— Защо полицията беше тук?

Завъртам стреснато стола си и я виждам да седи на един от шкафовете, поклащаща небрежно крака. Облечена е в кремава рокля с ниска талия и кремава шапка със синьо-черни пера, които се извиват и гъделичкат бузата й.

— Бях на пазар! — възкликва. — Само да знаеш каква божествена наметка ти открих! Непременно трябва да я купиш! — Оправя яката си, намигва ми и после повтаря: — Защо полицията беше тук?

— Чу ли въобще разговора ни? — питам с престорена небрежност.

— Не. Казах ти, че бях на пазар. — Присвива очи и ме поглежда подозрително. — Да не би нещо да не е наред?

Гледам я и не знам какво да й отговоря. Не мога да й кажа истината. Не мога да й кажа, че разполага само с две седмици, преди да я… преди…

— О, нищо! — чувам се накрая да казвам. — Рутинна визита. Искали да уточнят някои детайли. — После побързвам да сменя темата: — Шапката ти много ми харесва! Защо не излезеш да ми намериш и на мен такава?

— Ти не можеш да носиш подобна шапка! — отбелязва снизходително пралеля ми. — Нямаш подходящите скули за нея!

— Добре де, тогава ми избери шапка, която ще ми прилича!

Очите на Сейди се ококорват от изненада.

— И обещаваш да купиш всичко, което ти избера? И да го носиш?

— Разбира се! Защо не?! Хайде, върви на пазар!

Веднага щом тя се изпарява, аз отварям чекмеджето на бюрото си. На всяка цена трябва да открия огърлицата на Сейди! При това светкавично! Нямам повече време за губене. Изваждам списъка с имената на хората, участвали в разпродажбата, и откъсвам последния лист.

— Кейт! — обръщам се към асистентката си в мига, в който тя прекрачва прага на офиса. — Нова задача! Опитваме се да открием една огърлица! С дълги, стъклени мъниста и медальон във формата на водно конче. Възможно е някой от тези хора да я е купил на една разпродажба в старческия дом „Феърсайд“. Можеш ли да прозвъниш на тази група?

В очите й проблясва изненада, обаче после поема списъка и без да задава въпроси, кимва. Същински офицер на бойното поле!

— Веднага! — изрича.

Плъзвам пръст по вече отметнатите имена и когато стигам до първия ненабран, грабвам телефона. След няколко секунди вдига жена.

— Ало?

— Здравейте! Казвам се Лара Лингтън. Не ме познавате, но…

* * *

Изминали са два часа, преди да затворя за последен път слушалката и да вдигна уморен поглед към Кейт.

— Някакъв резултат?

— Никакъв — въздъхва тя. — Съжалявам. А при теб?

— Нищо.

Отпускам се назад в стола си и разтърквам бузи. Адреналинът ми се изпари преди около час, и всяко следващо име, с което приближавах края на списъка, засилваше още повече разочарованието ми. Отметнахме всеки номер от този списък. И вече нищо не ни остана. Какво ще правя сега?

— Да отида ли за сандвичи? — обажда се колебливо Кейт.

— Добра идея — усмихвам се уморено. — С пиле и авокадо, ако обичаш. И много благодаря!

— Няма проблеми — кимва тя и прехапва смутено устни. — Надявам се да я намериш.

Когато излиза, аз отпускам глава върху бюрото си и разтривам изтръпналия си врат. Очевидно ще трябва пак да се върна в старческия дом и да задам още няколко въпроса. Не може да няма и други варианти. Не може да няма някакъв отговор! Просто не се връзва. Огърлицата е била там, на врата на Сейди, а сега я няма…

Внезапно ме осенява една идея. Посетителят, който е имала, онзи загадъчен Чарлз Рийс! Така и не проверих как стоят нещата при него. Налага се да отметна всички възможности! Откривам мобилния си някъде под бумагите на бюрото си, намирам номера на старческия дом и с въздишка го набирам.

— Старчески дом „Феърсайд“ — отговаря приятен женски глас.

— Здравейте! Обажда се Лара Лингтън, праплеменницата на Сейди Ланкастър.

— Здравейте! С какво можем да ви бъдем полезни?

— Просто се питах… може ли някой да ми каже нещо повече за един посетител, който тя е имала малко преди да почине? Някакъв си Чарлз Рийс?

— Момент, моля!

Докато чакам, изваждам отново рисунката на огърлицата и я оглеждам в търсене на някакви насоки. Гледала съм тази рисунка толкова много пъти, че бих могла да я нарисувам наизуст. И колкото повече я опознавам, толкова по-красива ми изглежда. Направо няма да го понеса, ако Сейди не успее да си я върне!

„Защо не взема да поръчам да й направят един дубликат?“ — усещам се, че мисля. Пълно копие. После да я посъстаря, да кажа на Сейди, че е оригиналната и тя може би ще се хване…

— Ало? — вади ме нечий жизнерадостен глас от мислите ми.

