— Така беше и на полуострова, но херцогът не загуби нито една битка. — Майкъл се усмихна меланхолично. — И аз съм част от замисъла му. Повиши ме в полковник от пехотата и ми даде полк със заповедта да направя от него най-доброто, което мога.

— Това е добре. Решил е да използва способностите ти. Защо да си пилееш времето в щаба? Кой полк получи?

— Временна военна единица, наречена сто и пети. Състои се от шепа опитни професионални войници, сложени там за пикантна подправка на многото новобранци и полуобразовани жандарми. Херцогът се надява, че ветераните ще дадат на полка необходимата ударна сила.

— Ще ти бъде трудно.

— Да, но поне няма да се наложи да ги уча на разузнаване или клане със саби. Работата им е да стоят на едно място и да изпразват мускетите си, когато им дам заповед, за предпочитане не срещу своите.

— Докато гюллетата откъсват главите на другарите им, императорската гвардия марширува срещу тях под удари на барабани и драгуните препускат като луди на огромните си, покрити с желязо коне. Нищо по-лесно — заключи иронично Кенет.

— Както винаги си точен. В тази задача няма нищо сложно.

В момента Майкъл беше наистина убеден, че щеше да му бъде много по-лесно да обучава неопитни новобранци, отколкото да пази самообладание в присъствието на Катрин.



След като се облече особено грижливо, Катрин слезе в салона, където я чакаше Майкъл, за да я заведе на музикалната вечер. Тъмнозелената униформа на стрелците му стоеше като излята. Никога преди това не беше виждала военен, който да изглежда толкова красив в тази униформа. Опитвайки се да не го зяпа възхитено, тя заговори:

— Много се радвам на тази вечер. От седмици не съм излизала, освен на вечерите, които дава херцогът.

— За мен е удоволствие да ви придружа. — Майкъл й предложи ръката си и я дари с нежна усмивка. — Тази вечер изглеждате прекрасно.

Тя взе ръката му и двамата се запътиха към чакащата карета. Майкъл седна до нея и дългите му крака я докоснаха. Катрин отново усети топлината на желанието и този път веднага я разпозна. Вече се чувстваше много по-близо до него и не се обезпокои, както в нощта в кухнята. Дори започна да се наслаждава на тази непозната чувственост, знаейки, че придружителят няма да сложи ръка върху бедрото й, нито ще се опита да я целуне. Желанието беше като апетит за пресни ягоди — истинско, напълно реално, но не опасно силно.

Къщата на лейди Троубридж не беше голяма и поздравленията се приемаха в същия салон, където се събираха гостите. В голямото помещение, осветено от безброй свещи, се разхождаха офицери от половин дузина нации в парадни униформи и дами в официални тоалети.

— Прекрасна сцена — отбеляза Майкъл. — Брюксел е полудял по военщината.

— Когато отново се възцари мир, армията ще излезе от мода — отговори остро Катрин. — Само надвисналата опасност кара хората да обичат войниците.

Той й хвърли поглед, изпълнен с разбиране.

— Когато Наполеон бъде победен, повечето офицери ще бъдат пенсионирани с половин заплата, а обикновените войници ще се върнат в цивилния живот и само белезите и болките ще им напомнят за преживяното под знамената.

— До следващата война. — Катрин оглеждаше внимателно препълнения салон. — Може би си въобразявам, но тази вечер атмосферата е странна — веселостта е трескава, някак принудена.

— Така е навсякъде в елегантното общество на Брюксел. Температурата се покачва с всеки ден — обясни спокойно Майкъл. — Танц на края на вулкан. Възможната опасност увеличава желанието за живот и забавления.

— Но опасността е илюзия — извика възбудено Катрин. — Когато Наполеон тръгне към Брюксел, повечето от тези блестящи мъже и жени ще избягат в сигурните си домове в Англия. Твърде малко ще останат тук, за да се изправят срещу оръдията, да превързват ранени или да търсят труповете на близките си по бойните полета.

— Не — възрази все така спокойно Майкъл. — Твърде малко хора имат вашата смелост и тази на другите жени, последвали съпрузите си в армията. Вие принадлежите към едно елитно сестринство, Катрин.

Тя погледна ръцете си.

— Гордея се с това, но съм убедена, че с удоволствие бих се отказала от тази чест.

Дойде редът им да поздравят домакинята.

— Много се радвам да ви видя, Катрин — усмихна се гостоприемно лейди Троубридж. — Обожателите ви ще бъдат въодушевени. Как успявате да изглеждате така очарователна? — Тя хвърли бърз поглед към Майкъл. — Катрин е единственият чист диамант, обичан искрено от жените и обожаван от мъжете.

— Моля ви, Хелън, не ме карайте да се изчервявам — засмя се Катрин. — Не съм чак толкова добродетелна.

Лейди Троубридж извъртя очи.

— На всичкото отгоре и скромна! Ако не бях влюбена във вас, скъпа, кълна се, че щях да ви намразя. А сега ме извинете. Ще се видим по-късно.

