— Моля да ме извините, че не бях готова да ви посрещна — каза тя на френски. — Ако знаех, че ще дойдете, щях да съм подготвена.

— Изненадан съм, че не сте чули врявата — каза кралят. — Спорих пред вратата ви поне десет минути.

— Помислих си, че се карат слугите — каза тя хладно.

Артур потисна едно ужасено ахване при тази нейна дързост; но баща му я гледаше с усмивка, сякаш някоя нова млада кобила проявяваше обещаващо дързък нрав.

— Не. Бях аз; заплашвах придворната ви дама. Съжалявам, че трябваше да нахълтам така при вас.

Тя наклони глава:

— Това беше моята дуеня, доня Елвира. Съжалявам, ако ви е разгневила. Английският ѝ не е добър. Може би не е разбрала какво сте искали.

— Исках да видя снаха си, а синът ми искаше да види годеницата си, и очаквам една английска принцеса да се държи именно като такава, а не като някакво проклето момиче, живеещо в усамотение в някой харем. Мислех, че родителите ви са победили маврите. Не очаквах да открия, че ги използвате като модел за поведението си.

Каталина пренебрегна оскърблението, като обърна леко глава.

— Сигурна съм, че вие ще ме научите на добри английски обноски — каза тя. — Кой може да ми бъде по-добър съветник? — Тя се обърна към принц Артур и му се поклони като на крал. — Милорд.

Той се поклони непохватно в отговор, удивен от спокойствието, което тя успяваше да запази в този изключително смущаващ миг. Пъхна ръка в жакета си да извади приготвения за нея подарък, засуети се неумело с кесийката с накити, изпусна я, вдигна я отново и най-накрая я побутна към нея, чувствайки се като глупак.

Тя я взе и наклони глава в знак на благодарност, но не я отвори.

— Вечеряли ли сте, ваша светлост?

— Ще се храним тук — каза кралят безцеремонно. — Вече поръчах вечеря.

— Тогава мога ли да ви предложа питие? Или място, където да се измиете и преоблечете, преди да вечеряте? — Тя преценяващо огледа издълженото му, стройно тяло от горе до долу — от пръските кал по бледото му, набраздено от бръчки лице, до прашните ботуши. Англичаните бяха удивително мръсен народ, дори в голяма и великолепна къща като тази нямаше баня или дори вода, течаща по тръби. — Или може би вие не обичате да се миете?

Кралят се насили да се усмихне сурово.

— Можете да ми поръчате чаша ейл и да наредите да изпратят чисти дрехи и гореща вода в най-хубавата спалня, и ще се преоблека преди вечеря. — Той вдигна ръка. — Не е нужно да го приемате като комплимент към вас. Винаги се мия преди вечеря.

Артур я видя как прехапва долната си устна с малките си бели зъби, сякаш за да се въздържи от саркастичен отговор.

— Да, ваша светлост — каза тя любезно. — Както желаете. — Повика придворната дама при себе си и с нисък глас ѝ даде някакви заповеди на бърз испански. Жената направи реверанс и отведе краля от стаята.

Принцесата се обърна към принц Артур.

— Et tu? — запита тя на латински. — А вие?

— Аз? Какво? — заекна той.

Почувства, че тя се опита да сдържи нетърпеливата си въздишка.

— Бихте ли искали също да се измиете и да си смените жакета?

— Мил съм се — каза той. Още щом думите излязоха от устата му, му се прииска да си отхапе езика. Помисли си, че звучеше като дете, сгълчано от бавачката си. „Мил съм се“, как не. Какво щеше да направи в следващия момент? Да подаде ръцете си с дланите нагоре, за да може тя да се убеди, че е добро момче?

— Тогава ще изпиете ли чаша вино? Или ейл?

Каталина се обърна към масата, където слугите припряно редяха чаши и гарафи.

— Вино.

Тя вдигна една чаша и една гарафа и двете звъннаха, когато се докоснаха, а после отново звъннаха трикратно. Той забеляза с учудване, че ръцете ѝ трепереха.

Тя бързо наля виното и му го подаде. Погледът му се отмести от ръката ѝ и леко развълнуваната повърхност на виното към бледото ѝ лице.

Видя, че тя не му се присмиваше. Изобщо не се чувстваше спокойна и непринудена с него. Грубостта на баща му бе предизвикала гордостта у нея, но насаме с него тя беше просто едно момиче, с няколко месеца по-голямо от него, но все пак само момиче. Дъщеря на двамата най-страховити монарси в Европа, но все пак просто едно момиче с треперещи ръце.

— Няма нужда да се страхувате — каза той много тихо. — Съжалявам за всичко това.

Искаше да каже — за неуспешния ви опит да избегнете тази среща, за грубата непринуденост на баща ми, за собствената ми неспособност да го спра или да смекча поведението му, и, повече от всичко друго, за страданието, което всичко това вероятно ви причинява: да дойдете далеч от дома си сред непознати и да се срещнете с жениха си, извлечена насила от леглото въпреки протестите си.

Тя сведе очи. Той се взря в безупречната ѝ бледа кожа, в русите мигли и бледите вежди.

После тя вдигна поглед към него.

