Той не можа да каже нищо, и от неподвижното му, безмълвно изражение тя прозря най-ужасната истина.

— Не — изрече тя простичко. — Не и той. Не и баща ми. Той не е знаел. Той ме обича. Никога не би ми причинил болка. Никога не би ме изоставил тук.

Той все още не можеше да ѝ каже. Видя я как си пое дълбоко дъх.

— О. О! Разбирам. Разбирам от мълчанието ви. Естествено. Той знае, разбира се, че знае, нали? Баща ми? Парите за зестрата са просто нова хитрост. Той знае за предложението да оженят принц Хари за принцеса Елеонор. Подвеждаше краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Нареждаше ми да насърчавам краля да мисли, че може да се ожени за Хуана. Сигурно се е съгласил на това ново предложение за принц Хари. Следователно знае, че принцът е нарушил клетвата, дадена на мен? И че е свободен да се ожени?

— Принцесо, той не ми е казал нищо. Мисля, че сигурно знае. Но може би планира…

Жестът ѝ го спря.

— Изоставил ме е. Разбирам. Аз го провалих и той ме заряза. Наистина съм сама.

— В такъв случай да се опитам ли да уредя прибирането ни у дома? — попита тихо Фуенсалида. Наистина, това се беше превърнало във връхната точка на амбициите му. Ако успееше да отведе тази обречена принцеса у дома при нещастния ѝ баща и все по-обезумяващата ѝ сестра, новата кралица на Кастилия, щеше да е направил най-доброто, на което беше способен в една отчаяна ситуация. Никой нямаше да се ожени за Каталина Испанска сега, когато беше дъщеря на едно разделено кралство. Всеки можеше да види, че лудостта в потеклото ѝ се проявява у сестра ѝ. Дори Хенри Английски не можеше да се преструва, че Хуана е годна да се омъжи, докато тя кръстосваше цяла Испания с ковчега на мъртвия си съпруг. Хитрата дипломация на Фердинанд беше рикоширала върху него и сега всеки в Европа бе негов враг, а двама от най-могъщите мъже в Европа се бяха съюзили, за да поведат война срещу него. Фердинанд беше изгубен и западаше. Най-доброто, което тази злощастна принцеса можеше да очаква, беше набързо уредена женитба с някой испански гранд, и оттегляне в провинцията, с надежда да се спаси от неминуемата война. Най-лошото беше да остане впримчена и мизерстваща в Англия, забравена заложница, която никой не желаеше да откупи. Пленница, която скоро щеше да бъде забравена, дори от своите тъмничари.

— Какво да правя? — Най-сетне тя прие опасността. Той видя как я попива в съзнанието си. Най-накрая тя проумя, че е загубена. Видя как тя, кралица до мозъка на костите си, научава колко дълбоко е поражението ѝ. — Трябва да разбера как е редно да постъпя. Иначе ще бъда заложница в чужда страна, без никой, който да се застъпи за мен.

Той не ѝ каза, че я смяташе именно за такава, още откакто беше пристигнал.

— Ще заминем — каза той решително. — Ако избухне война, те ще ви задържат като заложница и ще заграбят зестрата ви. Да пази Бог сега, когато парите най-сетне пристигат, те да бъдат използвани за война срещу Испания.

— Не мога да замина — заяви тя. — Ако си отида, никога няма да се върна тук.

— Свършено е! — изкрещя той, внезапно разгневен. — И сама го виждате, най-сетне. Загубихме. Победени сме. За вас в Англия всичко свърши. Вие бяхте упорита и понесохте унижения и нищета, понесохте ги като принцеса, като кралица, като светица. Дори майка ви не би могла да прояви по-голяма смелост. Но ние сме победени, инфанта. Вие загубихте. Трябва да се приберем у дома възможно най-благополучно. Трябва да бягаме, преди да ни хванат.

— Да ни хванат ли?

— Могат да хвърлят в тъмница и двама ни като вражески шпиони, и да ни задържат срещу откуп — каза ѝ той. — Могат да конфискуват каквито предмети са останали от зестрата ви, и да задържат остатъка, когато пристигне. Бог знае, че могат да скалъпят обвинение и да ви екзекутират, ако действително искат това.

— Не биха посмели да ме докосват! Аз съм принцеса с кралска кръв! — разпали се тя. — Независимо какво друго могат да ми отнемат, никога не могат да ми отнемат това! Аз съм инфанта на Испания, дори да не съм нищо друго! Дори никога да не бъда кралица на Англия, поне винаги ще бъда инфанта на Испания.

— Принцове от кралско потекло са влизали в Тауър и преди, и не са излезли никога повече — каза посланикът мрачно. — Тези порти са се затваряли зад принцове от кралско потекло, които никога повече не са виждали дневната светлина. Той може да ви разобличи като претендентка. Знаете какво се случва в Англия с претендентите. Трябва да си вървим.



Каталина направи реверанс на майката на краля, но не получи в отговор дори кимване. Настръхна. Двете свити се бяха срещнали на път за литургията; зад старата дама беше внучката ѝ, принцеса Мери, заедно с половин дузина дами. Всички те гледаха със студени изражения младата жена, която уж беше сгодена за Уелския принц, но бе пренебрегвана от толкова отдавна.