Катрин взе ръката на Майкъл и продължи навътре.

— Хелън преувеличава.

— Не, каза истината — засмя се Майкъл, когато изведнъж бяха обградени от всички страни от зарадвани гости. — Явно няма да имате нужда от мен, докато не стане време да си вървим. Имате ли нещо против, ако ви оставя сама?

— Ще се справя — увери го тя. — Забавлявайте се.

Той се поклони и се отдалечи. Катрин го проследи с поглед, изпълнен с копнеж. Нямаше нищо против компанията му, но той постъпи много умно, като не остана до нея. Щяха да предизвикат ненужни приказки, неприятни дори за «Света Катерина». Обществото обичаше клюките.

Заобиколена от офицери, тя поведе оживен разговор. Вечерта беше наистина чудесна. Може би беше глупаво да не посещава подобни забавления сама, но тя знаеше, че ако беше опитала, щеше да се почувства неудобно.

Лейди Троубридж дойде да й представи новия си гост.

— Катрин, познавате ли лорд Халдоран? Тъкмо е пристигнал от Лондон. Лорд Халдоран, мисис Мелбърн.

Лордът беше красив мъж около четиридесетте, с атлетична фигура на спортист. Когато Хелън ги остави, Катрин му протегна ръка.

— Добре дошли в Брюксел, лорд Халдоран.

— Мисис Мелбърн. — Той се наведе с добре премерена грация над ръката й и я притисна многозначително.

Тъй като знаеше от опит, че трябва веднага да изясни позицията си, тя издърпа ръката си и го дари с леден поглед. Той се изправи бързо и тя видя, че посланието е било разбрано и прието. За момент повярва, че ще получи някой тромав комплимент, но той я зяпна така настойчиво, че й стана неловко. Поведението му граничеше с неучтивост.

— Толкова ли е очевидно, че роклята ми е многократно променяна? — попита със сладък гласец тя.

Мъжът се овладя.

— Простете, мисис Мелбърн. Жена с вашата красота може да носи и зебло, без мъжът да го забележи. Бях омагьосан от очите ви. Какъв необикновен цвят — нито сини, нито зелени, прозрачни като скъпоценни камъни.

— И други са ми го казвали, но тъй като родителите ми имаха същите очи, смятам, че моите са съвсем обикновени.

Нещо се раздвижи в лицето му, но веднага изчезна.

— Нищо у вас не е обикновено — изрече галантно той.

— Глупости — отвърна хладно тя. — Аз съм само една офицерска жена, последвала съпруга си в армията, която се е научила да води домакинството дори когато заплатите се бавят с месеци и която учи дъщеря си как да намира най-добрите пилета на испанските пазари.

Мъжът се усмихна.

— Щастлив съпруг и щастлива дъщеря. Имате ли и други деца?

— Само Ейми. — Тъй като предпочиташе не толкова личен разговор, тя попита: — И вие ли сте в Брюксел с надеждата да се забавлявате, милорд?

— Естествено. Войната е най-добрият спорт. Не намирате ли и вие? Като момче молех баща си да ми купи патент в десети хусарски полк. Униформите бяха великолепни, ловът — отличен. — Той си взе щипка емфие от емайлирана табакера. — Ала промених мнението си, защото полкът бе преместен от Брайтън в Манчестър. Едно е да рискуваш живота си за родината и съвсем друго да те изпратят в изгнание в Ланкашир.

Сухата забележка беше напълно подходяща за човек, искал да постъпи в десети хусарски, най-елегантния и най-скъпия кавалерийски полк. Въпреки тази шеговита забележка, Халдоран продължаваше да изучава лицето й с неприятна настойчивост.

— Жалко, че не сте се присъединили към полка, когато го изпратиха на полуострова — отбеляза хладно тя. — Сигурна съм, че щяхте да се наслаждавате на възможността да преследвате дивеч, който отговаря на стрелбата със стрелба. Това е много по-възбуждащо от лова на лисици.

Мъжът избухна в смях.

— Права сте. Сигурен съм, че много би ми харесало да гоня французи.

Ловът наистина беше любимо занимание на полуострова. Катрин помнеше един случай, когато Уелингтън се съвещаваше с испанските генерали, всички на коне, докато глутница кучета гонеха зайци. Когато видя заека, херцогът прекрати съвещанието и се включи в преследването. След лова той се върна при учудените испанци и продължи разговора, като че нищо не беше станало.

Уелингтън обаче беше заслужил правото си да се забавлява, докато лорд Халдоран явно беше от хората, които не правеха нищо полезно и дори безделието им излизаше много скъпо.

Застанала в отсрещния край на помещението, лейди Троубридж оповести, че концертът започва.

— Да си потърсим ли съседни места, мисис Мелбърн? — попита Халдоран.

— Благодаря, но вече се уговорих с приятели. — Тя го удостои с фалшива усмивка. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Мъжът се поклони.

— Сигурен съм, че ще се видим отново.

Може би. Но когато се присъедини към приятелите си, тя си каза, че изобщо не би съжалявала, ако това не стане.


7