Пролетта беше прекрасна и хората, изпълнили Брюксел, се чувстваха като на почивка. Катрин се радваше на времето главно заради децата, които всеки ден играеха до насита в градината. Един следобед тя беше седнала под стария кестен в дъното на градината зад къщата, кърпеше дрехи и наблюдаваше дъщеря си и малките Моубри, които тичаха по алеите. Когато чу конски тропот, тя вдигна глава и видя, че Майкъл се прибира вкъщи необичайно рано.

Катрин го изчака да слезе от коня и да го отведе в обора. Движенията му бяха грациозни, без нито една излишна стъпка. Сърцето й отново потрепна от желание. Както винаги при появата му.

През изминалите седмици той я придружаваше често. Когато отиваха на бал, танцуваха само по веднъж, и то английски народен танц, никога валс. След това се отдалечаваше, докато станеше време да си тръгнат. Само веднъж, когато един пиян офицер я набута в една ниша и се опита да й се обясни в любов, Майкъл се появи и го отдалечи с решителността на по-голям брат.

Жалко, че нейните чувства не бяха така сестрински.

Майкъл излезе от обора, поколеба се, после се обърна към градината и тръгна към нея с шапка в ръка. Слънцето позлатяваше разрошената кестенява коса.

— Добър ден, Катрин.

— Здравейте. — Тя извади от кошницата си една скъсана фуста на Ейми. — Изглеждате преуморен.

— Оказа се, че е много по-трудно да обучаваш неопитен полк, отколкото да копаеш окопи. — Той кимна към децата, които си играеха на криеница. — Чух виковете им и си казах, че би било приятно да погледам как тичат безгрижни деца, вместо тромави новобранци.

Ейми се измъкна иззад близкия рододендрон и се скри зад друг храст.

— Чудесна е — отбеляза одобрително Майкъл. — Дъщеря ви има всички данни да стане първокласен стрелец.

— Само не й го казвайте! И без това е същинско диваче. Щом я видите да играе крикет, ще разберете какво имам предвид. Щом срещнем Уелингтън, веднага започва да му разправя, че много жени участвали в отрядите на испанските партизани и че англичанките можели да сторят същото. — Катрин се зае да зашива скъсаното воланче. — Как върви обучението на новобранците ви?

— Имам сериозни съмнения, че знаят от кой край на мускета излиза куршумът.

Катрин избухна в смях.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо.

— Преувеличавам, но само малко. Опитвам се да ги убедя, че най-опасното, което могат да сторят войниците, е да се откажат от боя и да избягат. Че най-важното е да пазят позицията. Ако успея да ги науча, ще се успокоя. Благодаря на небето, че имам добри сержанти. Ако не бяха те, досега да съм се отказал.

— Виждам, че продължавате да носите стрелковата си униформа вместо червения мундир на пехотата.

— Официалната причина е, че нямам време да отида при шивача. — Очите му засвяткаха развеселено. — Но това е само претекст. Истината е, че не желая да се откажа от този хубав зелен цвят.

— Добре, че херцогът не се интересува какво носят войниците му. Кълна се, че още не съм срещнала двама офицери, облечени еднакво. — Катрин отново се засмя. — Помните ли как само след няколко месеца на полуострова цялата армия изглеждаше мръсна и дрипава? Разпознавахме новаците по красивите им униформи.

Джейми Моубри изскочи иззад близкия храст и насочи един клон към гърдите на Майкъл.

— Бум, бум!

Катрин, която наблюдаваше внимателно събеседника си, улови мигновената реакция, която в битката би имала за последствие смъртоносно действие. Тя отлетя така бързо, както беше дошла, и Майкъл рухна драматично на тревата.

— Този куршум ме уби, момчета. Завещавам ви коня си Тор. — Той ритна няколко пъти и утихна.

Джейми се втурна към жертвата си и размаха триумфално дебелия клон. Кланси скачаше по петите му.

— Убих те, убих те, проклети французино!

Щом момчето се приближи, Майкъл го сграбчи за раменете и започна да го гъделичка.

— Хванах те! Никога не вярвай, че неприятелят е толкова мъртъв, колкото изглежда, Джейми!

Момчето се търкулна в тревата със зачервено лице и записка от радост. Катрин наблюдаваше развеселено сцената, учудена от лекотата, с която Майкъл бе успял да проникне в детския свят.

Боричкането свърши, когато дотича Ейми.

— Здравейте, полковник Кениън. — Тя цапна Джейми по ръката. — Ти гониш. — После се отдалечи и Джейми и кучето се втурнаха след нея.

Майкъл остана да лежи в тревата.

— Боже, колко е хубаво да лежиш под слънцето и да безделничиш. — Той затвори очи и разкопча мундира си.

— Времето е прекрасно, нали? — усмихна се Катрин. — Но аз съм убедена, че това е затишие пред буря.

— Точно в този момент на хоризонта се събират черни облаци.

Забележката му предизвика мълчание. Всички знаеха, че Наполеон е потеглил към северната граница.

Луи Ленивия, който се беше излегнал да поспи в краката на Катрин, се изправи на късите си крака и се запъти към Майкъл, за да му прави компания в тревата.