— Лара? Обажда се Шарън, една от сестрите. Аз бях със Сейди, когато Чарлз Рийс дойде да я види. Всъщност именно аз го записах. Какво искате да знаете за него?

Просто искам да знам дали той е взел онази огърлица!

— Ами… Какво точно стана по време на това посещение?

— Той постоя малко при нея, а после си тръгна. Това е.

— В нейната стая?

— О, да! — възкликна медицинската сестра. — През последните няколко седмици Сейди изобщо не напускаше стаята си!

— Ясно. А… възможно ли е той да е взел от нея една огърлица?

— Всъщност възможно е — отговаря тя, макар и неуверено.

Възможно е, значи. И това е нещо.

— Бихте ли могли да ми кажете как изглеждаше той? На колко години беше примерно?

— Някъде в петдесетте, бих казала. Приятен господин.

Тази история става все по-интересна! Кой, за бога, би могъл да е този мъж? Жиголото на Сейди ли?

— Ако пак се обади или намине, бихте ли ме уведомили? — питам, докато надрасквам в бележника си името и годините на този Чарлз Рийс. — И бихте ли могли да ми намерите неговия адрес?

— Бих могла да опитам. Но не мога да обещая.

— Благодаря — въздъхвам доста обезсърчено. Къде сега да го търся този тип? — И не можете да ми кажете нищо друго за него, така ли? — допълвам с последна надежда. — Нищо особено? Нищо, което да сте забелязали? Нещо странно?

— Е, може и да има! — засмива се Шарън. — Странното е, че и вашата фамилия е „Лингтън“!

— Какво искате да кажете? — изумявам се аз.

— Ами, Джини каза, че нямате роднинска връзка с онзи Бил Лингтън от чашите за кафе. Милионерът, нали се сещате?

— Хммм… И защо питате? — заставам нащрек аз.

— Защото точно на него приличаше Чарлз Рийс! Още тогава го споменах на момичетата. Въпреки че си беше сложил черни очила и шалче, аз веднага го познах! Беше пълно копие на Бил Лингтън!

Дванайсета глава

Нещо не се връзва! Няма никакъв смисъл! Откъдето и да го погледнеш, изглежда пълна лудост!

Възможно ли е този Чарлз Рийс наистина да е бил чичо Бил, но под прикритие? И защо той ще се представя пред Сейди с измислено име? И най-вече — защо после няма да каже на никого за това свое посещение?

А що се отнася до предположението, че той може да има нещо общо с изчезването на нейната огърлица… Така де, ало! Та той е мултимилионер! Защо му е да краде някаква си стара огърлица?!

Идва ми да започна да си удрям главата в стената, за да накарам парченцата от пъзела да се наместят по местата си. Ала тъй като точно в този момент се намирам в луксозната, карана от шофьор лимузина, изпратена ми от чичо Бил, вероятно ще се въздържа. И без това докато стигна дотук, се наложи да преживея истински кошмар. Затова не искам да излагам на опасност каузата си.

Никога досега не се бях обаждала на чичо Бил, затова първоначално не бях много сигурна как точно да се свържа с него. (Повече от ясно е, че нямаше начин да попитам мама и татко, защото те веднага ще настоят да разберат защо искам да се видя с чичо Бил и защо изобщо съм ходила в старческия дом на Сейди, и за какво, за бога, говоря — каква огърлица?!) Затова просто звъннах в централния офис на компания „Лингтън“, накрая успях да убедя някого, че съм съвсем истинска и не лъжа, свързах се с един от преките му асистенти и помолих да си запиша час за среща с чичо Бил.

Все едно исках да видя президента! В рамките само на час получих шест имейла от шест различни асистенти, които координираха времето, променяха времето, променяха мястото на срещата, организираха кола, предупреждаваха ме да си нося личната карта, предупреждаваха ме, че нямам право да си просрочвам уговореното време, питаха каква напитка „Лингтън“ ще пожелая да ми бъде сервирана в колата…

И всичко това — само за някаква си десетминутна среща!

Не мога да отрека, че лимузината си я бива! Все едно съм рок звезда. Има си две меки седалки, разположени една срещу друга, телевизор и охладен ягодов шейк, който си бях поръчала. Бих си позволила да изпитам даже и благодарност, само дето татко веднъж подхвърли, че чичо Бил винаги изпращал коли за хората, които искали срещи с него, за да може в мига, в който му писнат, да ги изпрати по живо, по здраво у дома.

— Уилям и Майкъл… — обажда се замислено Сейди от седалката срещу мен. — Оставих всичко на тези момчета в завещанието си.

— Така е — кимвам. — Мисля, че чух за това.

— Е, надявам се да са ми благодарни. Би трябвало да е доста.