— Бързо! — изписква в ухото ми гласът на Сейди и аз едва не подскачам от изненада. — Покани го на среща! Той си тръгва! Нали ми обеща?! Направи го! Направи-го-направи-го-направи-гооо!

„Окей — пиша, примигвайки от уплаха. — Секундичка!“

Сейди се насочва към другия край на залата и скръства ръце пред гърди в очакване. Ала не след дълго започва да прави нетърпеливи жестове в стил „Хайде! Давай!“. Господин Американски сърдитко тъкмо е приключил с отговарянето на въпроса, който му зададе мъжът с пясъчнорусата коса, и прибира някакви документи в куфарчето си.

Не мога да го направя! Нелепо е!

— Давай! Давай! — пришпорва ме Сейди и се опитва да ме избута напред. — Покани го!

Кръвта в главата ми пулсира. Краката ми под масата треперят. Не знам как, но се насилвам да вдигна ръка.

— Извинете? — изквичавам притеснено.

Господин Американски сърдитко се обръща и ме поглежда озадачено.

— Съжалявам, но не мисля, че сме се запознавали. Налага се да ме извините, обаче бързам…

— Имам един въпрос!

Всички около масата се извръщат като по команда и ме поглеждат. Виждам как един мъж прошепва на съседа си:

— Коя е тази?

— Окей — въздъхва Сърдитко. — Само още един въпрос. Кажете!

— Аз… хммм. Аз само… исках да ви попитам… — Гласът ми звучи на пресекулки, затова храбро прочиствам гърлото си и изстрелвам: — Бихте ли желали да излезете с мен?

Над масата се стоварва гробна тишина. Чува се само звук от изплюто кафе. Лицето ми гори от срам, обаче аз продължавам да държа главата си гордо вдигната. Забелязвам как неколцина от присъстващите се споглеждат втрещени.

— Моля? — обажда се накрая американецът тотално объркан.

— Имам предвид… на среща? — Изпърхвам с клепки и рискувам с колеблива усмивка.

И в този момент виждам как Сейди се озовава точно до него и започва да пищи в ухото му толкова силно, че аз се дръпвам и заради него:

— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“!

И за мое огромно изумление забелязвам, че американецът реагира на писъците й. Накланя глава, сякаш долавя далечен радиосигнал. Възможно ли е и той да я чува?!

— Млада госпожице — обажда се белокос господин от средата на масата, — това не е времето и мястото да…

— Нямам желание да прекъсвам работата ви — изричам смирено. — И това няма да отнеме много време. Просто ми трябва отговор, какъвто и да е той. — Обръщам се пак към американеца и повтарям въпроса си: — Бихте ли желали да излезете с мен?

— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“! — Писъците на Сейди достигат непоносими за човешкото ухо височини.

Сцената е нереална. Забелязвам, че американецът определено чува нещо. Разтърсва глава и прави няколко крачки напред, обаче Сейди тръгва след него и продължава да пищи. Очите на господин Сърдитко придобиват стъклен блясък и той изглежда като изпаднал в транс.

Никой в стаята не смее да помръдне. Никой не смее да отвори уста. Всички са вкаменени от шок. Една от жените е сложила дори ръка на устата си, сякаш наблюдава катастрофа на влакова композиция в забавен каданс.

— Кажи „да“! — Гласът на Сейди вече одрезгавява от пищене. — Веднага! Кажи го! Кажи „да“!

Почти комично е — да крещи толкова неистово, а да получава такава слаба реакция в отговор на усилията си. Наблюдавам я и чувството, което ме обзема, е съжаление. Изглежда толкова безпомощна! Все едно крещи иззад дебела стъклена стена и единственият в стаята, който може да я чуе, съм аз. Давам си сметка, че светът, който обитава пралеля ми, трябва да е доста разочароващ. Не можеш да докоснеш нищо, което искаш, не можеш да общуваш с никого и както изглежда, дори този тип няма да я чуе…

— Да! — кимва отчаяно американецът.

Съжалението ми към Сейди автоматично се изпарява.

„Да“ ли?

Следва колективно ахване, последвано от навреме сподавен кикот. Всички автоматично се обръщат към мен, но за момента съм прекалено шокирана, за да кажа каквото и да било.

Той каза „да“.

Това означава ли… Означава ли, че трябва да изляза на среща с него?

— Страхотно! — чувам се накрая да изричам. — Значи… да ви изпратя имейл, става ли? Между другото, казвам се Лара Лингтън. Ето и визитката ми… — Бъркам в чантата си.

— Аз съм Ед — заявява мъжът, все още зашеметен. — Ед Харисън. — Бръква във вътрешния си джоб и вади и своята визитка.

— Ами значи… засега чао, Ед!