— Започвам да ревнувам — извика шеговито Катрин. — Луи ми обръща внимание само когато не сте наблизо.

— Глупости — промърмори Майкъл, без да отваря очи. — Това противоестествено животно се опитва да разруши доброто ми име. Нали казват, че кучетата и притежателите им си приличат. Това ви дава право да твърдите, че и аз съм ленив и безполезен като него. Кажете му да се махне.

Вместо да прогони кучето, той вдигна ръка и го почеса зад ушите. Луи изскимтя от удоволствие, претърколи се по гръб и протегна широките си лапи към небето.

Катрин избухна в смях.

— Ако сте така мек и с новобранците, полковник, сто и пети скоро ще има проблеми.

Моли, която се беше скрила някъде в края на градината, изписка и Джейми изкрещя:

— Хванах те!

Майкъл отвори очи.

— Джейми изглеждаше доста бледен. Да не е бил болен?

— Понякога страда от астма — отговори Катрин. — Ан казва, че пристъпите са ужасни. Вчера имал много силен пристъп. Очевидно през пролетта му е най-трудно.

— Като дете и аз имах астматични пристъпи, но с времето изчезнаха. Сигурен съм, че и с Джейми ще стане така.

Катрин се вгледа в лицето му.

— Ще кажа на Ан. Със сигурност ще се почувства по-добре, като узнае, че едно астматично момченце може да се превърне в силен мъж като вас. Какво предизвиква пристъпите?

— Не знам дали е установено със сигурност — отговори бавно той. — Според мен е комбинация от много неща — влага, храни, растения, които детето не понася. — Той засенчи очите си с ръце, за да се предпази от слънцето и да скрие израза на лицето си. — Мисля, че емоциите също са важни.

— Може би имате предвид твърде силно вълнение? Джейми е чувствително момченце.

— Да, и това. Когато е уплашен или тъгува. Болезнените чувства много бързо могат да предизвикат такъв пристъп.

— Разбирам. — Много й се искаше да узнае повече, но тонът му забраняваше други въпроси.

— Как е Ан? — попита Майкъл.

— Много по-добре. В момента си почива, но каза, че е преминала в следващия стадий, когато след изтощението идва луда енергия. След една седмица ще започне да настоява, че трябва да ходим на танци. — Катрин отряза конеца и го погледна замислено. Когато Ан започнеше да излиза, вече нямаше да се нуждае от Майкъл като придружител. Той щеше да й липсва. Беше започнала да се наслаждава на времето, което прекарваха заедно. — Тогава няма да се налага да ме придружавате…

— За мен беше удоволствие, не товар. Когато Чарлз не е на разположение, с удоволствие ще извеждам и двете ви. Всеки мъж в Брюксел ще ми завижда.

Майкъл потисна прозявката си и потъна в мълчание. Въпреки шума, който вдигаха децата и колите, които трополяха по улицата към Намюрската порта, той задряма и дишането му стана равномерно. Ситуацията създаваше приятна интимност.

Катрин продължи да шие. Умееше да крие чувствата си и дори подозрителният наблюдател не би предположил с каква тиха радост беше изпълнено сърцето й. Присъствието на Майкъл хранеше онази част от душата й, която дълго време беше гладувала.

Може би трябваше да се чувства виновна заради тези чувства, но не можеше. Никой нямаше да бъде наранен, а и много скоро пътищата им щяха да се разделят и щеше да й остане споменът за няколко прекрасни минути, съхранен завинаги в сърцето й.

Тя свърши с фустата на Ейми, сгъна я и я положи в кошницата. Тогава си позволи да погледне към ръката на Майкъл, която почиваше в тревата само на половин метър от нея. Пръстите бяха дълги и силни. Тънък, отдавнашен белег от сабя пресичаше дланта до китката.

Тя усети внезапен порив да положи ръката си върху неговата. Да го докосне, макар и съвсем бегло. Да усети живота, който пулсираше в мъжкото тяло. Какво ли щеше да бъде да лежи до него, да усеща топлината на тялото му?

Лицето и пламна и тя посегна бързо към следващата дреха.

Надяваше се, когато един ден застане пред Свети Петър, той да оцени живота й според делата, не според мислите, които я вълнуваха в момента.

След като свърши с кърпенето, тя прибра ножицата и конците, облегна се на стъблото на кестена и продължи да наблюдава Майкъл изпод полуспуснати ресници.

Изведнъж тишината се огласи от пронизителни детски писъци и измъчения лай на Кланси. Катрин скочи уплашено. Това не беше шум от обичайната игра. Майкъл също отвори очи.

— Мамо, ела бързо! — чу се викът на Ейми.

Майкъл скочи и хвана ръката й, за да й помогне да се изправи. Двамата хукнаха през градината. Сърцето й биеше до пръсване. Предполагаше какво ще намерят.

Децата бяха при каменния водоскок. Черен делфин пръскаше вода в малкото езерце. Катрин видя кръвта, опръскала двете момиченца, и затисна с ръка устата си, за да не изпищи. Моли беше ранена и по челото й течеше червена струйка. Ейми беше свалила шалчето си и смело се опитваше да спре кръвта.