– За какво трябваше да те търся? Братът, когото ти помнеше, загина в самолетна катастрофа. Нищо не е останало от момчето, което отиде в Англия да става пилот. Знам историята, защото Анат непрекъснато я повтаря, но не я чувствам моя, това е куха, безсмислена приказка. Истината е, че не те помня, но съм сигурен, че си ми сестра, защото Анат не греши за тези неща.

– Аз пък си спомням, че имах брат, който си играеше с мен и свиреше на пиано, но ти не приличаш на него.

– Не сме се виждали с години и както вече ти казах, аз не съм същият.

– Защо реши да дойдеш сега?

– Не дойдох заради теб, тук съм на мисия, но не мога да говоря за това. Използвах пътуването, за да се отбия в Бостън, защото Анат смята, че Барух има нужда от леля. Бащата на Анат почина преди два месеца. С изключение на теб, не е останал никой друг нито от нейното, нито от моето семейство. Не се опитвам да ти налагам каквото и да било, Алма, искам само да знаеш, че съм жив и че имаш племенник. Анат ти изпраща това – добави.

Той ѝ подаде цветна снимка на момченцето е неговите родители. Анат Ракоци беше седнала, със сина си в скута: много слаба, безцветна жена, с кръгли очила. Самуел беше до тях, също седнал, със скръстени пред гърдите ръце. Детето имаше решителните черти и къдравата тъмна коса на баща си. На гърба на снимката Самуел бе записал някакъв адрес в Тел Авив.

– Ела да ни видиш, Алма, за да се запознаеш с Барух – каза ѝ той на сбогуване, след като взе дрехите ѝ от пералнята и я закара до жилището ѝ.

МЕЧЪТ НА СЕМЕЙСТВО ФУКУДА


Агонията му се проточи няколко седмици. С проядени от рака дробове, дишайки с хриптене като риба на сухо, Такао Фукуда умираше мъчително. Той едва говореше и беше толкова изнемощял, че опитите му да общува с писане се оказваха напразни, защото подутите му и треперещи ръце не можеха да очертаят тънките японски букви. Отказваше да яде и при най-леко невнимание от страна на роднините или сестрите изтръгваше хранителната сонда. Скоро потъна в тежък сопор, но Ичимей, който се редуваше с майка си и сестра си, за да са до него в болницата, знаеше, че е в съзнание и се мъчи. Наместваше възглавниците, за да го поддържа полуизправен, попиваше потта му, мажеше с лосион олющената му кожа, слагаше парченца лед върху езика му, говореше му за растения и градини. В един от тези мигове на близост той забеляза, че устните на баща му мърдат непрекъснато и учленяват нещо, което напомняше името на марка цигари, но мисълта, че в това състояние все още иска да пуши, изглеждаше толкова абсурдна, че Ичимей я отхвърли. Цял следобед се опитва да отгатне какво иска да му каже Такао. "Кеми Морита? Това ли казваш, тате? Искаш да я видиш, така ли?", попита го той накрая. Такао кимна с малкото енергия, която му бе останала. Това беше духовната учителка по оомото, славеща се със способността си да разговаря е духовете, която Ичимей познаваше от честите ѝ посещения в малките общности, изповядващи същата религия.

– Татко иска да повикаме Кеми Морита – каза Ичимей на Мегуми.

– Тя живее в Лос Анджелис, Ичимей.

– Колко спестени пари ни остават? Бихме могли да ѝ платим билета за самолета.

Когато Кеми Морита пристигна, Такао вече не помръдваше, нито отваряше очи. Единственият признак на живот беше бръмченето на респиратора; Такао бе стигнал до преддверието на рая и чакаше. Мегуми помоли една колежка от фабриката да ѝ заеме колата си и отиде да посрещне жрицата на летището. Тя приличаше на десетгодишно дете в бяла пижама. Побелялата ѝ коса, превитите рамене и начинът, по който влачеше краката си, контрастираха е лицето ѝ, гладко и без бръчки, бронзова маска на спокойствието.

Кеми Морита приближи със ситни стъпки до леглото и взе ръката на Такао; той открехна клепачи и след малко позна духовната си учителка. Тогава едва доловимо движение оживи опустошеното му лице. Ичимей, Мегуми и Хейдеку отстъпиха към дъното на стаята, а Кеми зашепна някаква дълга молитва или поема на архаичен японски. После долепи ухо до устата на умиращия. След няколко дълги минути тя целуна Такао по челото и се обърна към семейството.

– Тук са майката, бащата и дедите на Такао. Дошли са много отдалече, за да го преведат на отвъдния бряг – каза Кеми на японски, сочейки долния край на леглото. – Такао е готов да си тръгне, но преди това иска да предаде нещо на Ичимей. Посланието му е следното: "Самурайският меч на семейство Фукуда е заровен в една градина над морето. Не може да остане там. Ичимей, ти трябва да го изровиш и да го поставиш където му е мястото, в олтара на нашите предци".

Ичимей прие посланието е дълбок поклон, опрял събраните си ръце до челото. Той не си спомняше ясно нощта, в която заровиха катана, фамилния меч на Фукуда, годините бяха размили сцената, но Хейдеко и Мегуми знаеха коя е градината над морето.

– Такао иска още една последна цигара – добави Кеми Морита, преди да се оттегли.


