до следващия шкаф.

Стрелбата спря. Джудит не беше сигурна в коя посока точно е избягал.

— Джудит, не се прави така. — Медоу се движеше.

По дяволите. Той можеше да я чуе как се тътри странишком. Защо никога не правеше, каквото й се казва? Защо не можеше просто да не мърда?

Но тя използва думите си като отровни стрели.

— Не мога да повярвам, че си готова да убиваш за един предмет. Притежанията не са изкуство. Важна е душата…

Сега ако вземеше да каже: „Каквото повикало, такова се обадило“, направо щеше да я убие.

— … А знаеш, че каквото повикало, такова се обадило.

— Млъквай! — Джудит сигурно никога не беше казвала нещо толкова искрено през живота си.

Той чу стъпките й да заглъхват към центъра на стаята, далече от скривалището му… търсеше го.

В момента, когато хукна към вратата, тя стреля. Към трикракия гардероб.

Куршумите го последваха и по посока на задника му се разлетяха дървени тресчици.

Агонизираща болка разкъса прасеца му.

Беше ранен. Беше ранен.

По дяволите. Джудит го беше улучила в крака.

Той се спъна. Залитна към бюфета. В този миг огледалото се пръсна на парчета, ударено от куршум, и едно стъкло се заби в него. Беше му все едно. Кракът го болеше адски много… по времето, когато играеше футбол, един огромен, тъп защитник му беше счупил пищяла, но болката не можеше да се сравни с тази. Тази беше агонизираща. Беше адска.

Погледна надолу. Видя кървавочервеното петно, пробития крачол, разкъсаната плът.

Прецени разстоянието до гардероба.

Нямаше да успее да стигне със скоростта, която му бе нужна, за да събори гардероба. Нито пък да избяга.

Е, добре.

Така да бъде. Беше преживял най-страхотната любов, която човек може да познае, в рамките на три седмици. Беше създал дете… с Медоу. В случай, че не оцелееше… Тя трябваше да оцелее. Длъжна беше.

Ако хукнеше да пресича откритото пространство, дори ако Джудит го простреляше, тялото му щеше да бутне гардероба.

По план гардеробът би трябвало да удари Джудит. Надяваше се Медоу да се измъкне жива.

Но трябваше да бяга, преди кракът му да стане безполезен.

Чу някак отдалече, че Медоу говори, говори.

— Една картина не струва нищо, ако е оцапана с кръв…

— Млъкни! — гневно изсъска Джудит. — Просто млъкни и ми дай проклетата картина.