— Всичко е наред — каза. — Виждала съм далеч по-лоши неща от това. Била съм на далеч по-лоши места от това, и съм познала по-лоши мъже от баща ви. Не е нужно да се боите за мен. Аз не се страхувам от нищо.

* * *

Никой никога не ще узнае какво ми струваше да се усмихвам, какво ми струваше да стоя пред баща ви и да не се разтреперя. Още нямам шестнайсет години, далече съм от майка си, намирам се в непозната страна. Не мога да говоря езика и не познавам никого тук. Нямам приятели, освен свитата от компаньонки и слуги, които доведох със себе си, а те разчитат на мен да ги закрилям. Не мислят как да ми помогнат.

Зная какво трябва да направя. Трябва да бъда испанска принцеса за англичаните, и английска принцеса — за испанците. Трябва да си давам вид, че се чувствам непринудено, когато не е така, и да си придавам увереност, когато се страхувам. Може и да сте мой съпруг, но почти не ви виждам, още не мога да ви почувствам. Нямам време да мисля за вас, погълната съм от задачата да бъда принцесата, която вашият баща купи, принцесата, която майка ми достави, принцесата, която ще изпълни условията на сделката и ще осигури договор между Англия и Испания.

Никой никога не ще узнае, че аз трябва да се преструвам на невъзмутима, да се преструвам на уверена, да се преструвам на грациозна. Разбира се, че се страхувам.

Но никога, никога няма да го покажа. И когато чуя името си, винаги ще излизам напред.

* * *

Кралят, след като се изми и изпи две чаши вино преди да дойде на вечеря, бе приветлив и вежлив с младата принцеса, твърдо решен да си затвори очите за злощастната им първа среща. Веднъж-дваж тя го хвана да ѝ хвърля ко̀си, преценяващи погледи, и се обърна да го погледне право в лицето, леко повдигнала едната си пясъчноруса вежда, сякаш за да му зададе въпрос.

— Да? — запита той.

— Моля да ме извините — каза тя спокойно. — Помислих си, че ваша светлост има нужда от нещо. Гледахте ме.

— Мислех си, че не приличате много на портрета си — каза той.

Тя леко се изчерви. Целта на портретите беше да представят модела по-красив, отколкото беше в действителност, а когато моделът бе принцеса с кралска кръв, която си търси жених — още повече.

— Изглеждате по-добре — каза Хенри неохотно, за да ѝ вдъхне увереност. — По-млада, с по-меки черти, по-хубава.

Похвалата не смекчи студенината ѝ, както той очакваше. Тя просто кимна, сякаш това бе интересно наблюдение.

— Пътували сте зле — отбеляза Хенри.

— Много зле. — Тя се обърна към принц Артур. — Течението ни изтласка обратно, когато потеглихме от Коруня през август, и трябваше да изчакаме бурята да отмине. Когато най-сетне отплавахме, морето все още беше ужасно бурно, и после бяхме принудени да пуснем котва в Плимут. Изобщо не можахме да стигнем до Саутхамптън. Всички бяхме напълно сигурни, че ще се удавим.

— Е, нямаше как да дойдете по суша — каза с равен тон Хенри, мислейки си за лукавството на Франция и враждебността на френския крал. — Щяхте да бъдете безценна заложница за един крал, достатъчно безсърдечен да ви плени. Слава Богу, че не сте паднали във вражески ръце.

Тя го погледна замислено:

— Дай Боже никога да не попадна.

— Е, бедите ви вече свършиха — заключи Хенри. — Следващата лодка, на която ще се качите, ще бъде кралската баржа, когато потеглите надолу по Темза. Как ще ви хареса да станете принцеса на Уелс?

— Аз съм принцеса на Уелс още от тригодишна възраст — поправи го тя. — Винаги ме наричаха Каталина, инфанта, принцеса на Уелс. Знаех, че това е съдбата ми. — Тя погледна Артур, който все още седеше безмълвно, вперил поглед в масата. — Цял живот съм знаела, че ще се оженим. Беше мило от ваша страна да ми пишете толкова често. Това ме караше да чувствам, че не сме напълно непознати.

Той се изчерви:

— Нареждаха ми да ви пиша — каза неловко. — Като част от учението ми. Но обичах да получавам отговорите ви.

— За Бога, момче, не може да се каже, че имаш блестящ ум, нали? — запита критично баща му.

Лицето на Артур поаленя чак до ушите.

— Нямаше нужда да ѝ казваш, че са ти нареждали да пишеш — заяви баща му. — По-добре да я оставиш да си мисли, че си пишел по свой избор.

— Нямам нищо против — каза Каталина тихо. — И на мен ми нареждаха да отговарям. Всъщност бих искала винаги да си говорим истината.

Кралят нададе смях, подобен на лай.

— Преди да мине и година, вече няма да искате — предрече той. — Тогава изцяло ще предпочитате вежливата лъжа. Великият спасител на брака е взаимното неведение.

Артур кимна покорно, но Каталина само се усмихна, сякаш наблюденията на краля бяха интересни, но не непременно верни. Хенри установи, че момичето го дразни, и все хубостта ѝ го вълнува.