— Милейди.

Каталина застана на пътя ѝ, в очакване на поздрав.

Майката на краля погледна младата жена с открита неприязън.

— Научих, че има затруднения относно годежа на принцеса Мери — каза тя.

Каталина погледна към принцеса Мери, а момичето, скрито зад баба си, ѝ направи злобна гримаса и се отдръпна с внезапен презрителен смях.

— Не знаех — каза Каталина.

— Вие може и да не знаете, но баща ви несъмнено знае — каза раздразнено старата жена. — В едно от писмата, които постоянно му пишете, можете да му съобщите, че не помага на своята и вашата кауза, като се опитва да осуети плановете ни за нашето семейство.

— Напълно съм сигурна, че той не… — поде Каталина.

— Напълно съм сигурна, че го прави; и ще е по-добре да го предупредите да не застава на пътя ни — прекъсна я старата жена рязко и бързо се отдалечи.

— Собственият ми годеж… — опита се да каже Каталина.

— Вашият годеж? — Майката на краля повтори думите, сякаш не ги беше чувала никога преди. — Вашият годеж ли? — Внезапно тя се разсмя, отмятайки глава назад, с широко отворена уста. Зад нея принцесата също се засмя, а после всички дами се разсмяха на глас при мисълта как принцесата-беднячка говори за годежа си с най-желания принц в християнския свят.

— Баща ми изпраща зестрата ми — изплака Каталина.

— Твърде късно! Твърде много сте закъснели! — с провлечен тон изрече майката на краля, облегната на ръката на приятелката си.

Каталина, изправена пред дузина смеещи се жени, кикотещи се истерично при мисълта за тази окаяна принцеса, която предлага нищожните си съдове и злато, сведе глава, провря се покрай тях, и си отиде.



Същата вечер посланикът на Испания и един италиански търговец, който притежаваше значително богатство и голяма дискретност, стояха един до друг на обвития в сенки кей в едно тихо кътче на лондонските докове и наблюдаваха как без много шум се товарят испански вещи на един кораб, потеглящ за Брюж.

— Значи тя не е дала съгласието си за това? — прошепна търговецът, чието мургаво лице бе осветено от потрепващата светлина на факлите. — Ние на практика крадем нейната зестра! Какво ще стане, ако англичаните внезапно заявят, че женитбата ще се състои, и се окаже, че ние сме изпразнили хранилището ѝ за скъпоценности? Ами ако разберат, че зестрата най-сетне е пристигнала от Испания, но така и не е стигнала до хранилището ѝ за скъпоценности? Ще ни обявят за крадци. Ще бъдем крадци!

— Никога няма да кажат, че сватбата ще се състои — каза посланикът простичко. — Ще конфискуват вещите ѝ и ще я затворят в мига, когато обявят война на Испания, а те могат да го сторят вече всеки момент. Не мога да позволя парите на крал Фердинанд да паднат в ръцете на англичаните. Те са наши врагове, не наши съюзници.

— Какво ще прави тя? Ние опразнихме съкровищницата ѝ. В хранилището ѝ за пари и скъпоценности има само празни сандъци. Оставихме я като просякиня.

Посланикът сви рамене:

— Тя и бездруго е съсипана. Ако остане тук, когато Англия влезе във война с Испания, тя ще е вражески заложник и ще я хвърлят в тъмница. Ако избяга с мен, няма да получи мило посрещане, когато се завърне у дома. Майка ѝ е мъртва, а семейството ѝ е разорено и съсипано, тя също е разорена. Не бих се изненадал, ако се хвърли в Темза и се удави. Животът ѝ приключи. Не виждам какво ще стане с нея. Мога да спася парите ѝ, ако се съгласите да ги откарате. Но не мога да спася нея.

* * *

Знам, че трябва да напусна Англия; Артур не би искал да остана, за да се излагам на опасност. Изпитвам ужас от Тауър и от дръвника; ужас, който би бил подобаващ, ако бях предателка, а не принцеса, която никога не е сторила друго прегрешение, освен да изрече една голяма лъжа и то в името на възможно най-добра кауза. Ще бъде най-голямата ирония на всички времена, ако бъда принудена да положа глава на дръвника, на който загина Уорик, и да умра — една испанска претендентка за престола, да умра там, където той умря като Плантагенет.

Това не трябва да се случва. Виждам, че думата ми няма стойност. Не съм такава глупачка, за да мисля, че все още мога да имам власт. Дори вече не се моля. Дори не питам за съдбата си. Но мога да избягам. И мисля, че моментът да го сторя е сега.

* * *

— Какво сте направили? — изумено запита Каталина своя посланик. Описът в ръката ѝ потрепери.

— Заех се на собствена отговорност да изнеса съкровищата на баща ви от страната. Не можех да рискувам…

— Моята зестра.

Тя повиши тон.

— Ваша светлост, и двамата знаем, че тя няма да бъде необходима за сватба. Той никога няма да се ожени за вас. Ще вземат зестрата ви, а той няма да се ожени за вас.

— Това беше моята страна от споразумението! — изкрещя тя. — Аз не губя вяра! Дори ако никой друг не вярва! Не се хранех, заложих собствения си дом, за да не заложа това съкровище, дадох обещание и се придържам към него, каквото и да ми струва това!