Като се върна в Бостън, Алма установи, че през годините на нейното отсъствие семейство Беласко се е променило повече, отколкото си личеше по писмата им. През първите дни тя се чувстваше излишна, като временна гостенка, питайки се къде е мястото ѝ в тази фамилия и какво, по дяволите, да прави е живота си. Сан Франциско ѝ изглеждаше провинциален; за да изгради име е рисунките си, трябваше да отиде в Ню Йорк, където щеше да се движи сред известни творци и да бъде по-близо до европейските веяния.

Бяха се родили трима внуци Беласко, тримесечното момченце на Марта и близначките на Сара, които поради някаква грешка на генетиката се бяха пръкнали с вид на скандинавки. Натаниел бе поел фирмата на баща си, живееше сам в луксозна мансарда е чудни гледки към океана, а свободните си часове запълваше, кръстосвайки залива с ветроходната си яхта. Беше пестелив на думи и на приятелства. На двайсет и седем години, той все още устояваше на агресивната кампания на майка си да му намери подходяща половинка. Кандидатки имаше в изобилие, защото Натаниел произхождаше от добро семейство, беше богат и много привлекателен, с една дума мети – отговорен и достоен младеж, такъв, какъвто баща му го искаше и на когото всички девойки за женене от еврейската колония бяха хвърлили око. Леля Лилиан се бе променила малко, беше все същата добродушна и енергична жена, но вече недочуваше, говореше силно и косата ѝ се бе прошарила доста, но тя отказваше да я боядисва, защото не желаеше да изглежда по-млада, напротив. Върху плещите на мъжа ѝ се бяха стоварили ненадейно две десетилетия и малката им възрастова разлика изглеждаше три пъти по-голяма. Исаак бе преживял сърдечен удар и макар да се бе оправил, се чувстваше отпаднал. Ходеше по два-три часа на ден в офиса от дисциплина, но беше прехвърлил работата на Натаниел; преустанови напълно социалния живот, който никога не го беше привличал, четеше много, любуваше се на гледката към морето и към залива от перголата на своята градина, отглеждаше разсади в парника, изучаваше закони и растения. Беше станал по-чувствителен и дори най-леките вълнения го просълзяваха. Лилиан живееше с буца страх, забодена в стомаха. "Закълни ми се, че няма да умреш преди мен, Исаак", настояваше тя в моментите, когато го видеше да остава без дъх и да се довлачва едва-едва до леглото, където рухваше бял като чаршафите, със сковани кости. Лилиан не разбираше нищо от кухня, винаги бе разчитала на готвач, но откакто мъжът ѝ почна да линее, тя сама му приготвяше безотказни супи по наследените от майка ѝ рецепти, записани на ръка в една тетрадка. Беше го заставила да посети цяла дузина лекари, придружаваше го по време на консултациите, за да не би да скрие някоя болежка, и сама му даваше лекарствата. Прибягаше и до езотерични средства. Призоваваше Господа не само сутрин и вечер, както е редно, а и по всяко време: Ш'ма, Исраел, Адонай Елоейну, Адонай Ехад[3]. Като предпазна мярка, Исаак спеше със стъклено Синьо око и цветна месингова Ръка на Фатима, окачени за рамката на леглото; върху нощното му шкафче винаги имаше свещ, еврейска и християнска Библия, както и чаша със светената вода, която една от прислужничките в къщата бе донесла от параклиса на свети Юда.

– Какво е това? – попита Исаак в деня, когато върху шкафчето му се появи скелет с цилиндър на главата.

– Барон Самеди. Изпратиха ми го от Ню Орлиънс. Това е божеството на смъртта, но и на здравето – уведоми го Лилиан.

Първият порив на Исаак бе да помете с ръка фетишите, нахлули в стаята му, но любовта към жена му се оказа по-силна. Нищо не му струваше да се прави, че не ги забелязва, ако това щеше да помогне на Лилиан, която неумолимо се хлъзгаше надолу по склона на паниката. Не можеше да я утеши другояче. Беше стъписан от собствения си физически разпад, защото винаги се бе чувствал здрав и силен и се смяташе за непоклатим. Някаква ужасна умора разяждаше костите му и само благодарение на слонската си воля успяваше да изпълнява отговорностите, които сам си бе наложил. Една от тях бе да остане жив, за да не разочарова жена си.

Завръщането на Алма му вдъхна глътка енергия. Той не беше много-много по сантименталните излияния, но разклатеното здраве го бе направило уязвим и трябваше много да внимава да не би потокът от нежност, който таеше в себе си, да се излее навън. Само Лилиан, в миговете на интимност, долавяше тази страна от личността на мъжа си. Синът му Натаниел беше тоягата, на която Исаак се опираше, неговият най-добър приятел, съдружник и довереник, но никога не се бе налагало да му го казва; двамата смятаха това за даденост и изразяването му с думи щеше да ги засрами. Към Марта и Сара Исаак се отнасяше с обич, като благодушен патриарх, но тайничко бе признал пред Лилиан, че не харесва дъщерите си, намираше ги за посредствени. Лилиан също не ги харесваше особено, но не го признаваше под никакъв предлог. На внуците Исаак се радваше отдалече. "Нека изчакаме да поотраснат, сега още не са хора", оправдаваше се той уж на шега, но всъщност точно така го усещаше. Към Алма обаче винаги бе имал слабост.