— Извинете, но в коли обикновено ми става лошо. Бихте ли спрели, за да изляза, моля? Ще се прибера с метрото. — Когато забелязвам смръщеното му лице в предното огледало, побързвам да го успокоя: — Не си мислете, че не харесвам карането ви или нещо подобно! Вие сте страхотен шофьор! Карате наистина много… много гладко!

Колата спира, шофьорът се обръща към мен и изрича несигурно:

— Заповедта ми е да ви откарам до вратата на дома ви!

— Не се притеснявайте! — махвам с ръка, като излизам. — Просто имам нужда от малко чист въздух! И много благодаря!

Вече съм на тротоара. Затварям вратата с трясък и помахвам любезно на горкия човечец. Той ме стрелва с подозрителен поглед, после прави троен завой и се насочва обратно към къщата на чичо Бил. Веднага щом се изгубва от погледа ми, аз се връщам обратно, като се старая да остана незабележима. Щом завивам зад ъгъла и зървам портите на имението на чичо Бил, се заковавам на място.

Портите са затворени и са доста масивни. Охраната не възнамерява да мърда от мястото си. Навсякъде се виждат камери. Човек не може просто да влезе в къщата на чичо Бил. Значи ми трябва стратегия. Поемам си дълбоко дъх и тръгвам към портите с най-невинната физиономия на света.

— Здравейте! Пак съм аз, Лара Лингтън! — изричам в интеркома за пешеходци. — Глупаво е, но си забравих чадъра!

Само след секунда охраната ми отваря входа за пешеходци и се привежда от прозорчето.

— Току-що говорих със Сара — казва. — Тя не си спомня нищо за вашия чадър, но вече идва насам.

— Няма нужда, аз ще я пресрещна! — изчуруликвам весело и тръгвам напред, преди той да успее да каже каквото и да било.

Така. Първото препятствие е преодоляно.

— Кажи ми, когато той отмести поглед от мен! — промърморвам на Сейди. — Кажи „сега“!

— Сега! — виква тя след броени секунди и аз се плъзвам светкавично в страничния шубрак. Правя няколко крачки в тревата, после се хвърлям на земята, претъркулвам се зад живия плет и се заковавам на място като същинска екшън героиня.

Сърцето ми бие като лудо. И дори не ми пука, че целите ми бедра са в синини. През живия плет зървам Сара да бърза по хрущящия чакъл с притеснено изражение на лицето.

— Къде е тя? — чувам гласа й пред портите.

— … преди секунда беше тук… — Озадаченият охранител.

— Ха!

Ама това „ха!“ може и да се окаже за мен. Като нищо ще започнат да ме търсят с ротвайлери!

— Къде е? — прошепвам към Сейди. — Насочвай ме! И се оглеждай за нежелани елементи!

Тръгваме напред през моравата по посока на къщата. Вървим на прибежки и прикляквания — тук редица жив плет, там водна каскада, още по-нататък поредната скъпарска скулптура, спечелила някаква награда. Когато някой мине покрай мен, замръзвам на място и затаявам дъх. Засега никой не ме забелязва.

— Ето там!

Завиваме зад ъгъла и Сейди кима по посока на френските прозорци на първия етаж. Всичките са широко отворени и извеждат на тераса със стъпала, които пък водят към градината. Значи в крайна сметка няма да ми се наложи да се катеря по бръшлян. Изпълва ме леко разочарование. Тъкмо се бях подготвила…

— Пази ми гърба! — измънквам под нос към Сейди.

Събувам обувките си, примъквам се крадешком към стъпалата и ги вземам на два скока. После бавно и внимателно приближавам към френските прозорци, затаила дъх.

Ето я!

Лежи си на тоалетката, вътре в стаята. Дълги, двойни редици мъниста от проблясващо жълто стъкло, с изящен медальон във формата на водно конче, инкрустирано със седеф и обсипано с кристали. Огърлицата на Сейди! Вълнуваща и вълшебна, точно както я описа тя! Въпреки че е малко по-дълга, отколкото си я бях представяла, а няколко от мънистата са леко поизтъркани.

Взирам се в нея, преизпълнена от вълнение. След всичкото това време! След всичкото това търсене и надежди! След като тайничко съм се питала дали изобщо съществува… Ето я, тук е! Само на няколко крачки от мен! Бих могла просто да се пресегна и да я взема, без дори да влизам в стаята!

— Изумителна е! — обръщам се към Сейди със сподавен глас. — Това наистина е най-красивото нещо, което някога…

— Вземи я! — провиква се тя и започва да размахва отчаяно ръце. Огърлиците на врата й се раздрънчават. — Престани да говориш! Вземи я!

— Добре де, добре.

Дръпвам още малко френските прозорци, правя няколко предпазливи крачки вътре и тъкмо се пресягам да взема огърлицата, когато внезапно чувам стъпки, бързо приближаващи стаята. И само след някакви си наносекунди вратата се отваря. Мамка му! Някой идва!