Грабвам чантата си и се насочвам бързо към вратата на залата, следвана от все по-засилващо се жужене. Чувам някой да казва: „Коя, по дяволите, беше тази?“, а една жена споделя тихо със съседката си: „Виждаш ли? Просто трябва да имаш куража да го направиш! Трябва да бъдем директни с мъжете! Край на игричките! Кажи си каквото ти е на сърце и толкова! Ако на възрастта на това момиче знаех това, което тя знае…“.

Че какво знам аз?

Не знам нищо друго, освен че веднага трябва да се махна оттук.

Осма глава

Все още се намирам в шок, когато Сейди ме настига. Което става в средата на централното фоайе на сградата. Колкото повече преповтарям сцената от току-що случилото се в главата си, толкова по-сюрреалистична ми изглежда тя. Сейди се свърза с друг човек. И той наистина я чу! Не съм сигурна колко точно е чул, но очевидно достатъчно.

— Не е ли голям сладур? — промърморва замечтано пралеля ми. — Знаех си, че ще каже „да“!

— Какво по-точно стана там горе? — промърморвам, все още неспособна да повярвам случилото се. — Каква е тази работа с пищенето? Мислех, че не можеш да разговаряш с никого другиго, освен с мен!

— Да, разговорите са невъзможни — съгласява се тя. — Обаче забелязах, че когато издам наистина разтърсващ писък право в ухото на някого, повечето хора долавят нещо. Макар и смътно, разбира се. Но между нас казано, не е никак лесна работа.

— А правила ли си го и преди? Говорила ли си с някой друг човек?

Знам, че звуча нелепо, но не мога да не изпитам поне капчица ревност заради факта, че тя може да се свързва и с други хора. Все пак Сейди си е мой призрак! Лично мой!

— Ами, разменихме си няколко думи с кралицата — ей така, за забавление.

— Ти сериозно ли говориш?

— Може би — поглежда ме дяволито пралеля ми. — Но се отразява ужасно на гласните връзки. След известно време просто съм принудена да се откажа. — Покашля и разтрива гърлото си.

— А аз си мислех, че съм единственият човек, когото преследваш — не успявам да сдържа детинската си обида аз. — Мислех си, че съм специална за теб!

Сейди се замисля сериозно и след известно време отбелязва:

— Ти си единственият човек, с когото мога да осъществя моментална връзка. Само си помислям за теб и веднага съм при теб!

— Така ли? — Не мога да не се чувствам поласкана.

— Е, къде според теб ще ни заведе той? — поглежда ме Сейди с блеснали от възбуда очи. — Сигурно в „Савой“, нали? Обожавам хотел „Савой“!

Съзнанието ми е принудено да се върне автоматично към кашата, в която се забърках. Ама тя наистина ли смята, че тримата ще излезем на среща? Заедно? Това ще бъде най-странната среща на света — тройка с дух!

Окей, Лара! Само не се паникьосвай! Не губи разума си! Този човек надали ще ми се обади, за да ми определи среща. Най-вероятно ще скъса визитката ми и ще отдаде инцидента било на главоболието си, било на никотиновия си глад, било на нивата на стреса, на които е бил подложен напоследък, и аз никога повече няма да го видя. Изпълнена с далеч по-голяма самоувереност отпреди, аз се насочвам с широки крачки към изхода на сградата. Достатъчно се правих на хахо за днес! Крайно време е да свърша малко работа!

* * *

Веднага щом се появявам в офиса, грабвам телефона и се обаждам на Джийн. Междувременно се настанявам на въртящия се стол, отпускам се доволно и се подготвям да се насладя на момента.

— Джийн Савил — чува се от другия край на линията.

— Здравей, Джийн! — изричам с най-любезния си глас. — Обажда се Лара Лингтън. Отново във връзка с онази ваша политика на компанията, забраняваща присъствието на кучета на работното място, която, разбира се, аз напълно разбирам и приветствам. Не мога да не изкажа и съгласието си с вас по повод желанието ви да запазите офисите си като зона, свободна от животни. Просто исках да попитам защо това правило не важи за една ваша служителка — Джейн Френшю, стая 1416?

Ха!

Никога досега не бях чувала Джийн Савил да се гърчи като червей. Първоначално се опитва да отрича всичко. После прави хилав опит да ме преметне, че това се дължало на някакви обстоятелства и изобщо не можело да се смята за прецедент. Но само едно споменаване на думите „адвокати“ и „Европейската харта за правата на човека“ и тя се предава.

Става ясно, че Шърийн ще може да води своя Флаш на работа! Още утре ще впишат тази клауза в договора й и дори ще й осигурят специална кучешка кошничка! Затварям триумфално телефона и веднага набирам номера на Шърийн. Тя ще бъде на седмото небе! Най-сетне да харесам работата си!

И става още по-хубаво, когато чувам ахването на клиентката си по телефона.