В паниката си аз се дръпвам обратно на терасата и се снишавам встрани.

— Какво правиш? — вика Сейди отдолу. — Вземай огърлицата!

— Някой влезе в стаята! Ще го изчакам да излезе!

Сейди мигновено се озовава до прозореца и пъхва глава в стъклото на френските прозорци.

— Това е прислужницата! — изпепелява ме с поглед тя. — Трябваше да я вземеш!

— Ще я взема веднага щом тя излезе! Не се паникьосвай! Само наблюдавай.

Плъзвам гръб по стената, като се моля прислужницата или която и да е там да не вземе внезапно да реши да излезе на терасата, за да подиша чист въздух, и мисля за евентуални извинения в случай, че това стане.

Сърцето ми се разхлопва, когато забелязвам, че френските прозорци започват да се движат. Обаче не се отварят. Затварят се с тихо прищракване. А следващото, което чувам, е ключ в ключалката.

О, не!

Не, не и пак не!

— Тя те заключи отвън! — развиква се Сейди и започва да се щура между стаята и терасата. — А сега си отиде! Заключено е!

Разтърсвам френските прозорци, но те са стабилно заключени.

— Идиотка! — разпищява се Сейди, не на себе си от ярост. — Ти си пълна глупачка! Защо просто не я грабна още тогава?!

— Канех се! — срязвам я аз. — А ти трябваше да пазиш пред вратата, за да следиш да не идва някой!

— И сега какво ще правим?

— Не знам! Просто не знам!

Настъпва тишина. Двете се гледаме, едва поемайки си дъх.

— Трябва да си обуя обувките — изричам накрая.

Слизам по стъпалата и нахлузвам обувките си. А горе на терасата Сейди продължава да влиза и да излиза от стаята, като че ли няма сили да се раздели с огърлицата си. Накрая все пак се предава и се присъединява към мен на тревата. В продължение на няколко секунди нито една от нас не смее да погледне другата.

— Съжалявам, че не можах да действам достатъчно чевръсто и да я грабна — промърморвам накрая.

— Е — изрича Сейди, очевидно полагайки огромни усилия да бъде любезна, — може би грешката наистина не беше изцяло твоя.

— Хайде да заобиколим къщата! Може да успеем да се вмъкнем от някое друго място. Влез и провери дали брегът е чист!

Когато Сейди изчезва, аз тръгвам бавно по тревата точно покрай стената на къщата. Напредвам бавно, тъй като всеки път, когато минавам покрай някой прозорец, ми се налага да се снишавам и да пълзя по корем. Макар че това надали ще помогне, ако налетя на някого от охраната.

— Ето те и теб! — измъква се Сейди от стената пред мен. — Познай какво!

— Исусе! — хващам се за сърцето аз, умряла от страх. Поглеждам я накриво и питам: — Какво?

— Чичо ти! Наблюдавах го внимателно. Току-що ходи в сейфа в стаята си. Оглежда се, оглежда се, но накрая очевидно не откри онова, което търсеше. После затвори вратата с трясък и започна да крещи името на Диаманте. Момичето, де. Странно име — допълва, като сбръчква нос.

— Да, моята братовчедка — кимвам. — И също твоя праплеменница.

— Тя пък беше в кухнята. Чичо ти заяви, че искал да си поговори нещо лично с нея и изгони целия персонал. После я попита дали е бърникала в сейфа му и дали не е взела нещо оттам. А след това допълни, че една стара огърлица му липсвала и я попита дали тя не знае нещо по този въпрос.

— О, господи! — ахвам. — И? Какво каза тя?

— Тя каза, че не знае, обаче той не й повярва.

— Може би наистина лъже — отбелязвам замислено и мозъкът ми защраква като обезумял. — Може би онази стая, където беше огърлицата, да е нейната.

— Именно! Затова трябва да я вземем още сега, преди той да осъзнае къде може да я търси и отново да я заключи в сейфа си! В момента там няма никой! Целият персонал се изнесе от района — очевидно ги тресе голям страх от техния господар. Така че можем да си обикаляме колкото искаме.

Нямам никакво време да разсъждавам дали идеята е добра или не. С разтуптяно сърце тръгвам след Сейди към страничния вход. Озоваваме се в перално помещение, голямо точно колкото целия ми апартамент. Сейди ми прави знак да мина през летящата врата, откъдето тръгваме по някакъв коридор, а после вдига ръка и ме спира. Застава нащрек. Чувам гласа на чичо Бил. Крещи. И с всяка следваща дума крясъците му стават все по-силни.

— … личен сейф… безопасност… как смееш… кодът беше само за спешни случаи…

— … не е честно! Ти никога не ми позволяваш нищо!

Това е гласът на Диаманте, който звучи все по-близо и по-близо. Инстинктивно се втурвам към близкия стол и се снишавам зад него. Коленете ми треперят. В следващия момент тя излиза в коридора. Облечена е в чудата, асиметрична розова мини поличка и символична тениска.